ИЗКУШЕНИЕТО НА МОРЕТО

автор: Карлос Бастидас Падиля

Окак Теофраст, вълшебникът, им извести, че звездата на селището щяла да падне в морето, хората, които го населяваха, вече не си правеха никакъв труд: оставиха къщите си на раците и отидоха да живеят като тях по пясъка на брега.

А звездата не падаше.

Все гледаха и гледаха небето, толкова, че дори самите те не разбраха кога жълтите им очи станаха сини. „Това е знамение“ — рече отец Хулио, като отиваше към кмета, който изведнъж, сякаш разтърсен от някакво болезнено разкритие, започна да се мята из пясъка и да говори на пресекулки, докато от устата му хвърчеше пяна:

— Трябва да се работи! — и отец Хулио го подкрепи, казвайки на стадото си, че като не прави нищо, човек се изкушава от желанието да стане риба и да живее само като отваря и затваря уста; тъй че, засрамени, оттогава всички почнаха да съчетават наблюдаването на небосвода с работата из пясъка; адвокатите рисуваха мечове и звезди, докато поглъщаха огромните си кодекси; политиците брояха песъчинки; лекарите вадеха вътрешностите на раците; а най-главният сержант се зае да прави пясъчни човечета, за да ги разваля после с огромните си ботуши.

И тъй, животът на селото се заключаваше само в това; и никой не се заемаше да гледа кога идваше и се оттегляше приливът; дори и тогава, когато той връхлиташе отгоре им и пълнеше косите им с анемони, морски гроздове, миди и дори с дребни сирени от злато и сребро.

Деня, в който Улпиано Муньос се върна от едно дълго пътешествие около света, никой не можа да го познае. „Трябва да е някой обитател от дълбините на океана“ — рече отец Хулио, докато отърсваше с ръка многото пяна, която никнеше по главата му; тогава Улпиано извади очите си и в празните кухини сложи две късчета море.

— Това е Улпиано! — викнаха всички и тъй като той беше със съвсем новички очи, успя да види, че те бяха станали сребристи и вече почваха да пускат люспи.

— Като не се прави нищо, човек се изкушава да стане на риба — думаше пак отец Хулио, потопен в морето, което пълнеше косите му е дребни сирени.

Земята беше направила вече десет милиона двеста и една хиляди обиколки около слънцето; и на следващата Улпиано извика: „Падна звездата!“ — и от пясъците по брега рибите се хвърлиха да плуват и след небесното светило, което се потапяше в морето, те заплуваха по всички тъмни води на времето.

Превод от испански: Екатерина Делева, 1979 (Пълни авторски права)

И ОЦЕЛЯЛ СЪМ САМО, ЗА ДА ВИ КАЖА

автор: РОДЖЪР ЗЕЛАЗНИ

---

Тя непрекъснато беше с тях — черната кръпка над главите им, откъдето се зараждаха светкавиците, почти заслепяващият порой, експлозиите, подобни на артилерийска стрелба.
Ван Беркъм залитна и насмалко не изтърва кашона, който носеше, когато корабът отново се надигна. Ветровете виеха около него, опитвайки се да разкъсат подгизналите му дрехи; водата се плискаше и завихряше около глезените му — отдръпвайки се, връщайки се, отдръпвайки се. Гигантски вълни постоянно се разбиваха в кораба. Зловещата зелена светлина на огъня на Св. Елм танцуваше по рангоутите.
Надвил шума на вятъра и дори на гръмотевиците, той чу резкия писък на някой моряк от екипажа, станал по случайност обект на внимание от страна на един от носещите се наоколо демони инквизитори.
Високо горе в такелажа бе оплетен мъртвец, с плът смъкната от природните стихии, чиято скелетна рамка сега бе заразена от плаващия зелен отблясък, и чиято лява ръка се люлееше все едно ръкомаха — или приканва.
Ван Беркъм прекоси палубата, отиде до новия товарен отсек и започна да намества кашона. Колко пъти бяха размествали тези кашони, сандъци и варели? Отдавна беше изгубил броя. Сякаш винаги, когато работата бе свършвана, незабавно се разпореждаше нов ход.
Той погледна през рейлинга. Всеки път, когато се приближаваше насам, всеки път, когато му се удаваше възможност, той оглеждаше внимателно далечния хоризонт, замъглен от дъждовната завеса. И се надяваше.
В това отношение той беше различен. За разлика от всички останали, той хранеше надежда — макар и съвсем нищожна — защото имаше план.
Корабът се разтресе от мощен пристъп на смях. Ван Беркъм потрепери. Сега капитанът, заедно с една бъчонка ром стоеше в каютата си почти непрекъснато. Говореше се, че играе на карти с Дявола. Звучеше като че ли Дяволът току-що бе взел ръка.
Под предлог, че проверява закрепването на товара, Ван Беркъм намери пак варела си сред останалите. Познаваше го по малката мазка синя боя. За разлика от другите този беше празен и накалафатен от вътрешната страна.
Той се обърна и отново мина през палубата. Край него прелетя нещо огромно и с прилепоподобни крила. Той се попрегърби и се забърза.
Още четири товара и всеки път поглед към далечината. И тогава — Тогава…?

Тогава!

Видя го. Извън дъгата на пристанищния залив имаше кораб! Той се огледа трескаво. Наоколо нямаше никой. Това беше. Ако побързаше, нямаше да го видят.

Той се приближи до варела, махна крепящите го каиши, огледа се отново. Наоколо все още нямаше никой. Другият плавателен съд определено се приближаваше. Нямаше нито време, нито смисъл да изчислява курсове, да преценява ветровете или теченията. Оставаха само рискът и надеждата. Той се вкопчи във второто и прегърна първото, търкаляйки варела към рейлинга, след което го вдигна и изхвърли зад борда. След секунди го последва.

Водата беше леденостудена, бурна и тъмна. Бе завлечен към дъното. Трескаво загреба с ръце, борейки се да излезе на повърхността.

Най-накрая видя светлина. Вълните го подмятаха и подхвърляха и потапяха поне десетина пъти. Всеки път отново успяваше да се озове на повърхността.

Беше на ръба да се предаде, когато морето внезапно се успокои. Грохотът на бурята стихна. Денят около него започна да изсветлява. Порейки водата, видя как корабът, който току-що бе напуснал се смалява в далечината, отнасяйки със себе си собствения си ад. А тук, малко по-вляво от него подскачаше по вълните варелът със синия белег. Той се впусна подире му.

Когато накрая го стигна, се хвана за него. Успя донякъде да се издигне над водата. Възкачи се отгоре и задиша учестено. Потрепери. Въпреки че морето вече бе по-спокойно, все още беше много студено.

Щом възстанови донякъде силите си, вдигна глава и огледа хоризонта.

Там!

Корабът, който беше забелязал беше още по-близо. Той вдигна ръка и помаха. Разкъса ризата си и я вдигна високо, развявайки я на вятъра като знаме.

Продължи така, докато ръката му отмаля. Когато отново погледна, корабът се намираше още по-близо, въпреки че нямаше никакви признаци някой да го е забелязал. Съдейки по скоростта и движението им един спрямо друг, бе съвсем възможно след няколко минути да се разминат. Той прехвърли ризата в другата си ръка и отново я заразвява. Когато погледна още веднъж, видя, че корабът променя курса си и идва към него. Да бе му останала повече сила и да не бе толкова изцеден психически, би изплакал. Но сега го връхлетя единствено усещането за огромно изтощение и вездесъщ студ. Очите му смъдяха от солта, но пак искаха да се затворят. Трябваше да поглежда изтръпналите си ръце, за да се уверява, че все още се държат за варела.
— Побързай! — задъха се. — Побързай…
Почти бе загубил съзнание, когато го качиха в спасителната лодка и го увиха в одеяла. Докато стигнат до кораба, вече беше заспал.
Спа през останалата част от деня и цялата нощ, събуждайки се от време на време само колкото да пийне малко горещ грог или бульон. Когато се опитваше да говори, не го разбираха.
Чак на следващия следобед доведоха някакъв моряк, който разбираше холандски. Той разказа на мъжа цялата история, от момента, в който се бе записал в екипажа до момента, когато беше скочил в морето.
— Невероятно! — отбеляза морякът, след дълго бе превеждал на корабните офицери. — Значи този носен от бурята призрак, който видяхме вчера наистина е бил Летящият Холандец! Наистина съществува — и ти, ти си единственият, който е успял да се измъкне от него!
Ван Беркъм се усмихна немощно, пресуши чашата си и я остави настрана с все още треперещи ръце.
Морякът го потупа по рамото.
— Почивай на спокойствие, приятелю. Най-накрая си спасен от дяволския кораб. Намираш се на борда на кораб с отлични качества и превъзходни офицери и екипаж — и само на няколко дни път от пристанището му. Възстановявай се и прогони миналите злини от главата си. Приветстваме те с „добре дошъл“ на борда на Мария Селесте.

СЪСТОЯТ СЕ ОТ МЕСО

автор: ТЕРИ БИСЪН

- Състоят се от месо.
- Месо ли?
- Да, месо. От месо са.
- От месо ли?
- Без съмнение. Взехме няколко екземпляра от различни части на планетата, качихме ги на борда на разузнавателните си кораби и ги изследвахме най-подробно. Състоят се само от месо.
- Това е невъзможно. Ами радиосигналите? Посланията към звездите?
- Използват радиовълни, за да говорят, но сигналите не идват от тях. Идват от машини.
- А кой е направил машините? Именно с него искаме да се свържем.
- Те са направили машините. Точно това се опитвам да ти кажа. Месото е направило машините.
- Това е абсурд. Как може месото да направи машини? Искаш от мен да повярвам, че съществува месо с разум.
- Не искам, а ти казвам, че е така. Тези същества са единствената разумна раса в този сектор и се състоят от месо.
- Може би са като орфолеите. Знаеш - интелект на въглеродна основа, който минава през стадий на месо.
- Не. Тези се раждат месо и си умират месо. Изследвахме ги в продължение на няколко техни живота, които не траят дълго. Имаш ли представа колко продължава животът на месото?
- Пощади ме. Добре, може би само отчасти са месо. Нали знаеш, като уедилеите. Глава от месо с мозък от електронна плазма.
- Не. Помислихме си го, тъй като имат глави от месо. Но, както ти казах, ги изследвахме. Състоят се изцяло от месо.
- И нямат мозък?
- О, имат си мозък. Само че той се състои от месо! Това се опитвам да ти обясня през цялото време.
- Ами... с какво мислят?
- Ти май не ме разбираш. Просто отказваш да проумееш това, което ти казвам. Мислят с мозъка си. С месото.
- Мислещо месо! Ти искаш от мен да повярвам, че има мислещо месо!
- Да, мислещо месо! Съзнателно месо! Обичащо месо. Мечтаещо месо. В месото е цялата работа. Схващаш ли вече картинката или да почна отначало?
- Божичко... Май не се шегуваш. Състоят се от месо.
- Благодаря ти. Най-сетне. Да. Наистина се състоят от месо. И се опитват да се свържат с нас вече повече от сто техни години.
- Божичко! И какво си е наумило това месо?
- Първо, иска да говори с нас. После, предполагам, ще иска да изследва Вселената, да се свърже с друга форма на разумен живот, да обменя идеи и информация. Обичайните неща.
- И се предполага, че ние ще разговаряме с месо?
- Това е идеята. Това е посланието, което ни изпращат по радиото. "Ало? Има ли някой там? Тук ли сте?" Такива неща.
- Значи все пак наистина говорят. Използват думи, идеи, концепции?
- О, да. Само че го правят с месо.
- Не каза ли току-що, че използват радио?
- Да, но какво според теб предават по радиото? Звуци от месо. Нали знаеш, когато шляпнеш или плеснеш месото, то издава звук. Те говорят, като пляскат с месото си. Могат дори да пеят, изтласквайки въздух през месото си.
- Боже мой. Пеещо месо. Това вече минава всякакви граници. И така, какво предлагаш?
- Официално или неофициално?
- И двете.
- Официално, от нас се изисква да установим контакт, да приветстваме и да се свържем с всички разумни раси или мулти същества в този квадрант на Вселената, без предразсъдъци, страх или предпочитания. Неофициално, предлагам да изтрием записите и да забравим за цялата тази работа.
- Надявах се да го кажеш.
- Изглежда грубо, но всичко си има граници. Наистина ли искаме да установим контакт с месо?
- Сто процента съм съгласен. Какво можем да им кажем? "Здрасти, месо! Как е хавата?" Но това дали ще свърши работа? За колко планети става дума?
- Само за една. Те могат да пътуват до други планети в специални контейнери за месо, но не могат да живеят на тях. И тъй като са месо, могат да пътуват само през третото измерение. Което ги ограничава до скоростта на светлината и прави вероятността да установят контакт доста слаба. Всъщност, почти клоняща към нула.
- Значи просто ще се престорим, че в космоса няма никой.
- Точно така.
- Жестоко е. Но, както сам каза, кой иска да се среща с месо? А тези, които са били на борда на корабите и които сте изследвали? Сигурен ли си, че няма да си спомнят?
- Ще ги сметнат за откачалки, ако си спомнят. Влязохме в главите им и изгладихме месото така, че за тях вече сме само сън.
- Сън на месото! Колко странно удобно за нас - да сме сън на месото.
- И маркирахме целия сектор като необитаем.
- Добре. Разбрахме се, официално и неофициално. Случаят е приключен. Нещо друго? Има ли нещо интересно в тази част на галактиката?
- Да, една доста срамежлива, но сладка разумна раса в звезден куп с водородно ядро, на звезда осми клас в зона G445. Влезе в контакт преди две галактически ротации и иска пак да установим приятелски отношения.
- Да, те се появяват отново и отново.
- И защо не? Представи си колко непоносимо, колко невъобразимо студена щеше да бъде Вселената, ако бяхме сами...