Рецензия

Рецензията е критически жанр в публицистичната и художествената литература, включително и в литературната критика. Като същност рецензията представлява анализ на съдържанието и формата на разглежданото съчинение, и се посочват неговите положителни и отрицателни страни,за автора, и неговия стил. Тя има и своите по-широки задачи; да направи по-задълбочен критичен анализ, имащ значение за други творби, тя преминава в литературна статия. В по-конкретни случаи рецензентът много накратко набелязва особеностите на съдържанието във формата и осведомява читателите за качеството на произведението в общия му облик. Такъв отзив се нарича Анотация. 

С анотацията се предизвиква интерес към ново-излязла  книга, като целта е да помогне на авторите и на читателите.

Повест

Повестта се явява един от традиционните епически видове в литературата. Като литературно произведение, по обем и обсег, тя се допира до разказа, от една страна и до романа, от друга. Понякога я определят като голям разказ или като голям роман. Това определение е външно и значително относително. Да се прокара граница между повестта и разказа, и повестта и романа, по обем не всякога е възможно. Понякога разказите биват дълги, по размер се приближават към повестта, понякога я и надминават; срещат се и къси повести.

Обикновено повестта наистина е по-голяма от разказа и по-малка от романа - един вид преходна форма от разказа към романа, от малката епическа форма към голямата. В повестта се дава по-широка отколкото в разказа и не до там широка (но по-малко задълбочена) отколкото в романа картина на живота; в повестта се разказва не един епизод от живота на героя, а се редуват поредица от епизоди и затова описанието на характера
се дава в известно развитие и по-всестранно. Това говори за по-голяма сложност в сюжета. Последователността от събития в повестта е по-дълга, броят на героите е по-голям, но главното внимание е съсредоточено върху един - двама главни герои, чиито характер се изобразява най-широко.

Повестта търси светската сцена, проблемите на човека в обществото и неговите страсти. Тук конфликтът се решава в кратко и относително немногопластово представяне чрез майсторското художествено слово на автора. Краткостта събира действието, а многопластовостта - времето като минало и сегашно.
Повестта като литературно произведение, става необходима като анализ и присъда на негативите и позитивите в обществото.
Тя е по-ограничена по отношение на вътрешната структура и не е така многопластова като романа. Обективно спокойната, пластична епичност се счита за нейно достойнство, и все пак като средна по размер форма тя може да съперничи на романа при изобразяване на човешкия живот в дълбочина, в по-дълъг период от време. Повестта се отличава от романа, по отношение на повествованието, което е по-конкретно, по-сбито и по-сдържано в съзерцанието, дори и по отношение на динамичността и не е така субективно свободно.
В нашето съвремие като литературен вид, тя не е изчезнала от Руската, източноевропейската и в някои страни на западноевропейската художествена литература.  

ЛИТЕРАТУРЕН СТИЛ

Съвокупност  от всички индивидуално проявени идейно-художествени особености в творчеството на писателя, като единство на характерното и частното в темите, идейното съдържание, художествения метод, жанровете на произведенията, образите, художествените средства и езика. Стилът в този смисъл е сложно явление, той обхваща както съдържанието, така и формата на литературните произведения и изразява  специфичната същност в художественото творчество на писателя.
Стилът е индивидуален, т.е., ражда се от автора и неговата способност да пише. Той се оформя не само от обема на прочетените книги, но и задълбочената работа върху творчеството на световните класици от всички времена.

Трябва да се отбележи, че стилът се оформя и обуславя, от характерния исторически период, в който живее писателя, от своеобразието на конкретното време,  обществените отношения, от съответните литературни направления, до които се е докоснал, течения и борби в конкретния момент, и най-вече от личността на писателя, от неговия талант и умения, от способността му да наблюдава  живота във всичките му прояви, и категории, чрез индивидуалния начин на мислене, усещане, чувстване и т.н.; и най-вече умението да отрази с художествено майсторско слово, което е отражение на неговата оригиналност.

Това означава, че стилът е отражение на мирогледа на писателя и от прийомите, и методите да отразява  действителността в конкретния исторически период в който живее; и разбира се социално-битовите отношения.
Именно стиловите качества и мирогледа на автора, му позволяват с творческата си индивидуалност, талант, и чрез майсторското слово да отрази и пресъздаде съответните художествени образи.

   Стилът се окачествява чрез текста, а написаното „носи” в себе си неговите качества. Индивидуално възприетото и оригинално преработеното преминава в текстово-езикова система. И стилът вече обединява специфичните езиково-текстови структури. (Из „Теория на литературата” – Пантелей Зарев)

При отразяване на явленията от действителността се различават два основни стила на речта: логически  и образно-емоционален. Логическият стил на речта отразява обществената и природната действителност по разсъдъчен начин и си служи с изразни средства, които въздействуват предимно на разума и мисълта. Образно-емоционалния стил на речта отразява явленията на действителността картинно, нагледно, конкретно. Той се гради върху словесни средства, които влияят не само на разума, но раздвижват въображението, будят чувства и настроения.   Съществуват и колективни стилове: научен, художествен, публицистичен, административен, разговорен и др. Колективните стилове се развиват въз основа на връзките между хората в различни области на живота и върху особеностите на тези връзки. 

 

 

Що е анотация и как се оценява

Анотацията (лат. annotatio – бележка) е кратък текст, който дава информация за съдържанието на книга, статия, филм, театрална постановка, телевизионно предаване и др. Анотацията по същество е вид резюме. Резюмето е кратко изложение на някакъв текст, но то всъщност е много сбит преразказ, който обективно и неутрално следва съдържанието на книгата, филма, постановката и т.н.

Анотацията е кратък текст, който представя в съкратен вид основното съдържание, целите, задачите, кратко описание на изследвания проблем, методологията (ако се описва изследване), основни резултати и изводи. Тя е по-дълга от резюмето, но не повече от 1 страница.

>>>  Анотацията освен много краткото предаване на съдържанието  може да има и оценъчен характер с препоръки и обяснения за предназначението на определен текст. Оценъчните мнения трябва да са обективни.

>>>  Анотации се поместват в библиографски списания, в каталози, в самата книга, на обложката на книгата и др. Някои реклами на книги, филми, театрални постановки също са вид анотация.

>>>  Правилно е в анотацията на книга да са отбелязани: автор, заглавие, издателство, година и място на издаване и други важни факти, но могат да се използват два модела при изготвяне на анотация. Единият е книгата да се представи като дело на определен автор, чиито творчески качества са доказани и са гаранция, че съдържанието на конкретната книга е стойностно.

>>>  Другият модел е книгата да бъде представена конкретно чрез преразказ на съдържанието — основните и сюжетни линии или дялове, като авторът не се споменава. За да привлича вниманието, този вид анотация трябва обаче да съдържа и оценка за мястото, което заема книгата сред други, имащи подобна тематика – така се разчита на интереса към определени теми.

 >>>  В анотацията е необходимо да се постави акцент на новото, различното. В анотациите на научни книги това са преди всичко нови факти, нови открития или ново тълкуване на известни факти. В анотациите на художествени книги се изтъква авторското виждане, неочакваните сюжетни обрати, езикът на автора, особеностите в композиция.

>>>  Особен вид анотации са описанията на съдържанието  на книги в библиотечните фишове. В тях коментарите по съдържанието са сведени до минимум. Целта е да се подпомогнат както читателите, така и библиотекарите, когато подреждат или търсят книгите.

ПРИМЕР ЗА АНОТАЦИЯ НА КНИГА

>>> Книгата “Права на детето” е предназначена да запознае читателите със съвременните концепции за правата на детето и с възможностите за организиране на образователни дейности за запознаване на децата и възрастните с тези права. Целта на автора е да представи един съвременен поглед към културата по правата на детето. Задачите на автора са: анализ на международни документи и на българското законодателство по правата на детето; открояване на ролята на държавата за предоставяне, реализиране и защита на детските права; представяне на модели за организиране на образователни дейности с деца и възрастни по правата на детето; очертаване на изискванията за провеждане на ефективен учебен процес по правата на детето. В Приложението на книгата съдържа основни международни документи, което улеснява читателя в разбирането на политиката в сферата на детските права. Приложено е и пълно описание на ателие по правата на детето като модел за организиране на интерактивно обучение с деца и възрастни в тази област.

 >>>  Книгата дава широк поглед върху проблематиката и предоставя възможност на работещи учители, социални работници, психолози и други специалисти сами да организират образователни дейности по правата на детето с различни категории учащи. Сред основните постижения на книгата е преосмислянето на педагогическата практика от ориентация към дейността на учителя към детето – ученик, което следва да бъде в центъра на учебната работа.

НАЧИН НА ОЦЕНЯВАНЕ

 >>> Анотацията се оценява по система от критерии, най-важните от които са: степен на съответствие между съдържанието на анотацията и съдържанието на текста от източника; коректно представяне (систематизиране) на целта и задачите на автора в съответствие с ключовите идеи от съдържанието; терминологична коректност на езика.

Разказът като повествователна епическа форма

Разказът е кратка повествователна епическа форма, която се характеризира с определен брой думи.

Той е наследник на новелата и продължава по размер нейната форма. Разцъфтява през XIX и XX век като литературна форма, изразяваща състоянието на обществото с типичните му социални условия. Разказът като като същност и съдържание е близо до реалността, и е критичен.

Първоначално е бил наричан в руската критика „физиологически очерк“.

Както очеркът е близо до факта, така и разказът носи в себе си реалното – но повече не като автентично, и измислица, но и като обобщение.

Структурира се   чрез едно събитие или чрез няколко случки, свързващи се помежду си.

Неговата съкратена структура го различава от повестта и от романа. Разказът предпочита „мигновеността“ на действието „случката“ и нейния край (завършека). Той работи с малък персонаж и с взаимовъзбудими отношения.

Разказът обобщава и разкрива типичното, конкретно индивидуалното, като всичко е свързано в така наречените „вътрешни и външни фактори“ и носи повествованието на конкретната история, чрез отделен човек или отделно събитие. Конкретната история, въпреки своята мигновеност и ежедневие, предава в общ смисъл стойностите и моралните устои в човешкия живот, предадена предадена и поднесена в необходимия обем думи, било в съвсем кратък или по-голям разказ, носещ необходимото повествование с красотата и изяществото на майсторското слово.

Именно такъв е разказът на световните майстори: Мопасан във Фрация, Чехов в Русия, Елин Пелин и Йордан Йовков у нас.

Макар да притежава черти на новелата, разказът е по-близо до анекдота, притчата и алегорията.

Специфичен е езикът. Разказът трябва до разкрие истината за кратко време, с описанието на една две случки. Затова и езикът е не само предметен, а често и сгъстено метафоричен. Това не е подробният метонимичен език на романа, а езикът на едно по-сгъстено изображение. Елин Пелин започва с метафорично образно представяне на обстановката, повече емоционален, отколкото описателен. Разточителността тук е немислима, като отделното трябва да се забележи в хода на цялото действие. На разказа е необходимо „следкодумие“ – да събужда интерес, да търси запомнящото се.

Трудно е да се определи дължината на един разказ. Класическото определение е, че един разказ трябва да може да се прочете наведнъж. В днешно време обаче разказът най-често е литературно произведение, което се състои от не повече от 20 000 думи. Съществуват обаче регионални различия.

Счита се, че разказът е един от трудните белетристични видове. В него най-често участват ограничен брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много персонажи.  За да има голямо познавателно и естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от живота. С оглед на това, от къде е взет сюжетът и с какви черти се отличават, разказите биват:  битови, исторически, приключенски, батални, научно-фантастични, психологически, хумористич-

ни, сатирични и др.

Когато се говори за разказа като за жанр, обичайно се има предвид опита в писането преди времето на модернизма. Експериментите на модернизма с езика и с всяка норма на литературно писане – от графичната до жанровата, правят жанровите очертания на разказа и въобще на всеки писан текст по-малко валидни и възможни за разпознаване.

В новата българска литература от времето на Възраждането писателите развиват реалистичният разказ. Началото на този разказ поставя Любен Каравелов  („Дончо“, „Мъченик“, „Неда“). След Освобождението разкази пишат Иван Вазов, Т.Г. Влайков, Георги Стаматов, Георги Райчев, а в по-ново време – Георги Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Павел Фежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов, и други.