Свободата право на избор и изпитания

Когато говорим за свободата като избор и изпитание се сещаме за великия роман на Сервантес, и за силните думи, превърнали се в крилати мисли на странстващия рицар: „Свободата Санчо, е най – висшето благо…”
Тази мисъл съдържа в себе си смисъла на човешката същност, закодирала стремежа към свободата на цели народи. Тя е осмислила саможертвата  и героизма на обикновените  хора,  и великите личности. Но какво е свободата? Не е ли възможността на човека да мисли, да изказва свободно мнението си и създава духовни и материални ценности, като същевременно това не му се налага насила и не зависи от нищо друго. Следователно свободата е тази ценност, която дава възможността на човека да се чувства личност.

Не случайно Сервантес е казал, че на света има два вида хора – свободни несвободни.
От възникването на хората до днешни дни се вижда, че те не живеят изолирани, а в общества. В етапите на своето развитие човека винаги се стреми към свобода. Парадоксално е, че свободата на действие понякога ражда тирания. Но и най – хуманните идеи могат да се превърнат в ограничение на волята. Например християнството, което е свързано с идеята за любовта към блажения, създава инквизицията. Ето защо свободата е право да правиш всичко, което не накърнява правата и достойнството на другите;  и да не се налага мнение. А може ли да има абсолютна свобода?
Съществува следната мисъл на Жан Пол Сартър:  „Човек е осъден да бъде свободен”. Може би тези думи на модерния мислител най – точно изразяват същността на свободата, тя не може да не чувства отговорността, изпитанието на което е подложена.
Да сме свободни  и да правим каквото искаме е лесно, и въпреки това сме длъжни да носим отговорност за действията и думите си. Защо всяко едно от тях носи своите последтвия, били те положителни и отрицателни.
Свободата е не само висша ценност, но и непосилно бреме. Всички се стремим към нея, но  някои не са достигнали зрелостта да бъдат свободни.

Следователно бихме могли да кажем, че отделната личност може да постигне една относителна свобода,  т.е.  такава,  която да не нарушава обществените порядки.

Никой и по никакъв начин няма моралното право да ограничава свободата на ближния си и да го поставя в зависимост.

Но отново има парадокс – това е право на личен избор.  Защото от тук се тръгва в две посоки. Едната  на изпитания и страдания  при отстояване на тази ценност, а другата – на смирение и търпимост, създавайки привидно спокойствие. Такова спокойствие  има роба в галерите, гребящ в зададения такт.

Но когато човек се чувства добре като окован или послушник, той заслужава своята участ. Свободната мисъл не може да се окове. Човек може да е свободен дори когато е силно ограничен. Свободата е такова състояние на духа,  което е накарало Коперник, излизайки от съда на Инквизицията да промълви: „ И все пък тя се върти…” Никой не е в състояние да ограничи свободата на духа, защото това е най – силното оръжие. Само силата на амбицията и волята удържа победа над  физическата сила.  Всеки ден животът ни поставя пред изпитания, предизвикателства,  в които имаме право да изберем своята позиция, да действаме или да проявим пасивност.

Да бъдеш подлец,  да се примириш с наглостта, да приемеш цинизма, и грубостта на по – силните от теб означава да бъдеш роб на страха. Другият избор е да бъдеш свободна личност, която не се страхува  страхува от последиците,  да кажеш, че „ царят е гол”,  да не замълчиш пред гаврата с другите,  да се вълнуваш за съдбата  на онеправданите.  Какъв е смисълът да си свободен,  ако тази свобода няма да те постави в позицията на личност, която живее в хармония с другите, вълнува се за бъдещето и върви по пътя на доброто, за  осъществяване на  прекрасните цели?  Защото ореолът е свободен само тогава, когато има крила.

...

©  Николай Пеняшки – Плашков

 

За Човека и Неговата Същност

Човекът е същество със силно развит главен мозък, даващ възможността за разсъждение, говор и самоанализ.
  Като примат, човекът е социално същество, което притежава високоразвити комуникационни,   изразни и организационни способности.
  Обществените взаимоотношения и взаимодействия между хората са повод за установяване на значими, и разнообразни социални норми, ритуали, традиции, които са залегнали в основата на човешкото общество.
Човекът се отличава не само с желанието, но и с възможността и способността си да разбира нещата, които го заобикалят, да ги анализира, и използва алтернативни методи за използване на природните ресурси и явления. Тази негова дейност и способност води до развитие в литературата, изкуството, науката, техниката и в други сфери.
  Човекът притежава вродено качество, така нареченото „любопитство”; което води до развитието на редица умения, знания и качества.
  С промяната на качеството на живота и неговото развитие, с въвеждането на знаците, буквите ( думите, писмеността) води до появата на така нареченото понятие – съзнание. То е едно от основните понятия залегнали в социологията, психологията и философията.
  Съзнанието като понятие се обособява в две форми: индивидуално(личностно) и обществено съзнание.
В конкретния или (по-тесен) смисъл под съзнание се разбира висша форма на психическо отражение - свойство на общественоразвития човек, т.е. идеалната страна на целенасочената му трудова дейност.
В науката „Социология” съзнанието се разглежда като съвокупност от всички форми на духовния живот на обществото.
  Имайки предвид, че човекът е биологично същество, което има и притежава своите влечения ( така нареченото „либидо). По-точно казано сексуално влечение.
  Либидо от латински означава ( libido, желание). То има и своето по-широко значение, иначе казано; творческа съзидателна сила. Либидото като понятие се разглежда и популяризира от Карл Юнг и Зигмунд Фройд. То е изключително важно влечение за човека, но в положителната му страна ( продължаване на човешкия род). При този конкретен случай пред личността стои отговорността към семейството и бъдещите деца.
  Човекът в пълния смисъл на еволюционното развитие е много повече от една сложна материя. Като организъм е животно, но е спорно дали е връх на еволюцията.
  Човекът като личност е субект, който е в състояние да избира сам своите цели, да определя и насочва своето поведение. Именно по този начин управлява своя живот.
  Личността се създава от обективните обстоятелства, чрез цялостната и дейност. Изключително важно за сформирането на личността е богатството и качеството на връзките на индивида със света. Важно качество при човека е волята, която го отличава от обкръжаващия го животински свят. А това е способността съзнателно да регулира своите постъпки и да ги насочва към съзнателно поставени цели, и да преодолява всички възможни трудности и препятствия, за постигане на поставените цели и желания.
  Човекът притежава своя характер, с който се отличава в обществото. А характерът е система от индивидуални черти, изразени в действията на личността спрямо други хора в определени ситуации. Поведението на личността е производна функция на мисълта му, която от своя страна е израз на придобитите знания, умения, които са проекция на поетапното личностно развитие.
  Човекът е творческа личност. Той непрекъснато създава нови технологии, машини, съоръжения, космическа апаратура, съвременно и модерно строителство, военна техника, медицинска апаратура и много други. Всичко това доказва целта на личността към съвършенство, било в полза на обществото или неговото унищожение. Творческата изява на човека е изключително важна за обществото и неговото духовно и качествено развитие. А за бъде така, пред личността е свободата и неговото право на избор в нашия съвременен свят.
  Човекът е прогресивно променяща се материя на база интелектуално и професионално развитие.

    © 14. 02. 2012 ; Николай Пеняшки – Плашков

КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ

^{.........  автор: ДАМЯН ДАМЯНОВ}

 

„Над всичко е лазурно-матовото сияние на Сините камъни, което ще даде истинския колорит на дните ми, от първия до последния."

С това сияние започнаха и моите дни. От първия. Не знам дали последният ще залезе пак там, под това сияние, но неговата светлина ще ми свети до гроба. Както и светлината от името на Константин Константинов.

Не само в книгите, в самата личност на този голям българин има някаква обаятелна простота. Имал съм няколкото щастливи случая да седя на една маса или на един балкон с него и винаги тази простота ме е омайвала. На пръв поглед тя не личи. Една привидна каменност се мъчи да я скрие, но не може. Простотата е непобедима! Тя избива и под най-каменните черти, с които често пъти се мъчим да я заличим.

А защо той се е мъчил да я скрие? Може би защото всички големи личности се мъчат да скрият таланта си. А простотата е талант.

Колко ли болки има този човек, за да иска така старателно да ги прикрие? Но нека не ровим болките! Те принадлежат само на този. който ги носи, и никому другиму ...

Само ще кажа нещо, което сигурно мнозина знаят, но не са му отдавали необходимото значение. Константин Константинов освен писател през целия си живот е бил съдебен чиновник, адвокат или съдия. Всичко написано и преведено е излязло изпод перото му след пет часа подиробед, когато съдебните зали, изповедите на виновните и протестите на праведните са стихвали около него. Само около него, но не и в самия него! Той е продължавал да живее със съдбите на хиляди грешни и праведни и да ги съди или оправдава по своите сърдечни закони. Работа, която изранява до кръв душата, но в замяна на това й дава благодатта на словото. А тази благодат е нещо неоценимо, някакъв вълшебен ключ! Ключ към прозрението. Ключът, който се нарича език. Нали самият Константин Константинов пише:

„...дълбоката същина на един народ не лежи нито в земята, която населява, нито във вярата, която изповядва. Повече от всичко друго тя е неговият език.
Езикът — ето нашата най-истинска и безсмъртна родина ..."

И по-надолу:

„Затова и другото име на книгата е о с в о б о ж д е н и е".

Благодаря ти, слововаятелю, за това освобождение! Благодаря ти и за големия „Път през годините", и за оня Егзюпери, който ми даде! Защото освен своите собствени книги, ти преведе за мен и много други от чужд на мой език! А за да преведеш някого, значи да влезеш в неговия свят и да заведеш и другите в него... Благодаря ти, загдето пръв ме запозна с един от най-големите ми приятели, „Малкият принц", и ме заведе в неговия тъжен и мъдър свят!

Бъди жив и здрав и яко някога се загубим с Принца по тази голяма земя, кажи ми, припомни ми, че той се е върнал ...

Из .... Цикъл есета от книгата на ДАМЯН ДАМЯНОВ  "Живей така, че ..."
април-декември 1968г.

АТАНАС ДАЛЧЕВ

автор: ДАМЯН ДАМЯНОВ 
---

За мен той е нещо като последната любов. Тази любов е най-силната, но идва едва когато десетки други вече са отнесли страстите и чувствата. И за нея е останала само мъдростта. Тя идва чак когато са ти отишли пролетната нежност и лятното лекомислие. Но

... Нищо че огнището ще стине

и зимата ще ни обгражда пуста,

ще населите нейните пустини

със наште спомени и наште чувства.

С поета Атанас Далчев ме запозна Радой Ралин през 1958 година. С човека Атанас Далчев ме запозна пак той шест години по-късно. И ако съм благодарен на Радой, че беше първият „жив" поет, когото съм виждал и който най-напред поощри стихчетата ми, дваж по-благодарен съм му, че ме запозна с този вълшебен свят, наречен Далчев.

Наистина Далчев е цял свят. Цял космос. И този космос е побран само в една-единствена книжка. Както при Ботев. Както при Дебелянов. Убеждавам се — големите поети не пишат много...

След младостта, в която „денят изгряваше и утрото изкукуригваше на двора и в която „за да виждам ясно сънищата, аз си лягах с очила", идва зрелостта на книгите:

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз загубих зарад книгите
живота и света!

После идва Париж със своите снегове и нощи, със своите гладни носачи на реклама, със самотата. Колко страшна трябва да е била тая самота!

Прекарам ли ръка по своя образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
или от нощите, прекарани без сън...

... Това е поетът, който ми е влиял най-силно. Но той не може да не влияе. И не само на мен, а на няколко поколения. Защото неговите стихотворения — малко на брой — са грамадни по атмосфера, по светоусещане. Ненапразно и други са ми казвали, че след като ги прочетат, вече не могат нищо да напишат! Далчев е изчерпал всичко, видял го е преди тях, написал го е.

Откъде иде това чувство? Мисля, от две неща: от простотата и от философската предметност на този поет. Той е свръхземен, свръхпрост. Неговата мъдрост е животът. И затова, макар всички да се влияем от него, той си остава неповторим.

Пиша за него, а пред очите ми се въртят бели варосани болници, стари моми предачки, носачи на реклама и врати, които скърцат и казват: „Добър вечер! Минете, господине!" Върти се светът, събран като в онова огледало, което хамалинът носи на гърба си ...

След единствената си книга той мълча години наред. Не написа нито ред. И от това мълчание излезе „като от гроб". Възкръсна. Възкръсна само с един-единствен цикъл стихотворения, написани зз толкова години. Но нека му бъдем благодарни за това мълчание! То роди светлия цикъл „Среща на гарата", роди едно от най-хубавите стихотворения за родината:

Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юлски ден във зноя,

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава
и твоите подвизи, и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.

Да търси който ще във теб сполука бърза
и почести, и власт със страст една и съща!
Страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.

Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов  "Живей така, че ..."
април-декември 1968г.

НЕ МОГА БЕЗ ВАС !

автор: ДАМЯН ДАМЯНОВ
---
ВИЕ, с чието слово съм израснал, чийто дъх съм дишал, и не само аз, благословени да сте! Благословен да е дъхът ви, който, ако не е изчезнал, все някога ще изчезне! Благословено да е словото ви, което, ако за миг е изчезвало и са го забравяли, ще възкръсва и ще оживява с времето!
За вас са писали и ще пишат критици и историци и аз не искам да изместя писанията им. Искам само да ви благодаря с по две-три топли думи за хилядите думи, които съм взел от вас! Не ви вдигам паметници, защото паметници има право да вдига само времето! И само такива, каквито вие си издигате сами, без да знаете това.
Много сте вие, хиляди сте вие, близките на сърцето ми, и ако река да пиша за всички ви, няма да ми стигне животът... А и на мен ми трябва още малко животец — да се порадвам на този свят, от който може да си отида и преди да ми е дошло времето...
И сега вашите образи висят в душата ми, както някога по стените на класната стая. Колко други образи висяха там — на жени и мъже, на приятели и душмани! Всички те или повече от тях изпопадаха, съборени от случаен вятър. И на местата им останаха дупки, от които вее. Но вашите образи никакъв вятър не може да обрули и те сега ме топлят.
И аз искам да дам поне частица от топлината им на другите. Сигурно не ще успея, защото голяма е тази тяхна топлина, но ще се помъча поне като щрих, като силует да съхраня нещичко от нея.
Идеята за силуетите откраднах от един кръчмарски бедняк, който рисуваше такива силуети не с молив, а с ножичка. Режеше ги от черна хартия в профил и често те не си приличаха с прототипа. Сигурно и с мен ще стане така ... Но вие не ми се сърдете! Вие, които написахте толкова нещо за другите, знаехте ли, че някой ще напише нещичко и за вас? Може би не сте го и искали! Но ето, аз ви го давам, колкото мога и както мога. За да ви имам по-близо до себе си.
Защото не мога без вас!
Благословени да сте!
Амин!


Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов  "Живей така, че ..."
април-декември 1968г.

Диалогът като същност, смисъл и разбиране чрез другия

Диалогът е разговор между две или няколко лица. Той се явява основен способ за излагане на мнения на отделния човек относно даден проблем, ситуация и т.н. в разговорна форма, в устен или текстови вариант.
Когато говорим за устната форма на диалога, имаме предвид терминът „изказване” в процеса на възникналия и разгръщащ се разговор между страните.
В един устен разговор не винаги може да се вникне в логиката и смисъла на изказаните становища, за да бъдат грижливо премислени.
Най – сериозното предизвикателство пред изказването е, неговото удържане в структурата на диалога. Най - голямото значение в диалога е красноречието, а то е един от факторите за убедителността на конкретното лице за да бъде разбран. А това означава, че изказа трябва да бъде уникален сам по себе си.
В един прочетен и добре осмислен текст въздействието и разбирането е коренно различно. Асимилацията и възприятията са други. От голямо значение са композицията, структурата, стиловата оформеност на изказването, сюжетната конфигурация на наративната фабула; най – сетне от достъпността на езика. Ако читателят на писмения текст е потенциален, а слушателят на устното изказване е реално съществуващ и само тогава може да бъде удостоверена адекватността на неговото разбиране. А това разбиране предполага не само терминологична необремененост на езика, но и пречистеност от чуждици. В случаят съществува следната мисъл на Аристотел: „достойнството на речта е да бъде ясна, без да бъде ниска”.
Един красив, стегнат текст без излишни думи и пречистен, винаги може да бъде разбран.
Разговорът в диалога може да бъде в битова рамка или в литературно пресъздаване на действителността.
В зависимост от целта на диалога – смисълът му е различен.
За произхода на диалога като литературен жанр е казано много. Негов създател е Платон, който има собствени литературни образци в диалозите от комедиите на Аристофан и Епихарм, в епизоди от Херодот и Тукидид. Платон е първият на Сократически диалози. Диалогът възниква като подражание на разговор, но целта му е да се използва въпросоотговорната структура за разгръщане на диалектически подход към поставен проблем; в “чистата” си форма може по драматичен начин да пресъздаде жив диалог.
Казвам Сократически, понеже диалогът е изобретен от Сократ и развиван през хилядолетията, имащ своите важни качества.
Диалогът е признание за равенство на събеседниците пред истината. За разлика от самоуверените софисти, които повече приличали на проповедници – произнасяли бляскави речи пред смълчани слушатели или атакували своите противници с хитроумни доводи – Сократ се стремял да чуе другата страна и да разбере своите събеседници.
Мъдростта е и въпрос, а не само отговор. А умен е онзи въпрос, който помага на събеседника сам да разкрие душата си и да ни каже истини за себе си, които дори той едва сега открива за самия себе си. Тази помощ да се разкрие чуждата душа напомняла на Сократ за изкуството на акуширането при раждане на дете и затова той го нарекъл “майевтика” (от старогръцки – “акуширане”).
Диалогът може да използва ирония, ако някой от събеседниците е твърде горделив и надменен. Иронията е привидна похвала на несъществуващи достойнства. Сократ отначало приспива вниманието на събеседника като му казва нещо, което той иска да чуе – някаква похвала. Но след това от тази похвала по логичен път самият горделивец стига до неприятни за себе си истини, които го карат да изтрезнее и да се освободи от надменността си.
Диалогът е толерантен разговор, или такъв трябва да бъде... Към равенството на събеседниците спрямо истината се добавя свободата на аргументи и защита на собствени позиции. При диалогът събеседника не може да бъде дискредитиран със софистични уловки. Никой няма монопол върху истината – нито в началото на разговора, нито след това. Достигането до истини е съвместно и те само увеличават общото между участниците в разговора.
Диалогът е безкраен разговор. За разлика от добре премерената реч (с увод, изложение и заключение), диалогът е открит за всякакви отклонения – може да се акцентира върху един или друг детайл на темата, може да се свързва с други теми. Затова диалогът е безкраен, както е безкрайно многообразието на гледни точки и аргументи, с които ние можем да участваме в един умен разговор. Диалогът не може да бъде разделен на части, защото е безкраен, а безкрайното няма среда.
Тези особености на диалога дават повод на Карл Ясперс на каже, че великите философи водят диалог в голямото време на историята. Затова и ние можем да оприличим историята на човешката култура на един разговор с вариации върху вечни въпроси.
...

© Николай Пеняшки – Плашков