Показват се публикациите с етикет СВЕТОВНА ПОЕЗИЯ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СВЕТОВНА ПОЕЗИЯ. Показване на всички публикации

неделя, 2 февруари 2014 г.

АКО


Ръдиърд Киплинг (1865 г. – 1936 г.) английски писател

Ако запазиш ум, щом полудяват околните и теб винят;
повярваш ли, когато се надяват,
с невярата си да те заразят;
ако търпението си запазиш
и на лъжата не отвръщаш ти,
ако откажеш да намразиш,
без гордост в теб да запламти;

ако мечтаеш и не се забравяш
и мисленето не превръщаш в цел,
и пред Триумф и Крах ти се изправяш
еднакво ведър и еднакво смел:
и казаното чуеш изкривено
от зли уста, без да се разгневиш,
и видиш делото си разрушено
и се заемеш пак да го строиш;

рискуваш ли богатството си цяло
и загубата твърдо понесеш,
и после пак започнеш отначало,
без нито дума ти да споменеш;
ако сърце и мускули, и жили
напрегнеш ти дори и след смъртта
и пак във себе си намериш сили
да наредиш: “Преследвайте целта!”,

и съхраниш духа си сред тълпите,
а скромността си в кралския палат,
ако ни брат, ни враг не нарани те
и ако с мяра всички те ценят:
ако секунда ти не пропилееш
в мига безпощадно бързотек,
благата земни, сине, ще владееш
и нещо повече, ще си Човек!


 Превод: Стоян Медникаров


неделя, 26 януари 2014 г.

ЧОВЕКЪТ

Шандор Петьофи*

По-смешно нещо от човека няма -
така надменността му е голяма.
Той хули със уста света жестоко,
а нос е вирнал толкова високо,
че да оре небето май жадува.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

Дори от мигането на окото
по-кратък ти е, драги мой, живота.
На люлката си пелените хванал
с едната си ръка, а с другата - савата,
като насъне дните си минуваш!
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

През този миг какво ти можеш стори?
Да покоряваш с меч земи и хора?
Страхливеца се само покорява,
а мигар над страхливци власт е слава?
От нея трябва ти да се срамуваш.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

И ако, да речем, спечелиш име,
то ще изчезне с теб неудържимо
или до гроба с близки и познати
подобно вярно псе ще те изпрати
и там ще пукне, като погладува.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

Кому ще завещаеш свойта слава?
Народът ти - той вечен не остава.
Страната му - тя също ще умре,
море била, ще стане пак море.
Дори Земята няма да векува.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?
.....
* Превод: Атанас Далчев





ШАНДОР ПЕТЬОФИ – ПОЕЗИЯ

ЛУДИЯТ

Защо, вий, хора ме безпокоите?!
Махнете се ! Аз бързам, бързам, страшно съм зает !
Плета камшик от слънчеви лъчи, да шибам гневно този подъл свят!
Да вие той, а аз да се присмея, тъй както нявга той ми се присмя !
Ха-ха-ха-ха…
В живота е така, един скърби, а друг му се присмива.
Но идва смърт и казва кротко “млък” !
И аз умрях веднъж. То бе отдавна.
Във чашата ми сипаха отрова – не други, а приятели добри.
Аз паднах мъртъв, ням и вцепенен, а те над мен притворно заридаха.
Как исках аз да скоча изведнъж! Да им отхапя носовете!
Но ”не”- си рекох. Нека им седят, нека имат носове,
Ta да миришат – когато гния да се задушават !
Ха-ха-ха-ха-ха…
А знаете ли, где трупа ми скриха ? В Африка пустинна.
Но една хиена ме подуши и изрови.
Хиена беше моят благодетел.

Поиска тя бедрото ми да схруска,
но аз и дадох моето сърце – отровена от него тя умря.
Ха-ха-ха-ха…
Човекът е такъв, на добрината със зло отплаща…
А разправят, бил той земен корен на прекрасен цвят,
разцъфнал горе в небесата. Не вярвайте ! Измама е това !
Човекът сам е цвят, но коренът му в ада черен никне…
Това научих от един мъдрец, но той бе луд. Умря от глад горкият !
Да бе обрал света !
Ха-ха-ха-ха…
А знаете ли, на човешка реч какво е песента на пъдпъдъка ?
Тя означава “бягай от жени “ !
Жените тъй изсмукват нас мъжете, както моретата реките.
И ясно е защо ! Да ги погълнат !
А женското животно е красиво, красиво, по-коварно от отрова,
която в чаша златна устните ни мами.
Аз пих от теб измамлива любов и капчица от тебе по е сладка
от пълното с отровна жад море.
А виждали ли сте морето вие, когато ураганът го люлее
и сее в него като семе смърт.
А виждали ли сте ураган, като селяк със вила от светкавици в ръка ?
Ха-ха-ха-ха…
Узрее ли плодът и пада от дървото.
И ти Земя, узря ! Пропадай ! Сгромоли се !
Не паднеш ли – до утре ще те чакам !
Тогава сам ще те пробия до средата
и сам ще те натъпча със барут
и сам ще те подпаля -
да се пръснеш на прах във тези небеса !
Ха-ха-ха-ха…

…………………………………….

Обичам те мила
обичам те,
обичам снагата ти-тънката,
обичам косите ти-черните,
обичам челото ти-бялото,
обичам очите ти-тъмните.
Обичам лицето ти пламнало
и устните сладко разтворени,
ръцете ти тръпно отпуснати
и тяхното нежно докосване.
Обичам душата ти,литнала
с високия порив на чувствата,
които вълнуват сърцето ти.
Обичам те пролетно-весела
и есенно-тъжна, обичам те,
тъй както обичам сълзите ти,
обичам и твоята усмивка.
Обичам доброто сияние
на твоите постъпки и помисли,
и слънчевите затъмнения
на твоите грешки обичам.
Обичам те, мила
обичам те,
обичам те както единствено
и само човекът обича.
Без теб всичко тук би помръкнало
за мен, ако не и за другите.
Чрез теб, в мойте мисли изправена,
аз вече се взирам наоколо.
За мен ти си чувство от чувството,
изпълнило сън и безсъница,
ти влизаш задъхано в пулса ми
и в моите стихотворения.
Аз бих се отказал от славата
единствено заради тебе,
защото за мен е желание,
каквото си ти пожелала;
мечта е за мен и старание,
каквото си ти помечтала.
Повярвай, нищожни са жертвите,
и малките, пък и големите,
когато на теб са обречени,
когато за теб са направени.
Ценя в теб дори и прищевките,
повярвай, любима,усетя ли,
че нещо ти липсва-нищожното
за мен се превръща в значително.
Обичам те, мила,
обичам те,
обичам те-никъде, никога
и никой не е тъй обичал!
Така те обичам, че вярвай ми-
за мен тази страст ще е гибелна:
превзет съм, изпълнен съм целият
единствено с теб. А и в бъдеще
аз теб ще обичам-обичам ли,
за теб ще живея-живея ли.
Мъж, син и баща ще ти бъда аз,
ще бъда твой брат и избраник твой,
а ти-сбрала всичко у себе си,
за мен ще си всичко-любимата,
сестрата, съпругата, майката…
Обичам те, мила,
обичам те,
душата ми-твоя е-цялата,
сърцето ми-твое е-цялото,
очите ми-твои са-целите,
обичам те с луда любов!
И ако похвала за чувствата
е някога нужна за някого,
то тази похвала единствено
и само от теб е заслужена,
защото без теб, мила, никога
от никого, мила,и никъде
не бих се научил, че има
такава голяма любов!

сряда, 22 януари 2014 г.

Едмънд Спесър – биография – поезия



ЕДМЪНД СПЕСЪРЕдмънд Спенсър (1552 – 13 януари 1599) е виден английски поет, поет лауреат, най-известен със своята епична поема ” Кралицата но феите” възхваляваща посредством фантастична  алегория  династията Тюдор и кралица Елизабет I (Глориана).
Рроден е  в Лондон  през 1552 г. син на шивача Джон Спенсър и съпругата му Елизабет. Едмънд има поне една сестра и няколко братя. Той получава образованието си в училището Мърчънт Тейлър в Лондон, където изучава  латински. Счита се, че някои от стихотворенията публикувани в сборника Theatre for Worldings от фламандския бежанец Ян ван дер Нууд на 25 май  1569 г. са написани или преведени от младия Спенсър. През  1572 г. Спенсър следва в колежа Пембрук,  Кеймбридж  и получава бакалавърска степен, а през 1576 год. магистърска. Въпреки че трябва да работи и вероятно има здравословни проблеми Спенсър черпи полза от следването си. Там овладява  древногръцки  и най-вероятно чете Платон  в оригинал. В колежа Спенсър се запознава с Гейбриъл Харви, който го запознава с важни личности и потенциални покровители, като Робърт Дъдли, граф на Лестър. След напускането си на Кеймбридж Спенсър живее известно време в Северна  Англия, където се влюбва в девойката Роуз, която нарича с  анаграмата  Розалинд. През  1579 г.  Спенсър издава първия си том с поезия, посветеният на сър Филип Сидни Календарът на пастира, състоящ се от 12 стихотворения, съответстващи на 12-те месеца. Творбата започва и завършва с жалбите на Колин Клаут през януари и декември. Останалите стихотворения са за любовта, поезията и религията. Април съдържа възхвала на кралицата на пастирите Елиза (Елизабет I ). Календарът на пастира се счита за своеобразен пролог към най-голямата творба на Спенсър Кралицата на феите.
Приятелят на Спенсър Харви го убеждава да се върне на юг, където го запознава със сър Филип Сидни, който го представя в двора и с когото обсъждат поезия. През 1577 г. Спенсър посещава Ирландия, а през същата година или през следващата влиза на служба при графа на Лестър. През 1580 г. отива в Ирландия, вероятно на служба при новоназначеният заместник-лорд Артър Грей (модел на героя от...

продължете да четете от тук:
САЙТ ЗА СВЕТОВНА ЛИТЕРАТУРА

неделя, 29 декември 2013 г.

ДЖИНОВЕТЕ

автор: Виктор Юго
.  
И както в есенния свод студен се точат жеравите с жалби клети, тъй стенещите духове пред мен се носеха, от бурята подети.
Данте
                                                        Спят кеят,
                                                        градът —
                                                        немеят
                                                        и спят.
                                                        Спят хора…
                                                        В простора —
                                                        умора
                                                        до смърт.

                                                Спи стаена
                                                пустошта,
                                                но простена
                                                в миг нощта.
                                                Тъй душата
                                                в жар се мята
                                                в самотата…
                                                Самота!

                                        И заклокочи
                                        морето пак —
                                        джудже изскочи
                                        май в тоя мрак
                                        и със звънчета,
                                        душа проклета,
                                        подскача, крета
                                        от крак на крак.

                                И тая шир смълчана,
                                безлюдна, дива шир
                                ехти като камбана
                                в прокълнат манастир —
                                тъй с ропот глух тълпите
                                се вдигат и в тъмите
                                прииждат на вълни те
                                и плискат се безспир.

                        Боже мой… Те пак са тука —
                        джиновете! Адски мрак!
                        Скърца стълбата и пука,
                        гъне се под моя крак.
                        Лампата в ръката гасне,
                        сянката ми страшно расне
                        и със скокове ужасни
                        скача до тавана чак.

                Помита тяхната вихрушка
                по пътя всичко с рев и вой
                и паркът гол и сух се люшка
                и пука като в огън той.
                И сборището им крилато,
                огромно тежкокрило ято,
                е облак с мълния, която
                ще сцепи нощния покой.

        Наблизо са! Но ние в тая къща
        на скрито сме, макар да сме сами.
        Ужасен вой! О, армия могъща
        от зли вампири, дракони, лами.
        Скрипти на покрива гредата яка
        и като сламка гъне се, и в мрака
        вън хлопа портата и адски трака,
        и още малко — ще се разломи!

О, адски стонове, ридания, ръмжене!
Кошмарният рояк, от вихъра подбран,
ще рухне, о, небе, над моя дом… Край мене
стените се тресат под черната им сган;
и къщата крещи, подскача и се мята,
и нещо мощно я изскубва от земята,
и аз я виждам как се носи над полята
като изсъхнал лист, от вятъра отвян.

        Пророче, протегни десница свята,
        от демоните зли ме заслони,
        прострян в прахта, тамян до небесата
        ще ти кадя до сетните си дни!
        Стори така, да устои вратата,
        безсилно ятото им да се мята
        и да си счупат ноктите, крилата
        в решетките и яките стени!

                Отминаха… О, зла кохорта!
                Изчезнаха и вече с яд
                не тропат вън по мойта порта,
                стопи се хилядната рат.
                Но още звекът на окови
                тресе дома ми из основи
                и стенат дъбове сурови
                отсреща там, на оня скат!

                        Някъде те още махат
                        в непрогледните мъгли,
                        но е тъй безшумен махът,
                        че се питаш ти — дали
                        пак щурци не заскриптяха
                        песента си тиха, плаха,
                        или по желязна стряха
                        дъжд неспирно ромоли?

                                Долитат звуци слаби,
                                неясен шум и звън —
                                пастирите араби
                                тъй свирят с рог отвън
                                пред шатрата в полето
                                и от мечти обзето,
                                сънува пак детето,
                                сънува златен сън.

                                        Деца на мрака
                                        и на смъртта,
                                        изчезват сякаш
                                        във вечността;
                                        така вълните —
                                        глух шум в тъмите —
                                        ще доловите
                                        навън в нощта.

                                                Но прибоя
                                                премалял
                                                секва своя
                                                ропот вял —
                                                не жена ли
                                                с вопли вяли
                                                спря да жали
                                                по умрял?

                                                        Тъмите
                                                        мълчат.
                                                        Томи те
                                                        сънят,
                                                        пулсира
                                                        всемира…
                                                        Замира
                                                        шумът.

      превод от френски: Кирил Кадийски