ЛИТЕРАТУРЕН СТИЛ

   Съвокупност  от всички индивидуално проявени идейно-художествени особености в творчеството на писателя, като единство на характерното и частното в темите, идейното съдържание, художествения метод, жанровете на произведенията, образите, художествените средства и езика. Стилът в този смисъл е сложно явление, той обхваща както съдържанието, така и формата на литературните произведения и изразява  специфичната същност в художественото творчество на писателя.
Стилът е индивидуален, т.е., ражда се от автора и неговата способност да пише. Той се оформя не само от обема на прочетените книги, но и задълбочената работа върху творчеството на световните класици от всички времена.

    Трябва да се отбележи, че стилът се оформя и обуславя, от характерния исторически период, в който живее писателя, от своеобразието на конкретното време,  обществените отношения, от съответните литературни направления, до които се е докоснал, течения и борби в конкретния момент, и най-вече от личността на писателя, от неговия талант и умения, от способността му да наблюдава  живота във всичките му прояви, и категории, чрез индивидуалния начин на мислене, усещане, чувстване и т.н.; и най-вече умението да отрази с художествено майсторско слово, което е отражение на неговата оригиналност.

   Това означава, че стилът е отражение на мирогледа на писателя и от прийомите, и методите да отразява  действителността в конкретния исторически период в който живее; и разбира се социално-битовите отношения.
Именно стиловите качества и мирогледа на автора, му позволяват с творческата си индивидуалност, талант, и чрез майсторското слово да отрази и пресъздаде съответните художествени образи.

   Стилът се окачествява чрез текста, а написаното „носи” в себе си неговите качества. Индивидуално възприетото и оригинално преработеното преминава в текстово-езикова система. И стилът вече обединява специфичните езиково-текстови структури. (Из „Теория на литературата” – Пантелей Зарев)

   При отразяване на явленията от действителността се различават два основни стила на речта: логически  и образно-емоционален. Логическият стил на речта отразява обществената и природната действителност по разсъдъчен начин и си служи с изразни средства, които въздействуват предимно на разума и мисълта. Образно-емоционалния стил на речта отразява явленията на действителността картинно, нагледно, конкретно. Той се гради върху словесни средства, които влияят не само на разума, но раздвижват въображението, будят чувства и настроения.   Съществуват и колективни стилове: научен, художествен, публицистичен, административен, разговорен и др. Колективните стилове се развиват въз основа на връзките между хората в различни области на живота и върху особеностите на тези връзки.

Повест –художествено повествователно литературно произведение

Повестта е един от традиционните епически видове в литературата, който по обсег, обем и творческо внушение заема средно място между разказа и романа. Тя много тясно се допира до разказа, ат една страна и до романа, от друга; понякога я определят именно като голям разказ, или като малък роман. Това определение е чисто външно и много относително. Да се прокара граница между повестта и разказа, и повестта и романа по обем не всякога е възможно: понякога разказите биват доста дълги, по размер се приближават до повестта, а даже я и надминават; срещат се също и къси повести. 
Обикновено повестта наистина е по-голяма от разказа и по-малка от романа - тя е един вид преходна форма от разказа към романа, от малка епическа форма към голямата. В повестта се дава по-широка отколкото в разказа и не до там широка (но по-малко задълбочена) отколкото в романа картина на живота; в повестта се разказва не един епизод от живота на героя, а се отразяват редица епизоди и за това изобразяването на характера се дава в известно развитие, и по-всестранно. Това обстоятелство води и до по-голяма сложност на сюжета; веригата от събития в повестта е по-дълга, броят на действуващите лица е по-голям, но главното внимание се съсредоточава върху един-двама главни герои, чиито характер се изобразява най-широко.
Повестта търси светската сцена, човешките проблеми в обществото, личностните страсти; ("Бедни хора" на Достоевски, "Шинел" на Гогол и др.). Конфликтът се решава в кратко и относително немногопластово отражение на реалната действителност. Краткостта на изказа събира действието, докато многопластовоста събира времето (минало и сегашно) в едно. А това говори за таланта на автора... Повестта е необходима, като обективен анализ и присъда на негативите в обществото.
Реално казано повестта и романа  като епически видове се появяват в литературата като необходима потребност. Всяко историческо време ражда своите идеи, които формират конкретните форми в съответната реална действителност.  
Повестта е по-ограничена като структура и в многопласто отношение. Нейно достойнство е обективно спокойната и пластична епичност, и въпреки това като средна по размер форма, тя може да съперничи на романа по отношение - отразяването на човешкия живот в неговата дълбочина - в по-дълъг период от време ("Старосветски помешчици" на Гогол, или в по-кратка драматична колизия ("Жетварят" на Йовков). Тя се отличава по романа, чрез "скулптурното изграждане" на самите действени моменти, но в по-голяма сгъстеност и завършеност.  

Както се спомена по-горе, повестта е преходна форма от разказа към романа, казано по друг начин, от малката епическа форма към по-голямата. Сюжетната линия в повестта в сравнение с разказа е по-задълбочена, но отстъпва значително от тази в романа. Епизодите в нея са значителни с цел да представят характера на един или двама герои и разбира се задълбоченото развитие на същия. В нея повествованието е по-сдържано, не толкова динамично в своето развитие, дори не така субективно в свободен аспект, както в романа.
В днешния век повестта като епически вид не изчезва от руската и източноевропейските литератури, като предхожда ту в роман, ту в разказ.
Въпреки че основоположници на повестта са френски писатели от края на 18 – началото на 19-ти век, като оноре дьо Балзак и Бернарден дьо Сен-Пиер,бурно и съществено развитие на този литературен епичен вид претърпява в Русия.
Майстори на повестта са писатели като Александър Пушкин („Капитанската дъщеря”), Антон Павлович Чехов („Степ”), Лев Толстой („Младост”, „Дявол”), Николай Гогол („Шинел”, „Каляска”).

Първата оригинална българска повест е "Нещастна фамилия" на Васил Друмев, написана през 1861 г. Други известни повести са: 
   
    - "Маминото детенце", "Българи от старо време" - Любен Каравелов;
    - "Немили недраги", "Чичовци", "Хаджи Ахил", "Митрофан и Дормидолски" - Иван Вазов;
    - "Гераците" - Елин Пелин;
    - "Жетварят" - Йордан Йовков