ОТРАЖЕНИЕ - роман - глава осем

След като изпрати Наталия, Иван се прибра и реши да се обади на Стефан. Звънна на вратата му.
- Здравей! – поздрави усмихнат.
- Здравей! Влизай! – отговори Стефан.
- Как изкара днес?
– В разходка, телевизия, четене, дори и в размисъл. Ще пийнеш ли нещо?
- Бих желал безалкохолно!
- Има тоник и кола.
- Тоник! Това е добре, но върви с джин. След малко ще донеса – промени намерението си Иван, а в гласа му се усещаше лека нервност.
Стефан запали цигара и го погледна многозначително.
- Какво е станало?! – попита с недоумение – Извинявай, но не искам да бъда причина за неща, които могат да се случат около теб, а и не желая да се натрапвам! С една дума се чувствам неадекватно.
Иван слушаше думите му с привидно хладнокръвие. В него се бореха обърканост и припряност – смесени с нежни чувства към Наталия. Беше почти убеден, че тя е дъщерята на Стефан.
- Наистина… имам проблем който трябва да разреша, но засяга само мен! – отговори той, а лицето му изразяваше лека многозначителна усмивка – А колкото до това,  което каза, нямаш основателна причина да се чувстваш така! Щом съм те поканил, значи съм преценил достатъчно добре. Моля те за последно, да не говорим повече на тази тема! Може би господ е решил така! Ще сляза долу, да взема джин – а усмивката криеше нервно и объркано настроение.
През това време Стефан извади лед от хладилника. Иван донесе питието, сипа в две чаши и сложи лед.
- Наздраве! – рече той.
- Наздраве!
Мислите на Иван летяха по Наталия. В настоящият момент, според него беше нетактично да сподели със Стефан близката съдба на Наталия с неговата версия.
- За какво се замисли, ако не е тайна?!
- Чувствам се объркан и затруднен, а и не знам как да започна за да ти кажа, тъй като ситуацията е доста забъркана. Нека оставим за друг път! – умълча се за кратко и продължи – Извинявай, но би ли ми казал, къде си живял със семейството си?
Стефан го погледна стреснат и притеснен. Дръпна нервно от цигарата и изпусна тънка струя дим. Очите му се помрачиха, заприличаха на неспокойна нощ, в която се виждаха две далечни и изоставени звезди, обгърнати с мъглявина – подобна на цигарения дим и задиша тежко.
Разтри челото и лицето си с дясната ръка, и впери поглед в лицето на Иван. В очите му се четяха смесени чувства. Преглътна от питието и въздъхна продължително. Заклати глава бавно и с положително намерение.
- Жилището ни е на няколко преки – нагоре по Владислав Варненчик. Апартаментът е доста голям и е на третия етаж. В него живее от доста време млада руса дама. Там все още имам багаж, книги, дори и семейни снимки. Имаше моменти, когато желаех да спра момичето, но не знаех как… и какво да я питам. Това желание и намерение, ми се стори много деликатно и невъзможно. Случвало се е когато съм минавал покрай нея, в сърцето ми да бушуват странни и смесени чувства. Питал съм се „защо ли живее там и дали има нещо общо с жилището?”. Не е ли много странно всичко това? А историята и обстоятелствата около апартамента са доста сложни и забъркани. Животът като дар божи е прекрасен, но всеки сам си го забърква и си дроби, и сърба попарата, особено когато е подведен от най-близкия до себе си, за добро или зло. Всички можем да допуснем грешки, които могат да се случат фатални.
Иван слушаше думите му, които бяха като лава, която изгаряше и унищожаваше всичко по пътя си. Стефан беше безумно прав. Знаеше, че му трябва да мине доста време, за да изгасне този вулкан. Мислеше как да реагира и какво да говори. Трудно му бе да каже, а може би не беше и момента за това,  което знаеше по случая. И на кого да каже по-напред, на него или на Наталия. За сега предпочиташе да задава коректни и безболезнени въпроси, за да анализира ситуацията. Не желаеше повече да се натрапва, за да не рови повече в душата на човека, пълна с дълбоки рани. Но му се щеше да изясни още някои неща.
- Какво се е случило? – попита Стефан със затаен дъх – Какво има?
- Нищо… нищо ми няма! Защо питаш? – замисли се и попита неочаквано – Извинявай, но как се казва покойната ти съпруга? По каква причина е отсъствала от Варна с дъщеря ти? А нейното име?!
Стефан не очакваше подобни въпроси. Те се забиваха като пирони в сърцето му. Почувства се като закован. Очите му изглеждаха като мрачна и дъждовна нощ, пълни със страх и тъга.
Иван усети всичко това и реши да овладее положението.
- Съжалявам за безпокойството! Предполагам как изживяваш всичко това. Искам да ти помогна да откриеш дъщеря си. Иначе не бих ти задавал подобни въпроси. Моля те, позволи ми това!? Все пак от някъде трябва да се тръгне! Ами-и-и ако дойде моментът да се изправиш срещу нея, как би реагирал?
Стефан го гледаше като прострелян, прикован и уплашен. Като че гърлото му пресъхна и е заседнала буца в него. Дишаше бавно и тежко. Имаше усещането, че в мозъка му пълзяха рояк мравки. Глътна от питието,  за да дойде на себе си и въздъхна.
Телефонът на Иван наруши тишината.
- Здравей, скъпа!
- Може ли да се видим?
- Кога?
- Тази вечер! Моля те, имам нужда от теб! Обичам те, скъпи!
- Не мога в момента, зает съм! Бъди сигурна, че това не е повод за ревност!
Иван и Стефан поговориха около петнадесет минути.
- Имам усещането, че знаеш нещо за дъщеря ми и не смееш да кажеш.
Иван запази привидно спокойствие. Опита се да запази това, което знаеше, за известно време, докато дойде подходящият момент, за да разкрие истината. Тя бе като огледало, в което всеки можеше да се огледа продължително, за да види не само облика си, но и внимателно да разбере и проучи отражението на собственото си „его”, променено във времето. А дали ще се хареса…?
В края на краищата, една такава ситуация важи за всеки. Никой не може да избяга от този момент, стига да не е последния на диханието си… А тогава…?
- Да не те задържам? – рече Стефан,  нарушавайки мълчанието.
- Не! Не ме задържаш – отговори събеседникът му замислен.
Сетне звънна на Наталия.
- Да не те събудих? – попита той виновно.
- Не, не си. Лежа и си мисля, кое е по-важно за теб, разговорът ти или аз? Може би…?
- Не говори така! От самото начало ли започваш така?
- А за какво да мисля по това време? Цяла нощ ли ще водиш разговори?! Това ли са чувствата ти към мен?
- Знаеш ли, защо ти звъннах?
- Да кажеш, че няма да дойдеш ли?!
- Не – е – е, напротив! Скоро ще бъда при теб.
- Нима! Реши ли се?
- Не ме ли искаш? Кажи ми, за да знам какво да правя!
- Сам прецени!
- Идвам!
- Слава богу!
- Как искаш да дойда? Изкъпан или не? – попита той с ехидна усмивка.
- Подиграваш ли се? За каква ме мислиш?
- Не разбираш ли от шега? Независимо от всичко, трябва да знаеш, че те обичам! В движение съм и скоро ще дойда.
- Сериозно ли…? Реши ли се най-сетне? Защо не ме попита, дали те искам? Как си позволяваш, да ме безпокоиш след полунощ?
- Добре тогава. Съжалявам за безпокойството. Имах сериозен разговор, за да изясня някои неща, но явно няма да се разбираме, въпреки че се влюбих в теб. Болезнено ще ми бъде, да те забравя. Може би нямам право да ти говоря така. Въпреки малкото време, откакто се познаваме, имам чувството, че ти ще бъдеш жената на живота ми. Струва ми се, че ако те загубя, ще остана заклет ерген. Щом не желаеш да дойда, въпреки че ми звънна – когато можеше да спя. Колкото и да ми е болно, ще изпълня желанието ти, за да не те притеснявам. Знай, че не бих те забравил никога! Чао!
- Чакай, чакай, моля те, не се прибирай! – каза тя,   дишайки учестено – Исках да проверя чувствата ти към мен. Като дойдеш, ще говорим!
- Ти си била голяма лудетина и хитруша! – отбеляза усмихнат Иван, като че камък бе паднал от сърцето му.
Изкараха една прекрасна вечер, изпълнена с много нежност и красиви чувства.
Призори сънят му бе неспокоен, дори започна да бълнува. Наталия слушаше думите му внимателно, но и неспокойно.
Някакъв глас проговори в нея и намери подходящия момент да го събуди нежно с целувка.
- Добро утро! Хей, сънчо, събуждай се! – и се усмихна.
- Добро да е! Знаеш ли, че ти си една сладка лудетина, която плени сърцето ми? Обичам те!
- Аз също, скъпи! Дори повече от теб! Преди да те събудя, бълнуваше и това, което каза, ми направи голямо впечатление. Мисля, че сега не е момента да те питам. Дори спомена и за мен.
- Шегуваш ли се?! – попита учуден той.
- Не, сериозно говоря! Предлагам да се изкъпем, закусим и ще говорим!
- Скъпа… колко стана часа? – попита Иван, разтривайки челото и слепоочията си с цел да се разсъни.
- Часът е девет – отговори тя, поглеждайки часовника, който бе на нощното шкафче.
- Благодаря! Ще се обадя в офиса на колегата, който ме замества, когато отсъствам. Освен това от две години не съм ползвал отпуск.
- Ще се радвам да я ползваш! Да се съчетае с моята и да прекараме красиви и щастливи дни.
Той се усмихна и се замисли. Наистина беше време да разкрие действителните факти на Наталия и после на баща й. Нямаше смисъл да протака повече.
След като Наталия се изкъпа, Иван свърши същото. По характер не обичаше да излива душата си пред когото и да било и за проблемите, които го притискат. В случая нещата бяха съвсем други. Виждаше в Наталия нежността, любовта, интелигентността, порива на вятъра, бурята в морето, утрото което ражда деня; и всичко прекрасно което допълваше, и оформяше другата половина на сърцето му. Душите им се преплитаха, прегръщаха и целуваха. Сърцата пулсираха в хармония и се сливаха. Мислите му работеха бързо и се гонеха на приливи. Очите му – два черни въглена, бяха подпалени наново от жаркия пламък на любовта, която никога нямаше да изгасне.
Той влезе в кухнята с приятна усмивка.
Наталия се обърна към него, свали престилката, с която шеташе, преметна я на близкия стол, приближи се към любимия; прегърна го и се целунаха продължително.
- Как искам всеки ден да сме заедно, дори и нощите, да си помагаме, да споделяме всичко, което ни вълнува и обичаме! Искам да знаеш, че мразя измамата и лъжата! Както мога силно да обичам, така и мразя! Имам причини за това…
- Аз съм на същото мнение! Затова трябва да знаем всичко един за друг, за да се опознаем напълно! Желателно е да нямаме скрити помисли. Извинявай, но ще изляза на терасата да изпуша една цигара – каза той с усмивка – Разрешаваш ли?
- Защо на терасата?
- Не ми е удобно вътре.
- Сядай, ще ти правя компания! – предложи тя, като притисна раменете му. – Няма за какво да се притесняваш! Аз също понякога паля по някоя друга цигара с кафе, или когато съм на банкет. Обичам да се веселя и танцувам. Освен това съм много добра танцьорка. Минала съм през тази школа.
- Браво! Кои са любимите ти танци? – попита Иван с усмивка.
- Българските, латиноамерикански, гръцки и други.
- Я – я – я гледай каква танцьорка си имам! Радвам се! Предполагам, че имаш и други скрити заложби!? – беше приятно изненадан.
- Предполага се! – отговори тя с усмивка – Предлагам да закусим, а след това ще решим какво ще правим!
- Дадено! Но първо искам една целувка!
След закуската Наталия сипа кафе и натурален сок. Иван подразбра, че донякъде се допълваха и по вкусови качества. По подредбата и хигиената си личеше, качеството й като домакиня. Обади се на колегата си да го замести, докато е в отпуск. Запали цигара, погледна сериозно, но и с любов красивите й очи. В душата му пърхаха възможно най-нежните чувства, които можеше да изпитва. Хвана ръката й и се усмихна.
Тя усети всичко това и отговори по същия начин. Беше решен да каже всичко за баща й по най-деликатния начин. Притесняваше се да не загуби любовта, а освен това каква ли щеше да бъде реакцията й спрямо баща си, като се имаше предвид, че от малка не го е виждала? Срещата сигурно щеше да бъде болезнена и за двамата. А за братята й…?
- Натали, имаш ли снимки на родителите си и ако е възможно да ги видя?
- Може! Защо питаш? А-а-а… и между другото, снощи, преди да дойдеш, ми подметна нещо! Спомняш ли си?
- Беше ми разказала за тях. Затова питам… Сещам се какво ти казах снощи!
- Извинявай, че те прекъсвам, но нека отидем в хола! Ще долея кафе и сок! – предложи Наталия.
Влязоха в хола, който беше обзаведен в доста изискан стил. В ъгъла, откъм остъклената част имаше кактус и непосредствено до него, на красиви стойки бяха поставени вази с цветя. Библиотеката бе доста голяма и претъпкана с книги. На подходящо място беше инсталирано пиано, а непосредствено до него и китара.
- Я виж… какво има тук?! – възкликна Иван изненадан и възхитен.
Освен професията, музиката живееше в него, действаше като животворна и притегателна сила, наред с рисуването и дизайна. Той инстинктивно седна до пианото и засвири „Лунната соната”. Музиката се лееше във въздуха, вливаше се и затопляше сърцата на двамата. Наталия застана до него и го прегърна през рамо.
- Разкошен си! С една дума съм възхитена!
Иван грабна китарата, провери дали е настроена и изпълни едно парче на „Куинс”. След кратко мълчание, през което той я гледаше в очите и изпълни за финал песента от филма „Осъдени души”.
Наталия седна на коляното му, прегърна го и помилва по челото, и лицето. След това положи глава на рамото му. Така постояха известно време. Иван беше я обхванал през кръста.
- Знаеш ли, че кафето изстина? – каза той с лека усмивка.
- Сега ще го стопля.
Малко след това, седнали един срещу друг, пиеха кафе и натурален сок.
- Ако искаш да запалиш цигара, не се притеснявай! – подкани го тя и сложи пепелник на ниската маса. – Дори и аз ще ти прави компания!
Тя взе не много голям албум и го поднесе на Иван. Той се загледа в картините на отсрещната стена за известно време, а на лицето му се появи привлекателна и одобрителна усмивка.
- Картините са прекрасни! Кой е художникът? – попита възхитен.
- Моя милост! – отговори кратко тя с особена усмивка.
- Имаш голяма дарба! – отговори усмихнат.
Наталия го гледаше притеснена. В нея живееха смесени чувства…
- Знаеш ли… струва ми се, че има нещо, което те притеснява и вълнува, и търсиш подходящия момент да ми кажеш?! Казвай това, което знаеш, за да ти олекне! – промени темата Наталия.
Иван не очакваше тази промяна в разговора. Нормално беше да се случи.
- Имаш право! Трябва да се абстрахирам от притесненията в мен!
- За какво говориш?! Свързано ли е мен?!
Колкото и да се опитваше да запази спокойствие, вълнението му се усещаше.
- Така е! Мм-м-м... – реагира той, гледайки я в очите, кръстосал крак върху крак, сключил ръцете в юмрук върху коляното и след продължителна тежка въздишка продължи.
– А-а-а – м – м… първо притеснението ми е в това, да не загубя любовта ни!
- Какъв е проблемът? Защо мислиш, че ще загубим съществуващата ни близост? Бъди сигурен, че няма да се случи!
- Обещаваш ли?
- Обещавам! – отговори тя, като го гледаше нежно – Вярвай ми! Моля те, не ме дръж в неведение и напрежение?!
- Добре-е-е! – каза той, запазил позата, която беше заел – Как би реагирала… ако разбереш… че баща ти е жив и се изправи срещу теб?
Тя изтръпна от неочаквания въпрос. Като че ток мина през нея. Усети пареща болка в гърдите. Очите й се разшириха. В този си вид изглеждаха още по-красиви. Задиша учестено. Глътна от безалкохолното и запали нервно цигара.
- О-о-о, Господи! Какво говориш?!… Сигурен ли си?… Нима е възможно?!
Той мълчеше, гледайки я в очите, подреди мислите си и продължи:
- Хм-м-м!… Как да ти кажа?… Възможно е! Моля те, отговори ми на въпроса? Предполагам, че си мислела за него?! Би трябвало да таиш някакви чувства?! Искам да знаеш, че познавам баща ти!
- Познаваш баща ми?! Ти-и-и… сериозно ли говориш?
Иван отключи ръце и смени позата. Разтри челото и слепоочията, отпи от сока и запали цигара. Хвана ръката на Наталия, целуна я и я погали по косата.
- Прости ми, скъпа! Моля те! Вярно е. Дори сме в много добри отношения. Запознанството ми с него стана случайно. Разказа ми съдбата си, която напълно съответства с историята, която чух от теб. Това е, което исках да ти кажа…!
- Миличък, това не трябва да те безпокои! – гледаше го с широко отворени очи – Чувствата ми към теб няма да се променят! – отговори тя, като го прегърна и целуна – Знам, че все още няма обяд, но предлагам да глътнем по една малка водка за отпускане!
Тя стана без да чака отговор, сложи две чаши на масата и наля водка „Търговище”. Сипа и натурален сок.
- Наздраве, скъпи!
- Наздраве!
Мълчаха. Държаха си ръцете, като че се сливаха един друг.
- Може би чакаш реакцията ми…? Въпреки че от малка не съм го виждала, нямам моралното право да имам лоши чувства към него. По-скоро бих имала неприязън към вторите си родители, ако са знаели някаква истина и са криели от мен. За покойната ми майка нищо не мога да кажа! Предполагам, че с течение на времето от баща си бих могла да разбера каква е истината, колкото и да е болезнена.
- Натали, нека да разведрим атмосферата! – предложи Иван с приветлива усмивка – Чувствам се прекрасно с теб и изпитвам желанието да усетя дъха ти, аромата на нежната ти кожа и…
Разговаряха доста време на различни теми.
Само времето можеше да покаже какво ги очаква по нататък.

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков - защитени авторски права
   
издателски код: 978 - 954 - 91896

ОТРАЖЕНИЕ - роман - глава седма

Иван слезе в апартамента. Изкъпа се. Сетне се обади на Наталия. Решиха да се срещнат на същото място където се запознаха.

Мислите бяха изцяло насочени към нея. Душата му бушуваше като вулкан, а в сърцето пламтеше силен, парещ огън, който изпепеляваше всичко в него. Чувствата се проявяваха извън волята и бяха неконтролируеми. Изпитваше необходимостта, очите му да не се откъсват от лицето й и тялото по всяко време на денонощието. Като че трепетната въздишка в него бе неуловима. Това чувство – любовта е като мравка, която пълзи в сърцето, за да се подхранва. Сети се за една Шекспирова мисъл, която описва разноцветното и богато съдържание на любовта:

„ Да обичаш, това значи да си изправен от
сълзи и въздишки.
Това значи да имаш, в себе си много пламък и
верност.
То значи да притежаваш само фантазия;
да бъдеш чистота, послушност и пълна
саможертва.”

Цялото това разноцветие и богатство на чувствата се бяха събрали в съзнанието, сърцето и душата на нашия герой. Имаше усещането, че в трахеята му бе заседнала гореща буца и цялата й жар проникваше в тялото.
Пристигна до уговореното място малко по-рано. Избра самостоятелна маса.

Наталия дойде навреме. Този път изглеждаше по – хубава. Беше с бял панталон и синя риза, които очертаваха финото й тяло. Като допълнение имаше красиви обици и тюркоазено колие. Къдравата й руса коса бе прихваната с тъмносиня шнола. Красивите й сини очи и фините вежди придаваха чаровен вид на матовото й лице.
- Здравей! – поздрави тя с широка приветлива усмивка.
- Здравей, Наталия! – отговори той по същия начин.
Той стана, целуна й ръка и елегантно поднесе стола за да седне.
- Имам усещането, че не съм те виждал цяла вечност. А днес си особено красива! Извинявай, но ми е трудно да опиша чувствата си!
Не откъсваше поглед от очите й. Те го пленяваха с цялата си същност. Прегръщаха го с небесния си плащ и топлиха.
- Благодаря! И аз… изпитвам същото. А и още нещо, мисля, че за това мястото не е тук. Разбираш ме, нали?
Тя положи ръка върху неговата и се усмихна с полуотворена уста. А устните й пратиха нежна целувка. Изпитваха едно и също чувство, да се съединят в едно цяло..
Иван наруши мълчанието.
- Какво ще желаеш?
- Двойно кафе и кола.
Малко след това сервитьорката мина край тях и прие поръчката.
- Какво работиш? – попита той с елегантна усмивка.
- Работя като дизайнер към рекламно – издателска агенция и като преводач от английски, и немски. Нашата агенция е най – голямата и много други колеги ползват нашите услуги. В момента съм в отпуск. Почивните дни ще ги ползвам да рисувам картините си, а също и моите литературни занимания. Нещата които върша ми доставят огромно удоволствие. Освен това обичам да слушам и любимата си музика.
- Аз също се занимавам с изобразително изкуство. По професия съм архитект, собственик на проектантска фирма и агенция недвижими имоти.
- С една дума, имаме общи интереси – рече усмихната тя.
Не след дълго Иван плати сметката и предложи да се разходят в морската градина.
Седнаха на една пейка срещу морето. Той хвана нежната й ръка и я положи върху бедрото си.
- Ще ми разкажеш ли за семейството си? – попита Наталия.
- Добре! – отговори той.
Прегърна я през рамо и притисна към себе си. Сърцебиенето му се ускори. Задиша учестено. Тя го прегърна през кръста и склони глава на рамото му.
- Слушам те скъпи!
Иван обърна лицето си към нея, когато тя вдигна глава. Почувства, че потъва в прекрасните й очи, бистри като планински езера. Беше като пленена птица в клетка. Желаеше да бъде погален от нежната ръка на своята повелителка, а също да глътне зърната на любовта от нежната й длан. Положи ръка на финото й лице и го целуна.
- Хайде, скъпи! Извинявай, че се обръщам така към теб, но-о…!
- Разбирам те! Аз изпитвам същото! Харесвам те, Наталия, а и не е само това…! По – силно е от мен! – каза той и я притисна до себе си. Въздъхна бавно, дълбоко и сетне продължи. – Майка ми е била учителка по английски, а баща ми военноморски офицер. Имам сестра, която е по – голяма от мен с три години. Омъжена е и имат две прекрасни деца – момче и момиче.
Двамата стояха прегърнати и мълчаливо гледаха морската шир, и хоризонта.
Както се сливаха небето и морето, така се сливаха и сърцата им. Въпреки, че тази среща беше втората, имаха усещането, че се познаваха цяла вечност.
- А сега е твой ред, да ми разкажеш за себе си и твоето семейство! – каза Иван, като я целуна по челото и погледна в очите.
Тези красиви малки езера потъмняха, изпълниха се с моментна тъга и дребни капки сълзи.
Той се почувства неловко. Извади от джоба си еднократна кърпичка и попи сълзите й.
- Прости ми, ако съм те засегнал с въпроса си! – помоли обезпокоен.
Вътрешно в себе си беше уверен в правотата да се опознаят, както тя помоли, дори и за семействата си. Знаеше, че няма вина в нищо, въпреки това помоли за извинение …
- Няма защо! Ти не си виновен! А и няма за какво да ти прощавам!
Тя се притисна в него и сетне се целунаха.
- Ще ти разкажа историята си! Трябва…, колкото и да ми е болно!

Родителите ми са от Варна. Покойната ми майка – Силвия, е била счетоводителка. Доколкото знам от втората си майка, родителите ми са били състуденти. Баща си го помня съвсем слабо, понеже често е бил в командировки. Когато съм била четиригодишна, двете с майка ми сме заминали на гости при вуйчо и леля в Бургас. В последствие те ме осиновяват, но подробности не знам, дори да съм питала, не ми е казвано нищо. Премълчаване дълги години. Това е станало след смъртта на майка ми, която е претърпяла катастрофа по пътя за Варна. Починала е на място и изцяло обгорена. Вторите ми родители, до ден днешен не са ми казвали никаква информация за родния ми баща. Дори не знам защо и какви са подбудите им. Между другото, майка и леля са еднояйчни близначки… Беше ми трудно да ги разпознавам. По време на пътуването на майка за Варна, леля заминава за Германия по работа. Малки са спомените за брат ми… Името му е Костадин, а на баща ми – Стефан.

Това което чу Иван, напълно съвпадаше с разказаното от Стефан. Замислен той анализираше двете истории. Беше прекалено изненадан от съвпадението им. Замълча за известно време, но не откъсваше поглед от лицето на Наталия. В погледа му се четеше недоумение. Дишането му зачести. Вътрешно в себе си усети тази промяна. Изкашля се, сетне запали цигара и направи необичайна гримаса…
- Извинявай! Какво ти е? – попита Наталия, усетила положението.
- Няма нищо! – отговори той с лека усмивка – Кога мога да разгледам картините ти, ако разрешиш разбира се?! Ще бъде голямо удоволствие за мен! Аз също ще ти покажа моите. Съгласна ли си, красавице моя? – попита усмихнат Иван
- Струва ми се, че криеш нещо от мен, откакто чу историята за родителите ми. Ако още от самото начало на запознанството ни не си честен с мен, забрави за съществуването ми. Не обичам лъжата, нито пък да ме мамят. Предпочитам истината, колкото и да е болезнена. По добре ми кажи поне малко от нея, ако знаеш, дори и догадки и ще те приема такъв какъвто си, но не желая да криеш нищо от мен. Колкото до картините, можеш да ги разгледаш винаги когато поискаш. Няма значение по кое време на денонощието. Живея на бул.”Владислав Варненчик”. Апартаментът е на майка ми, която ми го е завещала. Засега го обитавам сама, докато открия половинката на живота си. Казвам това за да спестя въпроса ти.
- А също живея в района на булеварда.
- Сериозно! Къде по-точно?
- На две преки зад пощата. Колкото до това което ми каза, напълно съм съгласен с теб. Аз също мразя лъжата и измамата. Но-о-о…, трудно ми е да ти разкажа един разказ подобен на твоя, имайки предвид, че някои неща се дублират с това което ми разказа…
Наталия гледаше Иван с недоумение и широко отворени очи. Дишаше тежко и учестено.
- Ти-и-и…, сигурен ли си в това?! Не се шегуваш, нали?! Как се казва този човек? Споменавал ли е името на жена си?
- Не ми беше удобно да го питам. А не е човешко, да разпалвам огъня в душата му. Но наистина има съвпадение. – Иван замълча, гледаше я с тъжни очи и въздъхна. – Сега доволна ли си? Искаше от мен някаква истина. Повече от това нищо не знам. Колкото и да ме притискаш, това е! Моля те! Ако желаеш, да забравя за теб, кажи ми! Ще намеря сили за това, тъй като мисля, че се влюбвам в теб, въпреки, че се познаваме отскоро!
- Ти какво? Много бързо се отказваш …! Ако е така…, не ми трябваш такъв…!
- Не става въпрос за това…! Харесвам те и не искам да те загубя!
- Аз също изпитвам подобни чувства към теб! Разбирам те! Може би е трябвало да анализираш и съпоставиш двата разказа и прецениш момента кога да ми кажеш. Извинявай, че те притиснах като ченге, за да чуя всичко което знаеш.
Тя положи ръце на лицето му, гледаше го със сините си очи и го целуна с много нежност. Той я прегърна и целувката продължи.
- Благодаря ти, скъпи!
Очите й бяха все още тъжни. Дори и в този вид бяха още по – красиви.
Притиснаха се с намерението да се слеят в едно цяло. Както сърцата, така и мислите се сливаха, и оформяха прекрасното отражение на любовта - едно съкровено и чисто чувство.
- Искаш ли да се разходим? – попита Иван.
- Нека останем още малко, моля те!

Решиха да се разходят.
- За къде бързаш ?! Колко хубаво ни е на пейката!
- Ако бяхме на канапе или на легло сигурно нямаше да бързаме – каза той с насмешка.
- Страхотен шегаджия си! – отговори тя с настроение – Разбира се, че в леглото не бива да се бърза, за да бъде удобно; но когато му дойде моментът!
- Радвам се, че и ти поддържаш нивото… - каза той усмихнат.
Минаха край един цветарски магазин. Иван помоли Наталия да изчака и след около пет минути излезе с голям букет рози.
- Заповядай, скъпа! Желая ти най – голямото щастие на света! – и я целуна нежно.
- Благодаря ти! Много си мил! Желая същото и на теб! И още нещо, няма да ти се дам лесно – усмихна се – бори се за мен!
- Нямаш никакъв проблем! Но и ти трудно ще ме съблазниш!
Двамата хванати за ръце продължиха съвместния си път… Изкараха една прекрасна и страхотна вечер.

© Николай Пеняшки – Плашков / защитени авторски права

....  Издателски код: 978 - 954 - 91806

ОТРАЖЕНИЕ - роман - шеста глава

Иван остана на масата. Имаше чувството, че се отваря нова страница в живота му. Мислите бяха отдадени само по Наталия.
Прекрасните очертания, лицето, очите ù, живееха в съзнанието му. Сърцето биеше в половин такт и чакаше момента да се слее с нейното. Това усещане беше едно прекрасно, неопределено чувство, което растеше в него и не даваше покой. Изпитваше желание да я прегърне нежно и да преживеят красотата на любовта. Очакваше момента в който да се срещат наново, за да усети уханието ù, да чуе гласа, който с нежността си да гали слуха му. Чувствата към нея пречеха да мисли за друго. Любовта, която изпитваше, бе вече очарователна и луда немирница.

Старият персийски поет Хафез отдавна е казал, че влюбеният и пияният са „от едно и също племе”. За тях животът създава удоволствия, като изгонва поне временно светлината на разума.
Иван повика сервитьорката и си поръча водка и кола. Не след дълго край него мина просякът Стефан. Иван го забеляза и се обади.
- Стефане, здравейте!
- Здравейте! – отговори беднякът.
- Заповядайте при мен!
Иван вдигна ръка, за да повика сервитьорката и поръча дълго кафе с безалкохолно.
- Как са нещата около Вас, млади господине?
- Благодаря! Долу-горе добре.
- Извинявам се за въпроса, но какво работите?
- Архитект съм! Колективът ми е от петима специалисти. Освен това съм собственик на строителна фирма и агенция недвижими имоти.
- Не ви ли е трудно с всичко това?
- Не! Всичко е въпрос на добър мениджмънт…
- И не само... дори и на финанси ! - отговори с лека усмивка Стефан - Как мечтая синовете ми да са като Вас…! Извинявайте, че Ви прекъснах, но се развълнувах!
- Няма защо! Благодаря за хубавите думи! Мога ли да попитам нещо!
- Разбира се!
- Първо, ще помоля да си говорим на „ти”? Знам, че се познаваме отскоро, но ти ме заинтригува. Мислех си върху някои неща относно теб. По тази причина в главата ми възникнаха ред въпроси.
Стефан бе стъписан от думите му. Чувстваше се изненадан и притеснен от вниманието към него. „Какво ли искаше лично…”
Иван го наблюдаваше внимателно и спокойно. Дори се усмихна.
- Молбата ми е да приемеш спокойно предложението! – каза той с опит да смекчи обстановката – Можеш да си запалиш цигара! – и се усмихна приятелски.
- Благодаря! Каза, че мога да работя за теб! Какво означава това?
- Желая да ми помагаш, като експерт икономист и счетоводител! Сигурен съм, че ще се справиш! Моля те да приемеш предложението! Ще бъда щастлив, ако мога да направя нещо добро за теб.
- На какво държа този интерес към мен?! Това ме кара да се чувствам некомфортно. А има и още нещо… видът, в който се намирам.
- Знам за неудобството, което изпитваш, но те помоля да не се притесняваш!

Жилището ми е доста голямо. Имам две големи тавански стаи, антре, баня и тоалетна. Освен това живея сам. Ще ми бъде приятно да съжителстваме заедно. Моля те още веднъж да не ми отказваш! Колкото до вида ти, няма проблем. Ще купя дрехи. Ще се изкъпеш и преоблечеш. Може би някой ще каже, че е лудост, или откаченост от моя страна, но аз смятам, че не е! След това ще посетим и бръснарския салон. Желая да те видя по-спокоен и с добро самочувствие.
- Благодаря за предложението, но при това положение…! Боли ме… че от родните ми синове не съм чувал подобни думи, които да стоплят сърцето ми – той се замисли и сетне продължи – а откъде не си сигурен, дали не съм някой престъпник или мошеник?
Този правилен въпрос изненада Иван и то с право. Замисли се за кратко, каза усмихнат:
- Ако беше такъв, щеше да си в кафеза, а и няма да се разхождаш в центъра толкова спокойно. Освен това за втори път разговарям с теб на кафе в заведение. В погледа ти не се чете страх от органите на реда, а отчаяние и мъка. Така че спокойно мога да те приема вкъщи.
- Благодаря ти, синко! Извинявай, че говоря така! Но това, което ми предлагаш, ме задължава много! Ще се чувствам неудобно, ако приема, а и разходите, които ще направиш за мен, ме притесняват!
- Моля те! Нека не говорим повече за това, приемаш и толкоз! А и работата, която ще ти предложа, ще ти носи добри доходи. Сигурен съм, че ще ме питаш защо правя всичко това и отговорът на този въпрос не е толкова прост… Някаква вътрешна сила ме подтиква към това.
- Добре! Съгласен съм! – отговори притеснен Стефан.
- Знаеш ли…? Предлагам да изпием по едно питие в името на нашето съжителство и бъдеща обща работа!
Иван поръча две малки водки, безалкохолно и фъстъци.
След като изпиха питиетата, Иван плати и станаха. Той се отби до пощенска банка да изтегли пари. Това, което обеща, за начало го свърши.

Стефан придоби съвсем друг вид. Вече обръснат, подстриган и с други дрехи, се чувстваше приятно… На лицето му грейна щастлива усмивка.
Иван му показа таванските стаи, които бяха обзаведени. Едната беше пригодена за кухня. От антрето се влизаше в банята и тоалетната. Имаше и тераса, на която се излизаше от двете стаи.
Стефан имаше усещането, че се отваря нова страница в живота му. Желаеше от цялото си сърце да получи такова внимание и уважение от синовете си. А милата му дъщеря, къде ли е тя, дали е жива и какво прави, ако е така!?
Такива мисли минаваха през съзнанието му, а сърцето гореше в огън. Съществуваше малка надежда, която го крепеше в дългия тунел на живота. Тази светлинка растеше бавно в него... Очите му се напълниха със сълзи. Желаеше момчетата да му поискат прошка и да ги прегърне.
- Извинявай, че прекъсвам мислите ти, но усещам в момента какво те вълнува, за което съжалявам! Убеден съм, че не се чувстваш уютно от случилото, въпреки благородното ми желание, за което моля да ме извиниш! Имам следната молба, която наистина е притесняваща и поради тази причина те моля да ме извиниш. Въпреки това желая да не ми отказваш! Откажеш ли ми, ще бъде болезнено за мен. Вземи този портфейл! В него има малко пари, за да имаш под ръка, когато ти се наложи да излезеш. Няма да е далече моментът, когато ще имаш възможността да ги върнеш. Знай и бъди сигурен, че никога не бих те притиснал да ги връщаш. Всичко това правя от сърце, а и нещо вътре в мен ме подтиква да го сторя. Имам молбата да ми кажеш как да се обръщам към теб, понеже си почти на годините на баща ми?
- Ти си добър човек, Иване! Ще се постарая да ти се отблагодаря както подобава. Все пак, защо е всичко това? Чувствам се неловко – замълча за известно време, а очите му се напълниха в сълзи. – Можеш да се обръщаш към мен с малкото ми име. Ако имаш приятелка, не се съобразявай с мен! Все още си млад и ще ми бъде приятно да играя на твоята сватба. Виждам, че тук има и книги и телевизор. А когато имаш време, ще говорим и за други неща, но на първо време трябва да си направя адресна регистрация!
- Знам! Заедно ще отидем! Преди да започнеш работа, трябва да ти осигуря време за адаптация! Не е лошо да си направиш пълен медицински преглед, за да сме наясно за здравето ти.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков / защитени авторски права 

Издателски код на сайта: 978-954-91806

ОТРАЖЕНИЕ - роман - пета глава

Валя си замина.
Иван, облегнат на фотьойла в хола, опъна крака на табуретка и се замисли. Чувстваше се подсъдим пред строгия проницателен поглед на съдията „Живот” – с цялата си строгост, власт, блясък и светлина; който оковаваше във веригите си, а същевременно раздаваше свобода и любов. На нашия приятел беше ясно, че в живота не всичко е любов, честност, коректност; но и подлост, жестокост, дори и омраза.
Мрачната сянка, обхванала обществото, го потискаше с цялата си власт.
Редом с тази мрачна картина съществуваха и хубавите моменти, които даваха смисъл на живота; а силните духом се бореха да преодолеят своите, наслоени от миналото, многопластови грешки, за да открият себе си. Само тогава човек може да постигне нещо значително, стига да има волята, амбицията, желанието; уповавайки се на възможностите и знанията си, дори и късмета. А и от голямо значение е изграждането на положителна психическа настройка.
Единствено по този начин всеки един индивид стига да иска, може да види и възприеме собствено отражение от миналото и новото си ”его” в съвремието. Само тогава дадена личност има възможност да овладее вътрешния си баланс.

Иван имаше чувството, че за него съществуваха както хубавите; така трудните и непримирими моменти… Единственото му утешение бяха работата, рисуването, музиката, книгите и донякъде срещите с Валя. Какво ли означаваше тя за него? Само една приятелка, или…! Знаеше много добре, че не може да бъде негова спътница в живота, а тя му се натискаше с желанието да бъде само негова. Държеше на нейното приятелство и по тази причина не желаеше да я отблъсква.

Реши да излезе. Не се даваше да го влачи водата в огромния океан – живота. Вървеше към центъра със странното чувство, че ще се случи нещо неочаквано приятно. Подминавайки шадравана и външните маси на заведението, чу женски глас.
- Иване-е-е-е, архитект Георгиев! Може ли…!
Той се обърна. Беше Невена, неговата бивша възлюбена. Спря се за момент. Сметна за некоректно да не се отбие при нея.
- Здравей! Приятно ми е да те видя! – поздрави той усмихнат.
- Привет! Както винаги си много елегантен! Запознай се с приятелката ми!
- Аз съм Наталия! – представи се тя с шармантна усмивка.
- Сядай! – учтиво го покани Невена – Отдавна не съм те виждала!
- Вярно. Как е при теб?
- Добре! До три месеца се омъжвам. – отговори тя и закокетничи. – А при теб?
- Нормално. Все още не съм открил половинката на живота си - отговори усмихнат, за да скрие чувствата си.
- Дано скоро Ви огрее това щастие! Пожелавам Ви този момент от сърце! – реагира Наталия с чаровната си усмивка.
- Сърдечно благодаря! А как да се обръщам към Вас, госпожа или госпожица? – попита със загадъчна усмивка, като я изпиваше с поглед.
Тя отговори по същия начин на усмивката му и не откъсваше поглед от него.
- Госпожица съм, господин Георгиев.
Очите им се сливаха и прегръщаха. Излъчваха нещо повече от топлина.
Тя бе чаровна блондинка, с не много дълга – леко накъдрена руса коса. Големите ù тъмносини очи, финото лице; красивите ù овални форми, спираха дъха му. Тялото ù ухаеше на френски парфюм.
„Каква прелест” – мислеше си Иван, а очите му потъваха в нейните. Чувстваше, че се влюбва от пръв поглед. Усещаше невероятна химия в организма си.
Той извика сервитьорката, поръча за дамите плодов сладолед, а за себе си двойно кафе и кола. Разговаряха близо час. Преди да се разделят, двамата с Наталия си размениха телефонните номера. Само времето щеше да покаже тяхната бъдеща връзка.

автор: Николай Пеняшки - Плашков /защитени авторски права

Издателски код: 978-954-91806

ОТРАЖЕНИЕ - роман - четвърта глава

“Общите принципи съществуват само
в главата, в живота има само
частни случаи.”
……………………………………………. Достоевски

  Останал сам на масата, Иван бе шокиран от разказа на страдалеца. Опита да се откъсне от тайнствеността на нещата, които чу. Чудеше се на себе си, какво ли го интересуваше всичко това. Като че някаква нежелана и непреодолима сила го привличаше да се интересува от случая. Подтикваше го неговото вътрешно „аз” и не му даваше мира. За да излезе от тази ситуация, по лицето му плъзна едвам забележима усмивка. Това негово качество бе обиграно с години и му помагаше лесно да излиза от подобни моменти.
Не след дълго се появи Валя в изключително шармантен вид. Беше със силно вталена червена рокля, стигаща до прасеца ù. Косата ù бе прибрана назад, закопчана с красива черна шнола. Фината дълга шия и златното колие ù придаваха готически вид.
- Здравей, скъпи! – поздрави тя с чаровна усмивка.
- Здравей, красавице! Тъй като те гледам, не бих могъл да устоя на красотата ти! – той стана, поднесе ù стола да седне и целуна по бузата – Как си, скъпа? – ароматният френски парфюм и кадифената ù нежна кожа разбунтуваха мъжкото му достойнство.
- Благодаря! Отлично! – закокетничи тя, а усмивката ù бе не само чаровна, но и предизвикателна.
Кръстоса крака, като внимателно плъзна горния по бедрото на Иван и го погледна с леко присвити мигли, а върхът на езика ù облиза устните. Сетне въздъхна бавно и дълбоко. В нея се чувстваше тектонична мощ на неизригнал вулкан. Продължаваше да го съзерцава с проницателния си поглед, а дишането ù зачести.
- Струва ми се, че преди около петнадесет минути не си бил сам. Събеседникът ти е около петдесет и тригодишен, просяк, не много висок, с добро телосложение, светли очи, не много шарена коса и брада. Същият ти е разказал одисеята си, а и се притеснява за млада жена дали е жива – вероятно много близка, може би дъщеря. Имам странното усещане, че ще имаш много близка връзка с този човек…
- Ти ме изуми! Не може да бъде! – прекъсна я Иван, а очите му бяха широко отворени – Откъде това ясновидство?!
- Не е моментът да ти отговарям на този въпрос! Ще си позволя да те попитам нещо конкретно, не, че не мога да ти кажа, но желая да го чуя от теб, поради чисто психологическа причина.
- Нека си поръчаме по нещо и ще говорим!
Скоро сервитьорката мина край тях и си поръчаха кафе и безалкохолно.
- Слушам те! – подкани я той и запали цигара.
- Колко възможности за сериозна връзка си имал и какво конкретно си направил за тяхната продължителност? Не си мисли, че не знам какво ще ми отговориш.
- Досега съм имал три възможности за избор на другарка в живота. Две от тях бяха краткотрайни. Последната продължи три години. Невена започна да ми изневерява с мой приятел. Много пъти сме разговаряли сериозно, без да се караме, но резултат никакъв. Опитах да я разбера в много отношения, но без резултат.
- Слушай, миличък, струва ми се, че нивото на изискванията ти е доста високо. Поставяш строги правила, затова не се задържат жените при теб.
Продължителната връзка, която си имал с Невена, доказва, че е държала на твоето присъствие. Не може да се каже, че не сте си пасвали. Не си мисли, че за раздялата ви има вина само в нея! Знаеш много добре каква е причината в теб, за да се разделите. Имам усещането, че в близките няколко дни ще срещнеш голямата любов.
- Сериозно ли говориш?! Шегуваш ли се? – попита изненадан Иван.
Той отпи от кафето и запали нова цигара. Думите на Валя го озадачиха и заинтригуваха. Почувства, че в него пропълзя като змия някакво странно усещане. Като че мравки пропълзяха под кожата му и проникваха както в мозъка, така и в кръвта. За да запази видимо спокойствие, на лицето му се появи едвам забележима усмивка.
- Вярно, никога не съм се замислял по този въпрос! Не съм поставил на преден план мислите си относно това…!
- Скъпи, ти си човекът, който не се предава лесно и освен това си интелигентна, и импозантна личност, която много харесвам – замълча за известно време и сетне продължи – Имам нужда от теб! Желая те!
Той не очакваше подобни думи от нея. Хвана я за ръката и каза:
- Валя, моля те! Недей…! Не е мястото тук…!
- Знам! Това чувство е по-силно от мен! Моля да ме разбереш! Въпреки това, нямам право да ти се бъркам в живота…! Нека се омитаме от тук!
- Съгласен съм!
Вечерта премина в много нежност и страст.
На сутринта слънцето ги събуди с ласките си. Докато тя приготви закуската, Иван излезе на терасата, за да изпуши една цигара и се заприказва със съседа си; сетне се изкъпа. Влизайки в кухнята, усети уханието на приятно препечени филийки и ароматно кафе.
- Какво ще правим днес? – попита Валя, полагайки нежно ръка върху неговата.
- Ти какво, семейно ли искаш да го изпълняваме?! Аа-а-а! Кажи де! Как я мислиш тази работа?
Тя го погледна с изненада, но и засегната.
- Значи… всичко това досега е било една измама, лъжа и подигравка към чувствата ми и мен?! Защо говориш така?
- Не-е-е, няма такова нещо! – отговори той, като хвана ръката ù, гледайки я в очите – Знам, че изпитваш силни чувства към мен, но… Съжалявам, скъпа!
- Прав си, миличък! Знаеш много добре, че не мога да заповядвам на чувствата, които изпитвам към теб. При това положение, какво мислиш за съвместната ни служебна работа? Невъзможно е да продължавам така.
- Ще ти кажа какво да правим! Но знай, че най-искрено желая да запазим приятелството си. Много те моля, избий си от главата, че между нас може да съществува лъжа и измама…
- Съгласна съм! Зададох ти един въпрос, какво ще правим днес?
- Не знам! Трябва да помисля! За сега нямам планове. Понякога събитията се възбуждат и се нареждат от само себе си.
- Може би си прав! – каза Валя, гледайки го в очите.
Той пиеше кафето си и си мислеше за вчерашния разговор с просяка. Може би имаше нужда от него като специалист. Ако го вземеше на работа, можеше да му бъде от полза и да го изкара от тежкото положение, в което бе изпаднал.
Съществуваше някакво неопределено усещане за привързаност към Стефан. Вътрешно в себе си не можеше да определи защо. По лицето му плъзна лека усмивка.
- Ей, мислител! – обърна се към него Валя! – Досещам се какво сте говорили вчера със Стефан, преди да дойда. Този страдалец е загубил много в живота. Единствените, които са му останали, са двамата братя близнаци, които са най-големият му проблем. Не искат нито да го видят, камо ли да го чуят… А горкият човек няма никаква вина… Цялата вина е в жена му… А за нея не мога да кажа нищо. Имам друга причина за това и трябва да го премълча…
- Валя, как може да знаеш подробности за разговор, на който не си присъствала?
Тя подпря с длани главата си и постоя така известно време.
- Извинявай, но ще трябва да изпия един аналгин!
Кирил запали цигара, замисли се бавно и вяло, за суетата, безсмислието, фалша и ултраизма в обществото.
Тя прекъсна мислите му.
- Ти каза, че събитията идват от само себе си. Така е, ще дойде моментът, без да знаеш кога и къде, ще имаш отношения с хора, които най-малко очакваш! Извинявай, но повече по този въпрос няма да ти говоря!
Той стоеше като препариран. Поокопити се и попита:
- Защо ми казваш всички тези неща? Не можа ли да ми ги спестиш? Казваш, че ме обичаш, а пък…
- Прости ми, скъпи! – прекъсна го тя, погали го по лицето и целуна.
- Прекрати вече, не съм те молил за нищо! – отсече той.
- Извинявай, моля те! Съжалявам!
- Добре-е-е, добре! Прощавам ти! – отговори той, утвърждавайки с движение на ръцете си.
- Благодаря ти!
- Валя, от година и половина работим заедно, но не знам много неща за теб и семейството ти, затова ще те помоля да ми разкажеш!
- Добре! Родителите ми са от Плевен. Дошли са във Варна няколко месеца след сватбата си. Майка ми е с музикално образование. Свири на пиано и цигулка. Баща ми е авиоинженер. Имам брат, две години по-голям от мен. Живея в самостоятелно жилище от две години, което ми е завещано от моя леля. Дарбата на ясновидка е по линия на майка ми. При мен е изразена в по-силна форма. Завърших архитектура с голямо желание. Доставя ми удоволствие да рисувам, а психологията, астрологията и художествената литература, са другото ми аз.
- И за мен изобразителното изкуство е голямо удоволствие. Рисувам от дете.

Никога не съм спирал това удоволствие.
- Имаш ли картини вкъщи, които са твои?
- Всички са мои.
- Сериозно ли говориш?
- Да-а-а! Включително и графиките!
Той извади от един шкаф папка от дело – пълна с графики и я сложи пред Валя. Тя се абстрахира от всичко и започна да ги разглежда внимателно!
- Скъпа, искаш ли още кафе? Има сок от „Ябълка” и „Кайсия”.
- Може! Кафе и сок „Кайсия”.
От кафе-машината кафетата станаха бързо.
- Благодаря! Ако всички мъже бяха като теб, ние жените щяхме да бъдем щастливи – а чаровната ù усмивка озари лицето.
- Ти пък намери какво да кажеш! Сигурно има и по-добри от мен! Все пак благодаря за комплимента! – погледна я със закачлива усмивка.
След като разгледа графиките, Валя изрази положително професионалното си мнение.
Той изгледа Валя с приятна усмивка и попита:
- Ти работиш ли графики?
- Да! Освен това пейзажи и портрети. Заповядай някой ден вкъщи, да ти ги покажа? Една от стаите е почти пълна с най-различни неща.
- Ще се радвам да ги видя!
- Колко време има, откакто си създал архитектурното бюро?
- От три години и половина, а освен това съм и собственик на агенцията за недвижими имоти. До три месеца разширявам бизнеса си.
- А разширението към сградата твое ли е?! – попита учудено тя.
- Да!… Извинявай, но бих желал да те питам, дали си имала сериозна връзка до сега?
- Да! Близо година. Разбирахме се много добре! Беше страхотен, изключително интелигентен и много влюбен в мен; докато аз изпитвах само приятелски чувства. Не се замислях много за взаимоотношенията ни! Дойде моментът, когато той ме принуди да проведем сериозен разговор. Впоследствие се оказа, че ми е първи братовчед, когото не съм виждала от детските си години.
- Явно, че родителите ви не са поддържали дълго време връзка.
- Леля и вуйчо година след сватбата си избягват в Ню Йорк. Братовчед ми е роден там. Още от малък са го учили на български – писмено и говоримо. Завършил е в Бостън.
- По каква причина е в България и най вече във Варна?
- Има хотел на Златните. Запознахме се на едно събиране с приятели в ресторанта на хотела му. Когато разбрахме, че сме първи братовчеди, всичко се промени и намести.

автор: Николай Пеняшки - Плашков;
Запазени авторски права!!! 

 

ОТРАЖЕНИЕ - роман - трета глава

Иван взе такси и потегли към центъра. Слезе до катедралата. Имаше намерение да влезе в някое кафене, за да се поразсее. Тръгна по посока фонтана. Реши да седне където бяха предния път с Валя. Беше все още рано. Избра свободна маса и се настани.
Следобедното слънце препичаше лицето му. Дългото очакване да се случи нещо конкретно не му даваше покой. Не само душата, а и погледът му изпитваше глад и жажда за нежност и всеотдайна любов. В съзнанието му се бореха разнопосочни мисли и чувства, които вълнуваха неговото вътрешно „аз”.
Всичко това не означаваше, че за него съществува постоянното сиво ежедневие. В същността му не живееше глас на вина, който да го измъчва и упреква. Мъжествеността му бе непокътната и непробиваема, запазила своето спокойствие…
Изпита желанието да се обади на Валя.
Непосредствено до него спря не много възрастен мъж в просешки вид. Ръката му бе протегната за някоя стотинка или лев, а в очите му се четеше мъка и глад. Иван извади пет лева, пъхна ги в ръката на скитника и го изгледа със съжаление.
- Благодаря! Бог да Ви благослови!
- Заповядайте! Седнете да си починете!
Сервитьорката дойде с малко закъснение. Обърна се към просяка с намерение да го изгони, но Иван се извини и я помоли да го остави! Поръча кафе, водка и две безалкохолни. Запали цигара и се загледа в лицето на непознатия, който изглеждаше около петдесет и петгодишен с брада; гъста, леко прошарена коса, която явно не беше подстригвана скоро.
Погледите им се срещнаха. Въпреки мъката, в очите на бедняка пробяга лека усмивка.
- Как Ви е името, господине? – попита Иван.
- Стефан!
- Аз съм Иван! Ако Ви се пуши цигара, запалете! – предложи той и подаде кутията.
- Благодаря! На какво дължа тази чест, ако смея да попитам?
- Може би е въпрос на моментна емоция! Когато минахте край мен и се спряхте, като че нещо проговори в съзнанието ми да ви обърна внимание. Нека ви почерпя една водка! Моля да не ми отказвате!
Обърна се към сервитьорката, която наново мина край тях, поръча водка с безалкохолно и ядки. Дръпна от цигарата и попита събеседника си.
- Извинявайте, имате ли някакви роднини или близки?!
Стефан не очакваше подобен въпрос и това го притесни… Очите му се натъжиха. Без да пита, запали цигара. Веднъж вече беше позволено. Прокара ръка през челото и изтри капките сълзи.
- Простете! Бях нетактичен!
- Няма защо! Простено Ви е! Имах семейство… двама сина близнаци и дъщеря. Впоследствие научих, че съпругата и дъщеря ми са загинали при автомобилна катастрофа. Останаха синовете, които с течение на времето и под влияние на други фактори, независещи от моята личност, се отказаха от мен…
- Но как така! Нима е възможно?! Те са ти деца?! – учуди се Иван и разтвори очи – Какво е станало?
Страдалецът замълча за малко, въздъхна и продължи:
- Когато бяха малки, на около годинка, едното момче дадохме на осиновяване, въпреки че не искахме да се случи така. Особено аз. Моята съпротива беше по-голяма. Нека Бог да прости за съгласието ми, с цел да запазя развода със съпругата ми. Хората, които осиновиха Явор, бяха близки роднини на покойната ми съпруга, които не можеха да имат деца. Имахме уговорка да го виждаме на седмица. С течение на времето това се промени на месеца веднъж. Лошото беше, че вторите му родители не споменаваха, че има брат близнак. Изискваха същото от нас спрямо Костадин. Това беше крайно и жестоко, неразумно изискване от тяхна страна. Колкото по-голям ставаше Явор, толкова по-негативно отношение имаше към мен. Като студент му помагах финансово колкото можех, тъй като и двамата братя следваха по едно и също време. Другият ми син Костадин, който остана при мен, въпреки че се грижех за него, проблемите бяха същите. Беше прекалено капризен и горделив. Искаше всички да му обръщат внимание… Беше честолюбив и смяташе, че неговата дума е закон. Въпреки всичко това, любовта ми към тях си остана завинаги; независимо че отношението им към мен бе доста негативно, което не заслужавах. В момента и двамата имат фирми и въртят големи капитали. Не направиха нищо, за да ми помогнат поне малко, да имам покрив над главата и спокойствие. Накратко казано, ме изхвърлиха на бунището на живота.
Иван слушаше внимателно потресаващия разказ на Стефан, който му се стори невероятен.
Очите на страдалеца се напълниха наново с тъга.
- Съжалявам, че бръкнах дълбоко в душата Ви! Повярвайте ми! – помоли Иван, почуствайки се виновен.
Телефонът му звънна настоятелно. Беше Валя.
- Здравей!… На нашето място съм… Ще чакам! – сетне се обърна към Стефан и го попита какво е работил навремето.
- Най напред работех като счетоводител, докато завърших второ висше – финанси. Сетне бях финансов експерт и консултант. Можех да имам голямо бъдеще, но животът ме удари жестоко. Лежах дълго време по болници и санаториуми, докато се възстановя. Ето ме сега безпризорен. Никой досега не ми е обръщал толкова внимание, както Вие. Извинявам се, че споделям това, но си е самата истина. Знаете, че когато човек сподели, му олеква. Най-голямата ми болка е тази, че синовете ми не желаят да ме видят. Веднъж се опитах да ги посетя в офисите на фирмите им, но техни служители от охраната ме изгониха като куче и ми забраниха да стъпвам повече там по заповед на синовете.
Сърцето ми се къса от мъка, но не мога да направя нищо! Имах намерението да им простя, дори и сега съм готов на това. Когато научих за злополуката на съпругата си, страдах много. А колкото до дъщеря ми, имам странното чувство, че е жива. Причината за това е, че на мястото на катастрофата не беше открита. Дори не знам какво се е случило с нея. Откакто се случиха нещата до настоящия момент, няма да я позная, ако я видя. Дано Бог ми помогне някой ден…!

.
© автор: Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ - роман - втора глава

Сестра му Софка бе по-голяма с три години. Беше женена и имаше две деца – момче и момиче. Семейството ù живееше в квартал „Чайка”.
Родителите им, Стоян и Мария, живееха в същия район.
Иван всяка събота или неделя посещаваше родителите си.
Майка му го посрещна усмихната. Видът ù подсказваше взискателността към себе си. Понякога излъчваше строгост и неотлъчна сериозност. Косата ù не много дълга, леко къдрава и беше боядисана в бордо. С изключителната ù изисканост не личаха наличните 56 години.
- Добро утро, майко! – рече Иван, като я прегърна и целуна.
- Добро утро, сине! Влизай в кухнята! Преди малко опържих питки за закуска. Съвсем са топли.
Той влезе усмихнат.
- Татко, здравей!
Баща му беше седнал на ъглово канапе, което придаваше приятен вид на кухнята. На двете свободни ъглови стени имаше картини, изразяващи живопис – дело на сина му.
- Здравей, сине! Добре дошъл! Сядай до мен!
- След малко! Ще ползвам тоалетната и ще дойда.
Влезе с два пакета. Обърна се към майка си и рече:
- Майко, заповядай този скромен подарък!
- Благодаря ти, скъпи!
Сетне се обърна и към баща си, а усмивката не падна от лицето му.
- Татко, това е за теб. Заповядай!
- Благодаря ти, сине!
- Той отвори опаковката и изкара любимия си афтършейв. Дори си сложи от него.
- Честито! – обърна се жена му към него – Ухае страхотно! С цигарите за капак ще смесиш приятния аромат.
Той я погледна с усмивка и едно:
- Хм-м-м…!
- През това време Мария отвори и своя пакет. Имаше марков парфюм и една кутийка. Очите ù се зарадваха от красивото перлено колие.
- Страхотно е! Ще го закопчаеш ли, ако обичаш?
- Честито и на теб! От здраве да не се отървеш! – каза мъжът ù с лицеприятна усмивка.
- Хайде да закусваме! – предложи домакинята.
- Предполагам, че не си пил кафе тази сутрин? – и погледна сина си щастлива.
- Пих! Няма да откажа! Знаеш, че съм по кафетата! – лицето му се озари от усмивка.
- Какви са плановете ти за днес? – ненадейно попита баща му.
- Защо питаш? Дошъл съм да се видим.
Разбра намека на баща си и се усмихна. Катранените му очи заиграха, но не даваха никаква надежда.
- Не знам! – поклати глава синът му – Не мога да ти обещая! Знаеш, че в събота или неделя идвам да се видим, но животът ми минава. Бизнесът си е бизнес, но знаеш много добре, че в живота съм сам. Знам какво ще ме питаш. Благодарен съм за всичко, което сте направили и дали за мен. Осъзнавам много добре нещата, но сърцето и душата ми са полу-празни. Меко казано. За мен е много важно да открия жената на живота си, която да допълни и осъществи смисъла на битието ми. Жени бол, важно е да срещна сродната душа, но имам усещането, че този момент ще дойде скоро. Една мисъл на Анри Барбюс гласи: „Да разбереш живота и да го обикнеш в друго същество – в това е задачата на човека и в това е неговия талант; и всеки може да посвети себе си цялостно само на един човек”. Хубавите неща стават бавно, с много разум и мисъл, подбор и пресяване. Млади неомъжени дами много, но дано имам късмет.
- А какво стана с онази твоя приятелка, с която подържахте връзка преди две години? Как ù беше името? – попита баща му, като поглади с дясната си ръка фино подържаните мустаци и брада тип катинарче.
- Невена. Не си паснахме. Оказа се неподходящата жена за живота ми.
- Ти си знаеш най-добре. Няма да те питам какво означава според теб неподходящата жена. – рече баща му, въздъхвайки, разтривайки челото си с пръсти. Сетне въздъхна още веднъж. – Много забатачи личния си живот…! Не ми е работа да ти се бъркам! Нямам право! Въпреки това ми позволи да те посъветвам за последно – свали малко нивото на изискванията си!
- Стояне! – обърна се Мария към него – Остави сина ни сам да си решава проблемите! Напълно съм съгласна с него и одобрявам това, което мисли, дори и решенията му…!
- Татко, мама е права! Хайде да говорим за друго! – каза Иван, а усмивката му озари стаята – Аз започнах този разговор и ще го приключа. Нека изкараме хубав и прекрасен ден!
- Добре–е–е, добре! – отговори Стоян със щастливо лице, като потвърди с ръце казаните от него думи.
Замълчаха за известно време.
- Момчета, какво се умълчахте? Сине, ще се обадя на кака ти и Върбан да дойдат за обяд. А вие двамата идете в хола и изиграйте по някоя игра табла или шах! Хем ще ми отворите място в кухнята! Е… не че е тясна! – усмихна се на свой ред с лека ирония – А ти, Стояне, можеш да отидеш на риболов утре! Днес обърни внимание на сина си! Не се знае какъв вятър ще го завее утре, или пък привечер?! Ако ви се допие бира има в хладилника.
- Майко, има ли достатъчно бира за обяд? Когато се обадиш на кака, уговорете да се срещнете в супермаркета. Купете пържоли, възможно най-голямата торта и ракия „Троянска сливова”. Няма значение, че татко има, но да не му изпразваме барчето! – каза той с ирония – Освен това вземете студено мезе и ядки по ваш избор! Вземи тези пари да напазаруваш!
- Но, сине, защо ми даваш!
- Мамо-о-о, моля те! Нека този път аз да платя!
Баща му беше наредил пуловете за таблата и го чакаше.
- Иване, идваш ли? Нямам търпение да те бия и този път. Донеси насам пепелника, цигарите, а може и по една бира!
Синът му донесе поръчката с един поднос и я разположи на ниската маса.
- Заповядайте, сър капитан! Така ли Ви обслужваха навремето вашите подчинени, когато плавахте? – попита Иван и на лицето му се появи лека иронична усмивка.
- Голям зевзек си! Ще видиш откъде изгрява слънцето, като те бия на табла, та чак облаци ще се появят над главата ти!
Холът бе доста голям – обзаведен изискано, с усет за уют и красота. На стените имаше картини с пейзажи и два портрета от извести художници, донесени навремето от баща му, когато беше плавал зад граница. Два пейзажа бяха изпълнение от майсторската ръка на Иван.
- Ще играем ли на вързано? Съгласен ли си? Не забравяй, че имам диплома и награди от турнири на табла и шах! – усмивката рядко падаше от лицето му.
Баща му го гледаше със сериозен поглед и присвити вежди. Сетне показа своята обичайна усмивка на победител и отговори:
- Ще ти дам аз на тебе едни дипломи и награди! Когато играем, почти винаги те бия. А за вързаното съм съгласен. На бутилка уиски, или на нещо друго…?
- Изборът е твой, като домакин. А колкото до боя на табла, не забравяй, че като твой син и шампион на тези игри, от време на време трябва да ти отпускам по някоя игра! Все пак трябва да уважавам старшията! Нали така, татко?!
- Ти какво?! На подбив ли ме взимаш?! Хайде, от мен да мине, сине! Ще почваме ли вече…?
- Добре-е-е! Да играем! На уиски или на хубава ракия? – попита той наново – Избирай така, че да не ти бръкна дълбоко в джоба! – а усмивката не падна от лицето му.
- Този път нека бъде „Бисерна” ракия!
- Ти какво, да не се уплаши, а… щом падна от марково уиски на ракия!
Бащата се почувства засегнат от думите на сина си, но за да излезе от неловкото положение, каза:
- При положение, че в барчето имам уиски, няма да ми е излишна хубава ракия, въпреки че от нея ми е останало три четвърти съдържание.
- Да почваме, че времето тече! Първо наздраве! – подкани го младежът с приветлива усмивка, като вдигна бирената бутилка с дясната ръка.
- Наздраве, сине! Нека господ да е с теб!
Остана последна игра при равен резултат. Положението бе на ръб.
- А сега искаш ли почивка? – попита бащата притеснен.
- Не, сър! – отговори Иван и погледна баща си с ясен, спокоен и ироничен поглед, съчетан с приятна усмивка.
През досегашния си живот се научи да приема почти спокойно нещата, ситуациите и всичко останало. Беше обработил доста добре някои свои характерни особености. Глътна от бирата и запали цигара.
- Мери! – извика Стоян.
- Кажи, скъпи!
- Отвори фризера, изкарай от онези мезета, които обичам и ни донеси по една бира! Играта доста загрубя… да я довършваме! – обърна се към сина си – Чувствам как ще спечеля баса.
- Дадено! Баща ми… не бъди сигурен, че ще спечелиш!
Крайният резултат бе в полза на Иван. Погледна баща си с тържествена усмивка.
Стоян бе стъписан от загубата. Знаеше, че рядко му се случваше да падне на табла. Замълча за известно време.
- Татко… наздраве! – подкани го синът му с цел да го отключи от неговото вътрешно „его”.
Бащата излезе от това положение, съчетано с гордост и отговори:
- Честито, майсторе! Печелиш с достойнство играта и „Бисерна” ракия.
- Благодаря, татко! И в моето барче има място за хубава ракия! – отговори той с усмивка.
- Ти какво, с моите камъни по моята градина ли! – рече засегнат бащата.
- Не разбираш ли от шега?! – попита учуден синът му и подаде приятелски ръка.
- Прав си, сине! – отговори със светъл поглед Стоян и хвана с двете си лапи ръката на мъжкото си чедо.

***
След около десетина минути се звънна на входната врата. Бяха Софка, Върбан и децата.
- Бабо-о-о, бабенце! – извикаха малките и се вкопчиха в нея.
- Вижте кой е в хола!
Влязоха бързо и почти едновременно извикаха:
- Вуйчо, вуйчо е тука!
Той клекна, прегърна ги и целуна нежно. Даде им по един шоколад „Милка”.
Те му благодариха по същия начин. Момчето Стоян беше на седем години, а сестричката Стела на пет.
- Здравей, како! – обърна се Иван към сестра си и я прегърна.
- Как е братчето ми?
- Добре съм! – отговори той щастлив – А ти, както винаги, си най-красивото цвете, а очите ти даряват с топлина и светлина душата и сърцето ми, твоята мъжка половинка и цялото семейство!
- Както винаги си кавалер и весел, а понякога до известна степен със закачка или ироничност. Така ще те запомня! – отговори Софка.
- Здравей, батко! – обърна се той към Върбан – Приятно ми е да те видя!
- На мен също е приятно да се видим! Здравей, татко! – обърна се Върбан към Стоян.
Беше свикнал да се обръща към него по този начин.
Разтеглиха ниската маса и наредиха табуретки около нея.
- А сега да видим, какво друго е взел вуйчо за децата!
Той им подари по една детска книга.
Обядът протече в приятни разговори и настроение. Иван дори свири на китара и изпълни няколко песни.
След като семейството на сестра му си замина, той се излегна за почивка. Като малки със сестра си бяха обградени с много обич и топлина.
Въпреки че бащата бе военноморски офицер, избягваше да прилага вкъщи професионалните си изкривявания и привички. В повечето случаи се съобразяваше със съпругата си, децата и техните желания. За него това беше основен принцип като съпруг и баща. Имаше моменти, когато не се усещаше за острите си приказки, но намираше подходящия момент да се извини. При него нямаше пороци, от които да се срамува.
Мария беше щастлива майка и съпруга. Притежаваше качества като силно самолюбие и гордост. Никога и за нищо не укоряваше мъжа си, по причината да запази неговото достойнство пред хората и децата. А той го заслужаваше.
Въпреки всичко имаха и своите човешки грешки и недостатъци. Пазеха своя вътрешна тайна, която не смееха да споделят…
Стоян оценяваше добродетелите на жена си, дори и поведението ù спрямо него, а това го правеше щастлив.
Майката обичаше да пее на децата си, да им чете приказки а понякога и друга литература. За нея бе голямо значение да сформира в тях естетическо възприемане на нещата, любов към книгата и други качества.

Конфликтните ситуации родителите решаваха без присъствието на децата.
Иван от сърце желаеше да открие жената на живота си, дори си представяше как би изглеждала. Направи опит да се отпусне, да поспи, но не можа. Полежа още малко и стана. Влезе в кухнята. Отвори хладилника, взе кола и си отряза торта. Изяде я с удоволствие. Отпи от безалкохолното и запали цигара.
Майка му го усети и влезе при него. Положи ръка на рамото му и погледна грижовно.
- Какво има, сине?!
- Знаеш много добре!
- Разбирам те! Остави цигарите, моля те! Те не помагат!
- Моля те, мамо! Знам!
- Искаш ли кафе?
- Може. Нека да е по-силно!
На лицето му се появи редовната усмивка.
- Каквото и да ти е, винаги намираш желанието и момента да се усмихнеш! А това е много добър подход за разведряване и самосъхранение… Двамата с теб, ако усещаш, сме конгениални. Предполагам, че разбираш какво искам да ти кажа!
- Да!
Той отвори хладилника, извади две коли – за майка си и него.
- Искаш ли торта? – попита Иван.
- Може.
След като изконсумираха всичко, реши да излезе.
- Майко, смятам да тръгвам.
- Ще се връщаш ли?
- Няма! Татко заспал ли е!
- Не. В хола е.
- Татко, тръгвам! Да не забравиш, че ми дължиш „Бисерна” ракия, като победител…! – усмихна се и махна с ръка приятелски.
- Довиждане, сине!
- Да не забравиш да сложиш таблата под възглавницата си!
- Не се подигравай, че ако те хвана, ще ми станеш на моряшки възел!
- Ти пък…! Бай, бай! – и се усмихна.

———————————————–
конгениален – родствен, близък но начина на мислене, по дарба

*
автор: Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ – роман – първа глава

Иван Георгиев беше млад човек, който имаше своите амбиции и желания. Решаваше ли да постигне нещо в живота, не се отказваше, независимо от пречките, които които съществуваха. Беше 28-годишен, не много висок, с гъста катранена, сресана назад коса, тънки плътни вежди, правилен нос и приятно матово, красиво лице. Стройната му фигура и мъжка чаровност омайваха нежния пол.
Работният му ден бе към своя край.
Офисът и отделът към фирмата му се намираха в централна зона на Варна. След работа реши да се разходи.
Колежката му Валя усети неговото намерение и попита:
- Може ли да изляза с теб и пием по едно кафе, а мястото да бъде по твое предложение? – каза тя и се усмихна предизвикателно – Предполагам, че няма да ми откажеш – а усмивката не падна от лицето ù.
- Разбира се! – поклати положително глава и на лицето му се появи редовната откровена усмивка.
Той беше от тези работодатели, които не спазваха дистанцията, която обикновено
я имаше навсякъде. Държеше се като приятел със служителите си. Независимо от това, изискваше всеки да спазва задълженията си.
- Ще тръгваме ли? – попита с чаровна усмивка Валя.
- Да тръгваме!
Вървяха по посока центъра. Иван я обходи с поглед и се усмихна шармантно.
- Скъпа приятелко, днес си особено красива…, та чак сърцето ми спира! А и видът ти е божествен. Надявам се, да не ни види някое твое гадже и да си изпатя?! – каза той и се усмихна.
- Благодаря! Трогната съм от комплимента! Колкото до другото нямам сериозна връзка – и на лицето ù се появи красива усмивка. – Къде ще пием кафе?
- В кафенето срещу „Валентината”.
Избраха самостоятелна маса, за да разговарят без да бъдат обезпокоявани. Валя беше с кестенява коса, кафяви очи, с фино почистени и очертани вежди. С прекрасния си вид привличаше мъжките погледи.
- Какво ще пиеш?
- Двойно кафе с кола – отговори тя и намести кокетно косата си.
Иван я обходи с поглед. Очите му излъчваха приятна и закачлива усмихва без да отваря устни.
- Ти какво…? – попита тя с предизвикателен поглед.
Направи подобно движение с раменете, приповдигна леко брадичка, а очите се свиха енигматично.
- Аз ли…? Предизвикваш ли ме? Нека да е така, готов съм да ти отговоря както и когато пожелаеш.
- Скъпи, какво искаш да кажеш?! – попита учудено, а усмивката ù бе привлекателна.
- Добър въпрос – отговори замислен. – Можеш да си отговориш сама!
- Добра идея. Не ми е трудно да го направя. В природата ми е, да усещам нещата и винаги съм се справяла.
- Предполагам, че имаш достатъчно развинтена фантазия и въображение – каза той със закачлива усмивка. – Нали скъпа? Чакам…!
- Аз също. Приемам предизвикателството.
Минавайки край тях, сервитьорката прие поръчката, която бе изпълнена с малко закъснение.
Иван си поръча водка и кола.
- Наздраве! Пожелавам ти много късмет и щастие в живота!
- Благодаря ти! – втренчи поглед в него и продължи – Пожелавам ти да откриеш истинската любов, която да осмисли живота ти!
- Досега никой не ми е отправял такова пожелание – отговори той с настроение.
- Извини ме, но ще ти кажа следното! Внимавай какво търсиш и искаш, и особено с хората, с които общуваш.
Думите ù притесниха Иван. Очите и мисълта ù проникваха в неговата същност. Душата му бе като отворена книга. Валя отпи от колата, сетне разтри челото и слепоочията си.
- Прощавай! Знам, че не си ме питал за тези неща, но…
- Ти-и-и, какво…!? Да не си гадателка?!
- Моля те, прости ми! Нямах желание да те засегна! А колкото до другото, имам такава дарба.
- Добре-е-е, добре! – Натърти той, потвърждавайки с ръце. – Прощавай красавице!
- А колкото до другия разговор, който не довършихме преди малко, какво означава? Да не е игра на думи?! Ако е така, би било подигравка с чувствата и личността ми. Искам да знаеш,че те обичам и имам нужда от теб! Винаги се старая, да прикривам чувствата си когато съм на работа, понеже не е редно… А освен това си ми шеф. Може би ще трябва да си търся друга работа?!
Замълчаха.
Слънцето припичаше на прибежки, понеже от време на време го закриваха плаващи облаци.
От вътрешността на заведението се чуваше приятна музика, която галеше слуха като коприна.
Иван не откъсваше поглед от събеседничката си, а дишането му бе неравномерно.
Прехапа и навлажни устни. Сетне въздъхна.
- Чуй, Валя! Първо, ти започна разговора с предизвикателство, понеже те обхождах с поглед, заради твоята привлекателност. Присъщо е… Аз също изпитвам чувства към теб, които са по-различни от твоите. Уважавам те много и обичам като добра приятелка, но нищо повече. Аз също те желая, но не мога да се обвържа с теб за цял живот! Разбери ме! Не желая да ти давам празни надежди. Пожелаваш ми, да открия жената на живота си, а после… Сигурен съм, че ме разбираш…, ако… Колкото до работата ти, не е необходимо да напускаш, понеже си ми необходима като специалист.
- Благодаря ти, скъпи! Сигурна съм, че тази вечер ще изкараме с голямо удоволствие до утре сутринта – каза тя с харизматична усмивка.
- А ти си толкова сладка и привлекателна хитруша, че не мога да ти откажа! Ако знаеш каква палавница си! – и редовната усмивка цъфна на лицето му.
След вечеря, изкараха страхотна нощ, изпълнена с много страст.

Следва …

© автор: Николай Пеняшки – Плашков