Романът „Състояние на страх” от Майкъл Крайтън”

   Романът „Състояние на страх” на американския писател  Майкъл Крайтън е вълнуващ и спиращ дъха на читателя, психотрилър.
  Основната идея залегнала в сюжета на  романа е световния проблем вълнуващ народите  и  природозащитниците – въпросът с глобалното затопляне.
  В тази вълнуваща книга са залегнали много идеи и факти от сферата на науката, свързани с промяната на климата, както и неосъзнатата и безотговорна човешка дейност в различни сфери. Една от най-съществените причини за глобалното затопляне е добивът  на петрол, производство на електроенергия от въглища, правещи големи и лакоми за бензин автомобили и всякакви други производства, бълващи огромни количества парникови газове. А тези газове, както знаем, са причина за покачване  на температурите в глобален мащаб, топенето на ледовете и ужасни природни бедствия като суша, наводнения и урагани.
    А съвестните световни граждани и природозащитниците отдават цялата си енергия и значителна част от собственото си време в борбата срещу глобалното затопляне, за спасяването на майката „Земя”.
    Но в повествованието на книгата фактите не се оказват точно такива.
    Сюжетът на романа е изпълнен с много напрежение  съпроводено с постоянен страх.
    Романът гъмжи от напрегнати моменти на пътувания по различни места на земното кълбо, включително в Антарктида.
    Сюжетът в този изключителен трилър изобилства с много научна информация, която дава изключително предимство на романа, която доказва умението  Майкъл  Крайтън, да я съчетае с вълнуващите приключения. По този начин писателят  със качеството и силата на словото води динамичното повествование  до напрегнат финал.
В книгата се усеща таланта, умението и стегнатият стил на писателят да описва събитията.
Романът е динамично и изпълнено във вълнуващо „Състояние на страх”  и заслужава да бъде прочетено.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

 

                                            
                                           ПРЕДЛАГАМ ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА

    

    В края на 2003 година на Световната конференция за устойчиво развитие, състояла се в Йоханесбург, тихоокеанската островна нация вануту обяви, че готви съдебен иск във връзка с глобалното затопляне срещу Американската агенция за защита на околната среда. Вануту е само на няколко метра над морското равнище и осемте хиляди жители на острова са изправени пред необходимостта да се евакуират заради покачващото се ниво на световния океан, причинено от глобалното затопляне. Съединените американски щати, като най-голямата икономика в света, са и най-големият замърсител с въглероден двуокис и следователно най-големият виновник за глобалното затопляне.
Националният фонд за природните ресурси (НПФР), американска активистка група, обяви, че ще се присъедини към съдебния иск на Вануту, който трябваше да бъде заведен през лятото на 2004 година. Говореше се, че богатият филантроп Джордж Мортън, който често подкрепя каузи във връзка с опазването на околната среда, лично ще финансира съдебното дело, което по предварителни оценки ще възлезе на повече от осем милиона долара. И понеже делото щеше в крайна сметка да се гледа в Сан Франциско, процесът се очакваше с нетърпение.
Само че делото така и не беше заведено.
Не беше дадено никакво официално обяснение за това нито от страна на Вануту, нито от НФПР. Дори и след внезапното изчезване на Джордж Мортън, необяснимата липса на интерес от страна на медиите остави обстоятелствата около несъстоялия се процес неизяснени. Едва в края на 2004 година неколцина бивши членове на управителния съвет на НФПР започнаха да говорят публично за случилото се в тяхната организация. Впоследствие разкрития, направени от служители на Мортън, както и от бивши членове на лосанжелиската правна кантора „Хасъл и Блак“, добавиха нови подробности към историята.
Благодарение на всичко това вече е ясно какво се е случило с подготвяния съдебен процес на Вануту между май и октомври две хиляди и четвърта и защо в резултат на това толкова много хора умряха в различни точки на света.

Майкъл Крайтън                                                                        Лос Анджелис, 2004

    … „По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.
     В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.
     Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.”

  
    „…Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: „Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари“. Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, „ЕЛС   Инженеринг“, която продава същото оборудване. Не беше нужно тоя тип да идва чак в Малайзия, за да го види.
    И не беше само това — Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.
Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.
Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма. …”

  
     „…Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта.
    Предницата му висеше над бездната.
   Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.
Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.”…

   
    „ …От принтера бавно заизлиза лист. Санжонг го подаде на Евънс.”
…..
Доран, П. Т., Приску, Д. К., Лайънс, У. В., Уолш, Д. Е., Фаунтън, А. Г., Макнайт, Д. М., Мурхед, Д. Л., Вирджиния, Р. А., Уол, Д. Х., Фритцен, К. Х., Маккей, К. П., и Парсънс, А. Н., 2002, „Антарктическото климатично захлаждане и реакцията на земните екосистеми“, „Нейчър“ 415: 517–20

От 1986 до 2000 централните антарктически долини са се охлаждали със седем градуса по Целзий на десетилетие и студът е нанесъл значителни поражения на екосистемите.

 Комисо, Дж. К., 2000, „Променливост и тенденции в антарктическите повърхностни температури, измерени на място и чрез сателитни инфрачервени измервания“, „Джърнъл ъф Клаймит“ 13: 1674–96

Както сателитните данни, така и наземните станции показват леко захлаждане през последните двайсет години.

 Джогин, И., и Тулачик, С, 2002, „Положителен баланс на масата при ледените потоци Рос, Западна Антарктида“, „Сайънс“ 295: 476–80

Страничните радарни замервания показват, че ледът в Западна Антарктида нараства с 26,8 гигатона на година, което бележи промяна в тенденцията към топене от последните шест хиляди години.

Томпсън, Д. У. Дж. и Соломон, С, 2002, „Интерпретация на последните климатични промени в южното полукълбо“, „Сайънс“ 296: 895–99

Антарктическият полуостров се е затоплил с няколко градуса, а вътрешността бележи известен спад в температурите. Ледените шелфове се отдръпват, но морският лед нараства.

 Петит, Ж. Р., Жузел, Ж., Рейно, Д., Барков, Н. И., Барнола, Ж. -М., Шапела, Ж., Дейвис, М., Делегю, Г., Делмот, М., Котяков, В. М., Льогран, М., Липенков, В. И., Лориу, К., Пепен, Л., Риц, К., Салцман, Е., и Стивенард, М., 1999, „История на климата и атмосферата за последните 420 000 години според Востокското ледено ядро, Антарктика“, „Нейчър“ 399: 429–36

През последните четири междуледникови епохи за периода от 420 000 години Земята е била по-топла, отколкото днес.

 Андерсън, Дж. Б., и Андрюс, Дж. Т., 1999, „Радиовъглеродни ограничения върху движението на ледените полета в море Уедел, Антарктика“, „Джиолъджи“ 27: 179–82

Днес се топи по-малко антарктически лед, отколкото през последната междуледникова епоха.

Лиу, Дж., Кари, Дж. А., и Мартинсън, Д. Г., 2004, „Интерпретация на променливостта на антарктическия морски лед в днешни дни“, „Джиофизикал Рисърч Летърс“ 31: 10.1029/2003 QLO18732

След 1979 г. Антарктическият морски лед се увеличава.

 Виас, Н. К., Даш, М. К., Бандари, С. М., Каре, Н., Митра, А., и Панди, П. К., 2003, „За тенденциите в количеството на морския лед според наблюдения с OCEANSAT–1 MSMR“, „Интърнешънъл джърнъл ъф римоут сенсинг“ 24: 2277–87

Тенденцията към увеличаване на морския лед навярно се засилва.

Паркинсън, К. Л., 2002, „Тенденции в продължителността на морско-ледения сезон в южния океан, 1979–99“, „Анес ъф Глейсиолъджи“ 34: 435–40

В по-голямата част от Антарктика сезонът на морския лед се удължава, днес той е с двайсет и един дни по-дълъг, отколкото през 1979 г.”…

      „…Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.
    Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея. 
    Достатъчно близо да я изпълни с надежда.
   Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.
   Нямаше издатина, нито корниз.
Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.”…

     „… „Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.
    И започваше да й се доспива.
    Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.
   Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.
    Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й - детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…
    Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…
    Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…”

   „- Но е прието – спокойно изтъкна Хенли. – От години. С него трябва да работим.
- Да работим с него? Само че то не действа – каза Дрейк. – Това имам предвид. С него и петак не можеш да изкараш, особено през зимата. Завали ли сняг, хората забравят за глобалното затопляне. Или пък решават, че известно затопляне може да им дойде добре. Газят през снега и се надяват на малко глобално затопляне. Не е като със замърсяването, Джон. Замърсяването действаше. И още действа. Замърсяването плаши хората до смърт. Кажи им, че ще се разболеят от рак, и парите започват да валят. Никой обаче не се страхува от някакво си затопляне. Особено ако няма да се случи в следващите сто години.
    - Има начин да се изиграе тази карта – каза Хенли.
    - Вече не. Изчерпихме всичките си ходове. Измирането на видове заради глобалното затопляне – на никой не му пука. Чули са, че повечето от въпросните изчезващи видове са насекоми. Не можеш да набираш средства заради измиращи насекоми, Джон. Болести заради глобалното затопляне – и за това никой не дава пукната пара. Миналата година организирахме мащабна кампания, свързахме глобалното затопляне с вирусите ебола и ханта. Никой не се хвана на въдицата. Покачването на морското равнище заради глобалното затопляне — знаем как ще свърши това. Делото Вануту е пълен провал. Всички ще решат, че морското равнище не се покачва никъде по света. А онзи скандинавец, експертът по морското равнище? Не можем да се отървем от него. Дори атакува МККП с обвинения в некомпетентност.
     - Да – търпеливо каза Хенли. – Всичко това е вярно…
    - Ти ми кажи – прекъсна го Дрейк, — как по дяволите трябва да разиграя картата с глобалното затопляне?  Защото ти поне знаеш какви пари трябва да събера, за да поддържам тази организация в движение, Джон. Трябват ми четиридесет и два милиона долара годишно. Тази година фондациите ще ми дадат само четвърт от нужната сума. Разните му там знаменитости си развяват задниците по коктейлите за набиране на средства, но не дават и цент. Толкова са самовлюбени, че смятат самото си присъствие за достатъчна подкрепа. Разбира се, ние съдим Агенцията за защита на околната среда всяка година и те може и да ни кихнат три-четири милиона. Заедно със стипендиите най-много пет. Но и така пак оставаме с огромен недостиг, Джон. Глобалното затопляне просто няма да свърши работа. Трябва ми шибана кауза. Кауза, която да действа!”…

   „… Изпълзя до най-близкото нещо, едно кресло… имаше го още от университета, доста беше окъсано, смятал бе да се отърве от него, когато се премести тук, но така и не го беше направил… холът имаше нужда от кресло точно на това място… втората година в университета беше дал да го претапицират… сега съвсем се беше омърляло… кой ти има време да ходи да купува мебели? Успя да се надигне и брадичката му опря в седалката на креслото. Задъхваше се, все едно е изкачил цяла планина. „Какво правя тук? Защо брадичката ми е на креслото?“ После си спомни, че се опитва да се надигне, да седне в креслото.

    Да седне в креслото.

   Вдигна лакът върху седалката и започна да се набира. Накрая успя да прехвърли гърдите си върху седалката, после и останалата част от тялото си. Крайниците му губеха чувствителността си, изстиваха и натежаваха с всяка секунда. Бяха толкова тежки, че не можеше да ги помръдне. Цялото му тяло натежаваше. Почти успя да се изправи на колене. На масичката до креслото имаше телефон, но ръката му беше прекалено тежка, за да стигне до него. Опита се, но изобщо не можа да я протегне. Пръстите му помръдваха леко, но това беше всичко. Тялото му беше много студено и много тежко.
    Започна да губи равновесие, бавно, после се килна на една страна и гърдите му опряха в страничната облегалка. Главата му провисна отстрани. Там си и остана, неспособен да помръдне. Не можеше да вдигне глава. Не можеше да помръдне ръце. Дори очите си не можеше да помръдне. Гледаше тапицерията на креслото и килима на пода и си помисли: „Това ще е последното, което ще видя, преди да умра“.”…

   „ По време на обратния полет Сара Джоунс бе обзета от противоречиви чувства. Първо, беше дълбоко наранена от факта, че тялото на Джордж Мортън бе намерено – някъде дълбоко в себе си се беше надявала, че той ще се обяви отнякъде жив и здрав. А стоеше въпросът с Питър Евънс.”…

   „… Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемаха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в приливния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало по-добре по телевизията.”…

Излезе четвъртата книга от серията „Клуб Класика“

Уилям Съмърсет Моъм (1874–1965) е английски писател и драматург, чието творчество оставя дълбоки следи в съвременната литература. Сред най-известните му творби са „Души в окови“, „Цветният воал“, „Острието на бръснача“ и др. Съмърсет Моъм се нарежда и сред най-големите майстори на разказа. Творчеството му се отличава с реализъм, психологическа достоверност и многопластовост.

В „Луна и грош“ Съмърсет Моъм разказва историята на Чарлс Стрикланд, богат брокер от Лондон, който напуска съпругата и децата си, за да стане художник. Той е убеден, че трябва да рисува, въпреки че никога не го е правил. Вдъхновен от личността на Пол Гоген, Моъм описва живота и душевността на един истински артист, който, обсебен от изкуството, е готов да пожертва всичко: кариерата си, съпругата си, децата си, удобството си, дори живота си. Книгата не е романизирана биография на Гоген, а един запомнящ се…
продължете да четете от тук: Книжарница „Хермес“

РОЗАМУНДЕ ПИЛХЕР

 

Розамунде Пилхер е британска писателка на художествена литература. Родена е на 22 септември 1924 г. в Корнуел. През 1949 г. публикува първата си книга под псевдонима Джейн Фрейзър, който използва за още десет от изданията си. Истинският пробив в кариерата й идва през 1987 г., когато тя пише семейна сага, от която продава пет милиона копия. С този си роман става една от най-успешните съвременни авторки. Тя се оттегля от писането през 2000 г.. Нейният син е също писател Робин Пилчър .

.

СЪМЪРСЕТ МОЪМ

Съмърсен Моъм е английски белетрист и драматург. Той е един от най-известните и високо платени западни писатели пред 30-те години на 20 век
Той е роден на 25. 01. 1874 г. в Париж, Франция. Баща му е юрист  в английското посолство  в Париж. Остава сирак на десет годишна възраст, след като майка му почива от туберкулоза, а две години по-късно баща му умира от рак. Поради това заминава за Англия при чичо си, който е  свещенник  в малък град. Учи в Кралското училище в Кентърбъри. По това време започва да заеква. На 16-годишна възраст Моъм отказва да продължи обучението си в Кралското училище и чичо му позволява да учи литература, философия, и  немски език в университета  в Хайделберг, Германия.Именно там Моъм започва да пише разкази тайно. На 18-годишна възраст се завръща в Англия, за да учи медицина по настояване на чичо си, но посещава медицинското училище на  лондонската болница Св. Томас без желание. След пет години се дипломира, но не работи като лекар, а се отдава изцяло на писането. Отначало публикува кратки разкази и едва 23 годишен става свидетел на публикуване на първата му новела „Лайза от Ламбет” . През следващите години пише предимно пиеси, като четири от тях се играят в  Лондон с голям успех. През 1915 г. публикува автобиографията си Души в окови. По време на Първата световна война    е английски шпионин в  Швейцария.

През 1928 г. Моъм купува резиденция на  Френската Ривиера, нарича я вила „Мореск“ и тя става негов дом до края на живота му. В дома си приема велики хора  Уинстън Чърчил, Хърбърт Уелс, Ноел Коуард.
Две жени остават трайни следи в живота на Моъм. Едната е Етелуин Джоунс, известна като Сю Джоунс, бляскава дъщеря на известен драматург, тя е начинаеща актриса, току-що разведена. По-късно когато тя играе в Чикаго.Моъм ѝ прави предложение, но тя отказва. Оказва се, че е бременна от друг и скоро след това се жени за сина на шестия граф Антрим.  Жената, за която се жени Моъм е  Сири Барнардо Уелкъм, на 22 години, женена за 48-годишния  Хенри Уелкъм,  американски фармацевтичен бос. През 1918 г. Моъм среща Сири, през 1913 г. тя става негова любовница и му ражда дъщеря – Елизабет. След скандалния развод на Сири, Моъм постъпва както смята за правилно, и двамата се женят на  26  май 1917 г. Бракът им не е щастлив, и те се развеждат през 1929 г.  Сири изживява дълбоко своята болка. Любовният живот на Моъм преминава под знака на бисексуалността. Голямата любов на писателя е Джералд Хакстън. Запознават се през Първата световна война  във Франция. Джералд е роден в Сан Франциско, но е отрасъл в Англия. Заживяват заедно на  Ривиерата, Джералд го съпровожда по време на пътешествията и играе ролята на секретар, и компаньон. След смъртта на Хакстън, Моъм си взима нов компаньон – Алън Сърл. През 1962 г. дъщеря му Елизабет иска да го обяви за невменяем. Моъм се отрича от нея официално и осиновява Сърл, но съдът в Ница обезсилва осиновяването и Елизабет получава правата на наследница. През 1965 г. Моъм умира на 91 години от старост.

 

ТВОРЧЕСТВО

 

* ЛАЙЗА ОТ ЛАМБЕТ  (1897)  повест
* ДУШИ В ОКОВИ   ( 1915)  роман
* ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИМАШЕ СЪВЕСТ
* ЛУНА И ГРОШ
* ПО ОСТРИЕТО НА БРЪСНАЧА
* РАВНОСМЕТКАТА
* КАТАЛИНА  (1948)
* ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗОРАТА
* ПАЛМИ КРАЙ ТРОПИЧЕСКО МОРЕ
* СКЕЛЕТ В ГАРДЕРОБА
* ПРОПУСНАТИТЕ  ВЪЗМОЖНОСТИ
* КРАЯТ НА БЯГСТВОТО
* ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГА
* ЦВЕТНИЯТ ВОАЛ
* ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗОРАТА
* Collected  Short  Stories. Vol. 2
* Collected  Short  Stories. Vol. 3
* НАТЯСНО В ЪГЪЛА
* ЛУНА И ГРОШ

.................
СБОРНИЦИ С КЪСИ РАЗКАЗИ:

Orientations (1899)
The Trembling of a Leaf (1921)
The Casuarina Tree (1926)
Ashenden: Or the British Agent (1928)
First Person Singular (1931)
Ah King (1933)
Cosmopolitans – Very Short Stories (1936)
The Mixture As Before (1940)
Creatures of Circumstance (1947)

Освен новелите и сборниците с разкази, Съмърсет Моъм има редица есета, мемоари, памфлети, пътнически очерци, както и стотици статии за пресата. Ето и някои от тях:

The Land of the Blessed Virgin: Sketches and Impressions in Andalusia (1905)
On A Chinese Screen (1922)
The Gentleman in the Parlour: A Record of a Journey From Rangoon to Haiphong (1930)

Don Fernando (1935)
The Summing Up (1938)
France At War (1940)
Books and You (1940)
Strictly Personal (1941)
Great Novelists and Their Novels (1948)
A Writer’s Notebook (1949)
The Vagrant Mood (1952)
Ten Novels and Their Authors (1954)
Points of View (1958)

Източник: Уикипедия и интернет

 

Оноре дьо Балзак - биография и творчество

Оноре дьо Балзак (на френски: Honoré de Balzac) е френски писател. Той е сред създателите на класическата форма на романа. Автор е на дълга поредица романи и разкази (La Comédie humaine, Човешка комедия ), описващи съвременното му френско общество.

Той е най-голямото дете в семейството на Бернар Балзак, работил като секретар на министъра на флота, а по-късно и висш чиновник в правителството след Юлската революция, и Анн-Шарлот Саламбиер, парижанка от буржоазно семейство. Първите години от живота си Балзак прекарва извън семейството, под грижите на дойка, което е било разпространена практика във Франция по онова време. На 8 години Балзак е изпратен във Вандомския интернат на ораторианците - тогава се ражда брат му Анри-Франсоа. На 13 години не успява да премине в следващия клас на интерната и се премества в лицея Шарлеман в Париж. Като цяло детството на Балзак е било по-скоро нерадостно и той най-вероятно е развил чувство на ненавист към майка си.

След реставрацията на Бурбоните в 1814 година цялото семейство на Балзак се премества в Париж. През 1816 г. завършва училище и записва право в Сорбоната. Освен това посещава и лекциите на философско-психологически- факултет. По-късно започва да работи като помощник в различни правни кантори. През 1819, когато семейството му поради финансови причини се премества в малкия град Вилпаризис, Балзак обявява, че иска да стане писател и наема една мансарда, където да осъществи намерението си.

Първото му произведение, трагедията „Кромуел“, отчайва цялото му семейство. До 1822 г. Балзак публикува няколко романа под различни псевдоними, но не е оценен като писател. Въпреки тези неуспехи той продължава да се занимава с литература, като пробва уменията си и в бизнеса. Балзак основава издателска компания, която няма успех. Тези дейности му донася големи дългове, като до края на живота си Балзак остава длъжник на майка си, която финансира начинанието.


ТВОРЧЕСТВО

След период на провали, на 29 години усилията на Балзак се увенчават с успех. През 1829 г. той публикува историческия роман „Шуани“, повлиян от стила на Сър Уолтър Скот. Постепенно Балзак започва да си създава репутация на значим писател.

Друго важно произведение от този период е романът „Шагренова кожа“ (1831 г.), повлиян от идеите на Якоб Бьоме. В „Шагренова кожа“ главният герой си служи с магия, за да постигне успех. Този „философски“ роман донася на Балзак 5000 франка.

През 1833 г. у Балзак се заражда идеята да обедини по-старите си романи, така че те да представят облика на френското общество от Великата френска революция до края на Юлската монархия в поредица от книги. Този план довежда до създаването на незавършения цикъл „Човешка комедия“, като това заглавие е съотнесено към „Божествена комедия“ на Данте.

През 1835 г., пишейки един от най-добрите си романи „Дядо Горио“, Балзак решава да включи в нови произведения, част от Човешката комедия, герои, участвали преди това в други романи. Така с течение на времето, той създава свят от около 2000 герои, които представят френската действителност след Революцията. Най-значителните му романи са „Сезар Бирото“, „Възход и падение на куртизантките“, „Йожени Гранде“, „Братовчедката Бет“ и др.

За да осъществи проекта си, Балзак създава книга след книга. Работохолизмът му (често от 15 до 17 часа на ден) и безконтролната консумация на кафе стават легендарни.
Бюст на Балзак от Огюст Роден (1892)

Докато изпълнява творческите си планове, Балзак натрупва още дългове, извършвайки безнадеждни финансови операции. Веднъж той разработва план за отглеждане на ананаси в дома си, но след две години на неуспех е принуден да бяга от кредиторите си, скривайки самоличността си под името на икономката си.

Извънредната му жизненост и творческа сила не се ограничават с литературните му дейности. Балзак обича живота и удоволствията и въпреки големите дългове, поддържа луксозен начин на съществуване. До 1843 г. има постоянно различни любовници, като в повечето случай успява да привлече в своя кръг жертвоготовни и щедри дами.

През 1832 година Балзак започва кореспонденция с украинската графиня Евелина Ханска, с която има дълга връзка, помрачавана от пречките, които Руската империя поставя пред брака им. Едва на 14 март 1850 г. те успяват да се оженят.

Към 1844 г. постоянното напрежение и огромните количества кафе казват думата си и Балзак започва да страда от сериозни здравословни проблеми. Малко след сватбата си, той умира. Погребан е в гробището Пер Лашез, като надгробното слово държи Виктор Юго.

Балзак не е приет във Френската Академия. Стилът му, в който лесно се долавя бързината, с която е писал, е считан по времето му за несериозен и лишен от форма. Въпреки това през 1845 г. е награден с ордена на Почетния легион.


НАЙ - ИЗВЕСТНИТЕ РОМАНИ НА БАЛЗАК СА:

----- La peau de chagrin (Шагренова кожа, 1831)

----- Eugènie Grandet (Йожени Гранде, 1833)

----- Le père Goriot (Дядо Горио, 1835)

----- “Лилия в долината”/1836/

----- “Историята на величието и падението на Цезар Бирото”/1837/,

----- "Величие и падение на куртизанките"

----- Les illusions perdues ("Изгубени илюзии"1837-43; в три тома)

----- La Cousine Bette (Братовчедката Бет, 1846)

----- Бедните родители


МИСЛИ НА БАЛЗАК

„Бъдещето на нацията е в ръцете на майките.“

"В Париж младите хора правят кариера с помощта на жените, а жените - с помощта на старци."

„Да се съмняваш в Бог, означава да вярваш в него.“

„Да се ядосваш значи да наказваш себе си за грешките на другите.“

„Завистта е един от най-действените елементи на ненавистта.“

„Зад всяко голямо богатство се крие престъпление.“

„Каквото и да правиш, трябва да го правиш добре, дори то да е безумие!“

„Когато целта не е ясна, пътят е погрешен.“

„Любовта прощава или всичко, или нищо.“

„Нещастието е добър учител, но неговите уроци са жестоки.“

„Рискуваме да сгрешим много, ако съдим за човека по неговите съчинения; хартията търпи всичко.“

"Човек може да обича и да не е щастлив, може да е щастлив, без да обича, но да обича и да бъде щастлив-това би било истинско чудо.

„Да бъдеш щастлив е нищо, да се смяташ за щастлив - всичко.“

„Интригата е по-силна от таланта - тя може от нищо да направи нещо.“

„Когато жените обичат, те ни прощават всичко дори и недостатъците. Когато не ни обичат те не прощават нищо дори достойнствата ни.“

"Силата е търпение и време."

"Нищо не ни свързва така, както нашите пороци."

"Обстоятелствата се променят, принципите никога."

"Вселената, това е разнообразие в единството."

"Законите са паяжини, през които минават големите мухи и където остават малките."

"Идеите могат да бъдат обезвредени само с идеи."

"Съществува само една гигантска машина, коята се управлява от пигмеи и това е бюрокрацията."

"Тайната на крупните състояния, възникнали неизвестно как, е скрита в престъпление, но то е забравено, защото е извършено чисто."

"Този, който търси милиони, много рядко ги намира, но затова пък този, който не ги търси - не ги намира никога!"

"Никога не правете услуги за които не ви молят."

"Славата е отрова, полезна само в малки дози."

"Изпивайки чашата на удоволствието до дъно, ние откриваме там повече чакъл, отколкото перли."

"Любовта е единствената страст не признаваща нито минало, нито бъдеще."

"Да говориш за любов е равнозначно на това да се занимаваш с любов."

"Любовта се чува в гласа по-рано, отколкото се открива в погледа."

"Никой не става приятел на жена, ако може да стане нейн любовник."

"Търсенето на разнообразие в любовта е признак на безсилие."

"Жена, която се смее над своя мъж, не може повече да го обича."

"Жените гледат на своите любовници като на средство за удовлетворяване на своето тщестлавие. Самите себе си - ето кого те обичат в нас."

"Съществува тайна връзка между всички жени, както между всички свещенници от една религия.Те се мразят, но се защищават."


За романа "ДЯДО ГОРИО"

Историята на Дядо Горио е поредната разтърсваща човешка трагедия, предизвикана от хорските пороци, които убиват човека. Маниакалната любов на дядо Горио към неговите дъщери се явява неговия порок, както сам той казва: "Дъщерите ми бяха моя порок".
Именно тази отдаденост и всепоглъщаща любов го убива. На свой ред неговите дъщери са обсебени от себе си, от стремежа към собственото си благополучие и благоденствие. Те са точният пример за краен егоцентризъм. И в цялата тази тъжна картина, Балзак вплита една чиста младежка душа, търсеща своето мясти в света- Йожен дьо Разстиняк. Но успява ли да запази своята душевна чистота или бива обхванат от моралната проказа на хората околко него?
Книгата на Балзак засяга вечните човешки въпроси и избора на човека за живота му. Тя е вълнуваща и интригуваща, провокираща човешкия разум.

Балзак не е най-комерсиалния белетрист, дори е труден за четене, но определено има какво да се научи и от него.

информация: Уикипедия

ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ

Ърнест Хемингуей (на английски: Ernest Hemingway) (21 юли 1899 – 2 юли 1961) е един от най-известните американски писатели – новелист, автор на кратки разкази, журналист, носител на Нобелова награда за литература (1954 г.) и награда Пулицър през 1953 г. за книгата му Старецът и морето.

Той е бил част от така нареченото „Изгубено поколение“: група от американски бележити литератори, които живеели в Париж и други европейски страни в периода от края на Първата световна война до Голямата депресия. През 40-те години на XX век Ърнест Хемингуей е фигурирал в списъците на съветските агенти в САЩ под кодовото име „Арго“. Вербуван е през 1941 г. малко преди пътуването му в Китай.

Биография

Ранни години, Първа световна война и ранни творби

Ърнест Хемингуей е роден в Оук Парк, Илинойс. Баща му, д-р Кларънс Едмъндс Хемингуей, отрано го учи да обича живота сред природата. Хемингуей е 30-годишен, когато баща му се самоубива заради заболяване от тежка форма на диабет и изгубване на голяма парична сума. Като дете Хемингуей посещава държавни училища в Оук Парк и публикува най-ранните си истории и стихотворения в училищните вестници. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца като репортер за “Канзаска звезда” (The Kansas City Star). След това се записва доброволец и става шофьор на линейка в Италия по време на Първата световна война. През 1918 г. претърпява сериозно нараняване в крака и е награден два пъти от италианското правителство. Неговата връзка с американската медицинска сестра Агнис фон Куровски е в основата на романа “Сбогом на оръжията” (1929 г.). Трагичната история на тази любов е филмирана за първи път през 1932 г. с участието на Гари Купър, Хелън Хайес, и др. Втората версия е от 1957 г.
След войната Хемингуей работи за кратко време като журналист в Чикаго. През 1921 г. се премества в Париж. „Ако сте късметлия да живеете в Париж като млад мъж, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Париж е един безкраен празник.“ (из “Безкраен празник”). В Европа Хемингуей се сближава с такива писатели като Гъртруд Стайн и Фицджералд. Стайн го учи на сбит стил, а Фицджералд редактира някои от текстовете му и действа като негов агент. По-късно Хемингуей изобразява Фицджералд в “Безкраен празник” в неблагоприятна светлина. Фицджералд изразява съжаление за изгубеното им приятелство. За Гъртруд Стайн Хемингуей пише на редактора си Максуел Пъркинс: „Тя изгуби усета си за вкус, щом навлезе в климактериума. Беше наистина странно. Изведнъж престана да различава добрата картина от лошата, добрия писател от лошия„.

Когато не се занимава с писане, Хемингуей обикаля с жена си, Елизабет Хадли Ричардсън, из Франция, Швейцария и Италия. През 1922 г. той отива в Гърция и Турция, за да предава репортажи оттам за войната между тези страни. През 1923 г. Хемингуей два пъти посещава Испания, като втория път отива специално, за да гледа боеве с бикове на годишният фестивал в Памплона. Първите книги на Хемингуей, “Три разказа и десет стихотворения”“В наше време” (1924 г.), са публикувани в Париж. “Пролетни порои” се появява през 1926 г.; същата година излиза и първият сериозен роман на Хемингуей “И изгрява слънце”. Романът разказва за група изгнаници във Франция и Испания, членове на разочарованото “изгубено поколение” след Първата световна война. (1923 г.) и

Главни герои са лейди Брет Ашли и Джейк Барнс. Лейди Брет обича Джейк, който е ранен във войната и не може да отговори на нейните нужди. Въпреки, че Хемингуей изрично никога не уточнява нараняването на Джейк, изглежда, че той е изгубил своите тестикули, но не и пениса си. Джейк, Брет и тяхната странна група приятели имат разнообразни приключения из Европа – в Мадрид, Париж и Пампалона. Опитвайки се да се справят с отчаянието, те се обръщат към алкохола, насилието и секса. Историята е разказана в първо лице. Както и Джейк, Хемингуей също е бил ранен през войната, общ е и интересът им към бикоборството. Историята свършва с горчив привкус: „О, Джейк” – казва Брет, – “ние можехме да прекараме дяволски добре заедно“. Хемингуей пише и преработва романа в различни части на Испания и Франция между 1924 и 1926 г. Той става неговият първи голям успех като романист. Въпреки че езикът на романа е семпъл, Хемингуей така умело използва недоизказаното и пропуснатото по подразбиране, че текстът придобива многопластова дълбочина и богатство. През 1957 г. романът е екранизиран.

След публикацията на “Мъже без жени” (1927 г.), Хемингуей се връща в Съединените щати, установявайки се Кий Уест, Флорида. Хемингуей и Елизабет Хадли се развеждат през 1927 г. и същата година той се жени за Полин Пфайфер, редактор на модно списание. Във Флорида той написва “Сбогом на оръжията”, публикуван през 1929 г. Сцена на историята е италианският фронт през Първата световна война, където двама влюбени намират кратко щастие. Романът пожънва огромен литературно-критичен и търговски успех.

През 1930-те Хемингуей написва такива големи произведения, като “Смърт следобед”“Зелените хълмове на Африка” (1935 г.) – история на ловно сафари в Източна Африка. “Цялата съвременна американска литература води началото си от една книга на Марк Твен, наречена “Хъкълбери Фин…” е може би най-често цитираният ред от тази книга. По романа “Да имаш и да нямаш” (1937 г.) е създаден филм, режисиран от Хауърд Хоукс. Двамата се сприятеляват в края на 1930-те. Хоукс също обича лова, риболова и пиенето. Хемингуей се сближава и с жената на Хоукс, Слим, която по-късно казва : „Имаше някакво непосредствено и мигновено привличане между нас, недекларирано, но много, много силно„. (1932 г.), публицистичен разказ за испанското бикоборство, и

Разказват, че Хоукс се похвалил на Хемингуей, че може да направи „филм и от най-лошото му произведение“. Авторът попитал, „Кое е най-лошото нещо, което някога съм писал?“„Онова парче “Да имаш и да нямаш”“ Хемингуей се съгласява. “Имах нужда от пари,“– ще каже по-късно той. Филмът обаче наистина става сполучлив. В писането на сценария му участва Уилям Фокнър. Уолис Стивънс веднъж нарича Хемингуей най-значителният от живите поети, поне що се касае до темата за необикновената действителност. Под „поет“ Стивънс разбира стилистичните постижения на Хемингуей в краткия разказ. Сред неговите най прочути разкази е „Снеговете на Килиманджаро“, който започва с епитаф за западния връх на планината, наречен “Дом на Бога”, близо до който са намерени останките на леопард. А долу в саваната неуспелият писател Хари умира от гангрена в ловен лагер. „Той обичаше твърде много, искаше твърде много, и пишеше за всичко това“. Точно преди края на историята Хари има визия. Той сънува, че е качен на спасителен самолет да види върха на Килиманджаро – страхотно висок и невероятно бял под слънцето. А Хоукс отговорил,

Кий Уест и испанска гражданска война

През 1937 г. Хемингуей наблюдава испанската гражданска война. Като много писатели, той поддържа каузата на лоялистите (поддръжниците на законно избраното социалистическо правителство). В Мадрид среща Марта Джелхорн, писателка и военен кореспондент, която става негова трета жена през 1940 г. В “За кого бие камбаната” (1940 г.) Хемингуей се връща отново към Испания. Той посвещава книгата на Джелхорн – Мария от този роман е частично моделирана по нея. Историята обхваща само няколко дни и се върти около взривяването на мост от малка група партизани. Докато героинята от “Сбогом на оръжията” умира след раждане на мъртво дете, тук главният герой, Робърт Джордан, жертва живота си за другарите и любовта. Темата за идването на смъртта е централна и в “През реката към дърветата” (1950 г.).

В допълнение към ловните експедиции в Африка и Уайоминг, Хемингуей развива страст към дълбоководния риболов в крайбрежните води на Кий Уест, Бахамите и Куба. Същевременно той екипира рибарската си лодка и наблюдава заедно с екипажа си дейностите на нацистите и техните подводници в областта по време на втората световна война.

През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Природата там е рай за неговите котки. Първите години след сватбата му с Джелхорн са щастливи, но той скоро осъзнава, че тя не е домакиня, а отдадена на кариерата си журналистка. Джелхорн нарича Хемингуей своя „спътник по неволя“. Тя е нетърпелива да пътува и да „усеща пулса на нацията“ и света. В началото на 1941 г. Джелхорн предприема с Хемингуей дълго 30 000 мили пътуване до Китай. Разводът на Хемингуей с Джелхорн през 1945 г. е горчиво разочарование и за двамата. По-късно Джелхорн казва, че „е живяла с митоманиак – човек, който вярва във всичко, което казва, несъзнателен лъжец, измислящ лъжи, за да придаде значимост на всичко, което го заобикаля“. През 1946 г. Хемингуей се връща в Куба. След като Джелхорн го изоставя, се жени за Мери Уелш, кореспондентка от списанието “Тайм”, която той среща в ресторант в Лондон през 1944 г.

Хемингуей започва да пие още като млад репортер. Той понася големи количества алкохол и дълго време това не се отразява на качеството на писателската му дейност. В края на 1940-те обаче започва да чува гласове в главата си. Има излишно тегло и високо кръвно налягане. Неразбирането от негова страна на опасностите от употребата на спиртни напитки личи от това, че сам учи сина си Патрик да пие, когато детето е едва 12 – годишно. Патрик също има проблеми с алкохол през целия си живот. Брат му Грегъри, който пък става травестит, използва наркотици и умира на 69 години в женски затвор във Флорида. След седмици на тежкото пиене в Испания, Хемингуей отива на лекар, който забелязва, че авторът вече е развил чернодробна цироза.

Романът “През реката към дърветата” се появява след цяло десетилетие на творческо безсилие и е приет зле от критиците и читателите. Но “Старецът и морето”, публикуван първо в списание “Лайф” през 1952, възвръща славата му. Това е кратка новела, в която се разказва за стар кубински рибар, наречен Сантяго, който след много усилия успява да улови гигантска риба. Но докато се прибере в пристанището, акулите изяждат рибата, както е привързана отвън към лодката. Прототипът на Сантяго е кубинският рибар Грегорио Фуентес, който умира през януари 2002 на 104 годишна възраст. Хемингуей планира да напише още една книга за борбата с бикове, но вместо това написва “Безкраен празник” – мемоари за 1920-те в Париж.

Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 на Фидел Кастро. И след това остава и поддържа Кастро, но когато животът става твърде труден, напуска и се връща в Съединените щати. При посещение в Африка през 1954 г. Хемингуей претърпява самолетна катастрофа и лежи в болница. Същата година той започва да пише “Истинска при първа светлина” (True at First Light) – своята последна пълнометражна книга. Част от нея се появява в “Спортс Илюстрейтид” през 1972 г. под заглавие “Африкански дневник”.

През 1960 г. Хемингуей е хоспитализиран в клиниката Майо в Рочестър, Минесота, за лечение на депресия и изписан през 1961 г. По време на престоя му там два месеца е лекуван с електрически шокове. На 2 юли 1961 г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка в дома си в Кечъм, Айдахо. Няколко от романите на Хемингуей са публикувани посмъртно. “Истинска при първа светлина” (True at First Light) – описание на сафари в Кения, се появява чак през юли 1999 г.

Статия от Wiki

За романът "БЕЗПОЩАДНО" - САНДРА БРАУН

Романът е вълнуваща и интересна история за своенравната и упорита Сейър Линч. Когато научава, че любимият и по-малък брат Дани се е самоубил, решава да разбули загадъчните обстоятелства около смъртта му. Това желание я принуждава да наруши клетвата, да не се връща никога в родния си град Дестини. 

Чрез настоятелните си действия и опити относно разгадаването смъртта на любимия брат, младата и предизвикателна красавица Сейър често влиза в остри конфликти с богатия си и властен баща и по-голям брат Крис. 

При тези обстоятелства тя се среща и с младия адвокат Бек Мърънт - партньор на баща й, който по никакъв начин не му отстъпва по безкрупулност.

Поради тази причина Сейр често влиза в кръстосан дуел с него. Хапливите 

и словесни пререкания с младия и привлекателен адвокат са съпроводени 

по своему с горещите искри на чувствата между тях. Но дали искрите 

между два остри камъка ще доведат до една силна и гореща любов, ще 

разберете, когато прочетете книгата. 

 

 

 

Романът „ОБЖАЛВАНЕТО“ – ДЖОН ГРИШАМ

 Политиката винаги е била мръсна и нечестна игра. А и правосъдието не е оставало по-назад.
В основата на всичко това са играли не много пари и власт, а свръх много пари, циничност и безскрупулност.
В основата на романа се чувства  всичко това , дори и повече.
В едно малко градче Булмор, намиращо се в щата Мисисипи, съдебните заседатели обявяват шокираща и тежка присъда, която е невероятно по размер обезщетение в размер на 41 милиона долара, и шокира корпоративна Америка, връщайки усмивките  на обикновените граждани.
Тази присъда е насочена срещу могъща химическа компания „Крейн Кемикъл”, която е обвинена в натравянето на водопроводната система на градчето, предизвиквайки рекорден брой ракови заболявания сред жителите, дори и смъртни случаи.
Именно по тази причина, огромната фирма-нарушител трябва да заплати колосалната сума на жената, загубила семейството си (съпруг и син).
А това е само една малка фибра от вълнуващата история на политико-социалната същност на романа.
Собственикът на „Крейн Кемикъл”, Карл Трюдо, който няма намерение да плаща, е един от най-богатите в страната и е сред най-безмилостните, безкомпромисни и алчни играчи на Уолстрийт.
Неговите адвокати обжалват присъдата пред върховния съд на щата.
В най-подходящия момент, когато предстоят избори за нови членове на Върховния съд, Трюдо замисля перфектния си план.
„Колко ли струва един върховен съдия? Осем милиона долара?”
Това е един пренебрежим разход за един безскрупулен милиардер, който умее да манипулира общественото мнение в своя полза, за да бъде избран като най-подходящия кандидат.
А купуването на гласове зад гърба на обществото и големите медии, никога не е проблем за тези, които умеят и знаят как.
Не е желателно да споделям финала на увлекателния и изпълнен с какви ли не интриги и политикоикономически игри на свръх богатите и политиците роман написан с изящното и богато слово на  ненадминатия американски писател Джон Гришам.
Който не е чел този увлекателен и вълнуващ роман, заслужава да му обърне внимание и да го прочете.

   

 P.S.  Приятно четене.

 Николай Пеняшки – Плашков

СИДНИ ШЕЛДЪН

Сидни Шелдън е роден в Чикаго, щат Илинойс в еврейско семейство. Родителите на неговата майка, Натали Маркус, емигрират в САЩ от Одеса, спасявайки се от погромите. Натали всячески поддържала стремлението на младия Шелдън към литературата. Негови стихове били публикувани, когато нъвършва едва 10 годишна възраст. Кариерата му на писател започва през 1937 година в Холивуд, където пише сценарии за филми. През 1941 година, след служба във Военно-въздушните сили, Шелдън отново се заема с творческа работа, пишейки мюзикъли за бродуейски постановки  и в същото време продължава да пише сценарии за филми за филмовите студия MGM и Парамаунд Пикчърс. В началото на 1948  година получава Академична награда "ОСКАР"  за „оригинален сценарий“ за филма „The Bachelor and the Bobby-Soxer“, а през 1959 е удостоен с награда „Тони“ за сценария на мюзикъла „Червенокосата“. От 1963 година Шелдън започва да пише сценарии за ТВ сериали, благодарение на което достига невероятна популярност. За „Шоуто на Пати Дюк“ (The Patty Duke Show) ( 1963 - 1966) и "Мечти за Джени" (1967 - 1970) получава няколко награди "Еми".  През 1969  година написва своя първи роман - „Голо лице“, за който получава награда „Едгар Алън По“. Следващите му романи без изключение попадат в списъците на бестселърите. Общият тираж романите му надхвърлят 275 млн. екземпляри. За заслуги към кинематографията Сидни Шелдън получава своя звезда на Алеята на славата в Холивуд. Включен е в "Книгата за рекорди на Гинес" за "най-превеждан" автор в света.
Умира на  89 години от пневмония в Калифорния, САЩ.
Вдовицата на Шелдън  - Александра Костоф е от български произход.

БИБЛИОГРАФИЯ:

* Гневът на атгелите
* Ако утрото настъпи
* Голо лице
* Греховете на светците
* Другият мой живот  - мемоари
* Звезди над нас
* Кой се страхува от мрака
* Насън и наяве
* Отвъд полунощ
* Пясъците на времето
* Спомени от полунощ
* Тънки сметки
* Диамантена династия
* Кръвна връзка
* Вятърните мелници на боговете
* Лекарки
* Непознат в огледалото
* От утрото до здрача
* Операция "Страшния съд"

P.S. Сидни Шелдън  е най-превеждания автор на всички времена. Повече от 275 милиона копия са продадени по света. 

източник: Уикипедия
 

АЙН РАНД

Айн  Ранд (на английски: Ayn Rand); рожденото име Алиса Зиновиевна Розенбаум, родена на 2. февруари 1905, починала на 6. март 1982 г.  е американски философ, сценарист и романист от руско-еврейски произход.
Тя е позната и известна по света със своята рационална философия, близка по идеи с политическото и философско движение либертарианство, която тя нарича „обективизъм”.
Има написани множество философски  есета за свободната мисъл, защитавайки свободата, социалната справедливост и частната собственост. Значителен принос има и в сферата на етиката, политическата философия и епистемологията. Има издадени пет сборника с есета  „Добродетелта на егоизма”,  „Новото ляво: Антииндустриална революция”, „Философията: Кому е нужна”, и „Гласът на разума”.
Други нехудожествени  произведения са: „За новия интелектуалец”, „Въведение в обективистката епистемология” и „Изкуството на художествената литература” (The Art of Fiction).

Айн Ранд е автор  на романи като: „Ние живите”, „Химн”, „Изворът” и шедьовъра „Атлас изправи рамене” – втори по популярност  след Библията.
Има написани три сценария и адаптации на своите книги за киното. .
Айн Ранд значително повлиява на политическата философия и либералната икономика, най-вече в Северна Америка. Тази значителна дама – писател, сценарист и философ, е считана още за теоретик на индивидуалния капитализъм и на либертарианството, отхвърлящо всички форми на принуда, проповядващо  ценностите на разума, производителността и „рационалния егоизъм”” -  главна идея на обективизма.
Като член на крайните антикомунисти, Айн Ранд проповядва независимост с идеите на капитализма срещу всички форми на колективизма и религията.
Същите идеи споделят психотерапевтът Натаниъл Драндън, икономистите ...

продължете да четете от тук: ЛИТЕРАТУРА И ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО

 

МАЙКЪЛ КРАЙТЪН

Майкъл Крайтън е роден 23 октомври 1942 в Чикаго, Илинойс, САЩ. Когато е бил на 6 години, семейството му се преселва в Рослин, предградие на Ню Йорк. На 14-годишна възраст Майкъл публикува в Ню Йорк Таймс своите пътни бележки и оттогава винаги е чувствал привличане към литературното творчество.

През 1960 г. завършва училище и постъпва в Харвард с намерението да учи за писател. Но стилът му непрекъснато е предизвиквал забележки от професорите и оценките му винаги били много ниски. Той предположил, че проблема със стила не е в него, а в преподавателите и им пробутал като своя разработка едно есе на Джордж Оруел. Професорът поставил на Оруел оценка три плюс и Майкъл окончателно се убедил, че Харвардските мерки не са за него.

Завършвайки университета през 1965 г. с посредствени оценки, той решава да смени областта на интересите си и се заема с антропология в британския Кембридж, където е премиран за успехи в едногодишната експедиция в Европа и Северна Африка. Връщайки се в Щатите, Крайтън решава да стане доктор и през 1969 г. завършва Харвардското медицинско училище - между другото, никога не е подавал молба за лицензиране на частна практика. През всичките тези години е писал трилъри под различни псевдоними, а един от неговите романи, "A Case of Need", получава премията "Едгар" като най-добрия детективски роман на годината.

 продължете да четете от тук:  http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D1%8A%D0%BB_%D0%9A%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%82%D1%8A%D0%BD

СТАНИСЛАВ ЙЕЖИ ЛЕНЦ

Станислав Йежи Лец (пол. Stanisław Jerzy Lec, 1909 — 1966) е полски юрист, писател и поет сатирик, майстор на афоризмите и епиграмите, филолог и преводач.

Афоризми

• Авторът може да извърши самоубийство, задоволявайки вкуса на публиката.
• Ако в политическите басни се говори за животни — значи времената са нечовешки.
• Ако водата ти стигне до устата, тогава — горе главата!
• Ако си без гръбнак, не излизай от кожата си.
• Божието — богу, Кесаревото — кесарю. И какво остава за хората?
• Бъди алтруист - уважавай егоизма на другите.
• Бъди реалист — не казвай истината.
• В ада дяволът е положителен образ.
• В борбата на идеите загиват хора.
• В действителност всичко е съвсем не така, както наистина.
• В началото бе Словото. По-късно започна Мълчанието.
• В някои извори на вдъхновението музите си мият краката.
• Вече и в лабиринтите има окачени табелки "Блуждаенето е забранено!".
• Винаги съществува и по-остра тъпота.
  
  
  Продължете да четете от: УИКИЦИТАТ 
  
  поставил:  Николай Пеняшки - Плашков