АЛИГАТОРИТЕ

автор: Джон Ъпдайк
 
   Джоун Едисън дойде от Мериланд през втория срок на пети клас, през март. Тя имаше слабо лице — нещо в него напомняше умореното изражение на възрастните — и дълги черни мигли като на кукла. Всички я мразеха. Този месец мис Фриц им четеше в занималнята за едно момиче, Еми, което било много разглезено и непрекъснато клеветяло сестричето си близначе Ани на майка си и баща си; и никой не проумяваше — толкова беше смайващо — как, тъкмо когато най-много презираха Еми, Джоун може да идва на училище с фукнивите си дрехи, разпуснала коса по мъхестия си пуловер, вместо да я подстриже или да я сплете на плитки, и на всичкото отгоре имаше нахалството буквално да спори с учителите.
   - Съжалявам — каза тя на мис Фриц, без дори да се надигне от мястото си, — но аз наистина не разбирам какъв смисъл има да ни се възлагат домашни работи. В Балтимор въобще не ни даваха домашни, пък дори в забавачниците там знаят какво пише в тези книги.
    Чарли, комуто домашните доставяха някакво удоволствие, беше готов да се присъедини към сърдития ропот на другите. Ситни бръчици на обида подскочиха между веждите на мис Фриц и на него му стана жал за нея, като си спомни как през септември, когато Джон Ибърли едва ли не нарочно развя тъмночервената боя за стенвестника на току-що изцикления под, тя зарови лице в ръцете си, опрени на писалището, и заплака. Страхуваше се от училищното настоятелство.
   - Сега не си в Балтимор, Джоун — отговори мис Фриц, — сега си в Олинджър, Пенсилвания.
   Децата, включително и Чарли, се разсмяха, а по страните на Джоун изби нежна кафеникава руменина и като повиши възбудено тон, за да възпре потока от омраза, тя още повече се оплете, опитвайки се да обясни:
   - Така например вместо само да четем за растенията от учебника, някой път всеки от нас донася по едно цвете, което сам е откъснал, разрязва го и го разглежда под микроскоп.
   И като каза това, сенки на широки листа и разрязани диви незнайни цветя помрачниха и усложниха представата им за нея.

Мис Фриц нацупи оранжевите си устни, край които се образува ореол от ситни бръчици, и се усмихна:
   - В по-горните класове и вие тук ще го правите. Всички неща идват с времето си, Джоун, за търпеливите малки момиченца.
   Когато Джоун взе да оспорва и това, мис Фриц вдигна пръст и каза с онзи овладян повелителен ток на възрастните:
   - Не. Стига вече, малка госпожичке, или ще си имаме големи неприятности.
   Класът се окуражи, като разбра, че и мис Фриц не обича новодошлата.
   След този случай Джоун не можеше да отвори уста в час, без да възбуди неистов рев. Ако изобщо някой я заговореше навън, на посипаната със ситен чакъл площадка, през междучасията, на противопожарните тренировки или докато чакаха сутрин да бие звънецът, то бе само за да й подхвърли „Надута пуйка“ или „Еми“, или „Пор, пор от Балтимор“. Момчетата с едно дръпване отвързваха фльонгите на гърба на роклите й фантазе и набиваха топчета сдъвкана хартия в буклите на разпуснатата й коса. Веднъж Джон Ибър ли дори клъцна кичур от косата й с една жълта пластмасова ножичка, открадната от час по рисуване. Тогава Чарли за първи път видя Джоун истински разплакана. И той беше лош като другите: по-лош, защото онова, което те вършеха за удоволствие, той го правеше умишлено, за да печели популярност. В първи и втори клас го обичаха, но оттогава нещо го бяха зарязали. Имаше една смесена банда от момчета и момичета, които се събираха всяка събота (в понеделник разправяха за това) в гаража на Стюарт Морисън и тръгваха да скитосват, играеха футбол, през зимата се пързаляха с шейни по Хил Стрийт, а през пролетта обикаляха целия Олинджър с велосипеди и бог знае какво още правеха. Чарли познаваше постоянните й членове още отпреди забавачката. Но след училище той като че ли нямаше какво друго да прави, освен да се прибере набързо вкъщи, да си напише домашните и да се порови из марките си от Централна Америка или да отиде сам на някой филм на ужасите, а в събота и неделя неизменно биеше на топчета, на „Монополи“ или на шах Дарил Джонс или Марвин Ауербах, на които изобщо не би обърнал внимание, ако не живееха наблизо, защото бяха поне с година по-малки от него, пък и хич ги нямаше за възрастта им. Чарли си мислеше, че бандата ще го забележи и ще го приеме за свой член, ако подкрепя по своя инициатива номерата й.

В час по естествознание на пети „А“ клас, в кабинета на мис Бробст на отсрещната страна на коридора, той седна пред Джоун и започна да й досажда колкото може повече, макар вътре в себе си да усещаше, че има нещо общо помежду им, защото и двамата бяха пренебрегнати. Първото, което откри, бе, че тя всъщност не е толкова умна. Бележките й от устните препитвания бяха винаги по-слаби от неговите. Каза й:
   - Брането на толкоз много цветя не ти се е отразило много добре. Или може би в Балтимор сте учили всичко това толкова отдавна, че си го забравила на стари години.
   Чарли рисуваше на чина си, там, където тя лесно можеше да надникне през рамото му, той току надраскваше по някоя рисунка с надпис „Джоун глупачката“: профила на момиче с костелив нос и тъжна превзета уста, със сведени очи и мигли толкова черни, колкото моливът можеше да ги направи, с коса падаща на смешни лимбички, кичур по кичур, надолу през морскосиния надпис чак до ръба на чина.
   Март обърна на пролет. Един от признаците беше, че преди кортовата писта да буреняса, още докато игрището за софтбол^[1] бе покрито с една педя кал, Хепи Ласкър пристигна в двора на училището със сложния си авиомодел, който цяла зима си бе играл да майстори. В края на крилете му имаше по една звезда като на военен самолет и в кабинката беше нарисуван пилот, а миниатюрният му мотор се захранваше с истинско гориво. В събота цяла сутрин жуженето ту секваше, ту бръмваше отново и събираше дечурлигата от Секънд Стрийт та чак до Линоук, Тогава се повтаряше едно и също: Хепи пускаше самолета, той се издигаше във въздуха и пърпореше минута-две, след което се спускаше и забиваше нос в земята и обикновено изгаряше в тревата или в калта. Бащата на Хепи беше богат.
   За няколко седмици дрехите на Джоун постепенно бяха станали по-скромни, по-близки до облеклото на другите момичета, докато един ден тя дойде на училище с подстригана коса, пригладена и вързана на малка опашчица отзад на тила. Никога не й се бяха смели толкова. „О-о! Плешивка-попивка!“ — викна някаква глупачка, когато Джоун влезе в съблекалнята и тази безсмислица се носеше от уста на уста цяла сутрин. „Плешивка-попивка от Балтимор! Защо е червено личицето на Плешивка-попивка?“ Джон Ибърли непрекъснато имитираше ножица с пръсти и цъкаше сочно с език. Мис Фриц зачука с ръка по перваза на прозореца, докато кокалчетата я заболяха и тя започна да ги разтрива с другата си ръка; най-после изпрати две момчета до кабинета на мистър Ленгел за голяма скрита радост на Чарли.

Лично той бе приел спокойно прическата на Джоун — искаше му се да я нарисува променена. Останалите скици държеше сгънати под чина, а по природа инстинктивно се стремеше към пълните колекции: на комикси, на отлични бележки и костарикански марки. На няколко метра от него Джоун седеше вцепенена, сякаш се страхуваше дори да помръдне ръка и лицето й беше тъмнорозово. Новата прическа бе подчертала челото и открила врата й, брадичката й беше по-заострена, а очите — по-големи. Чарли мислено благодари — вече за кой ли път, — че се е родил момче и са му спестени такива остри разочарования като да загубиш буклите си или да започнеш да кървиш, преживявания, които правят растежа болезнен. Колко много страдат момичетата беше едно от първите неща, върху които се бе замислял. Карикатурата стана чудесна — творба на гений. Показа я на Стюарт Морисън зад него; прекалено хубава беше, за да може той да я оцени — безизразните му опулени очи само пробягнаха по нея. Чарли я прерисува на друг лист, като я направи съвършено плешива. Тази рисунка Стюарт грабна веднага и тя обиколи целия клас.
   Същата нощ му се присъни онзи сън. Трябва да го бе сънувал на разсъмване, в светлината на утрото, защото, когато се събуди, всичко беше прясно в съзнанието му. Бяха в някаква джунгла. Джоун, препасана със съдран саронг^[2], плуваше в бистра река сред алигатори. Той гледаше отвисоко, като от някаква дърво — особено спокойствие излъчваха движенията на стройното момиче и зелените алигатори, които се гмуркаха и се подаваха отново на повърхността, прекрасно различими под стъклената кожа на водата. Лицето на Джоун ту се сковаваше в ужас, ту губеше всякакъв израз. Косата й се стелеше отзад и се разперваше като ветрило всеки път, щом лицето й се приближеше до повърхността. Той изкрещя безгласно от мъка. После вече я беше спасил; без усещането да се е потапял във водата я носеше на ръце, самият той облечен в бански костюм, с крака, приковани върху люспестия гръб на един алигатор, който се плъзгаше нагоре по течението, пореше сенки на високи дървета, бели цветя и проточени пълзящи растения, като дъска на сърф в късометражен филм. Май се бяха отправили към някакъв сводест дървен мост. И той тъкмо се чудеше как ще се провре под него, когато джунглата и реката се преобразиха в собствената му стая и легло; ала и след промяната, като екнал тон на пиано, остана да трепти онази сладост и гордост, че е спасил и носил на ръце момичето.
   Беше влюбен в Джоун Едисън. Утрото бе дъждовно и майка му до него под чадъра го наведе на това откритие, което зазвънтя в ушите му и нарасна като кълбо дим. Любовта нямаше вкус, но затова пък изостри обонянието му до такава степен, че мушамата, гумените му ботуши, червеновърхите храсти, надвиснали над ниския зид, запиращ дворовете по протежение на цялата Гранд Стрийт, дори калта и мъхът в пукнатините на тротоара, всяко нещо излъчваше определен мирис. Би се изсмял, ако някаква оловна тежест не бе заседнала високо в гърдите му, пак при гърлото. Не можеше да си представи, че някога пак ще се засмее. Изглежда, беше стигнал до едно от ония състояния, за които учителката от неделното училище, бедната мис Уест с малките мустачки, се бе опитвала да го подготви. Той се помоли: „Господи, дай ми Джоун.“ В това мокро време някаква тегнеща монотонност се беше спуснала върху всичко наоколо; оранжевият автобус, завиващ по Бенд, и четирите птички, кацнали на телефонната жица, изглеждаха еднакво безинтересни. При все това той се чувствуваше по-решителен и по-лек от всякога и нещата наоколо му се струваха шпаги, които ще се втурне да размахва, и реки, които ще преплува. Ако я отведе, ако я спаси от жестокостта на другите, ще се противопостави на бандата и ще събере нова, своя собствена банда. В началото ще бъдат само двамата с Джоун, после други ще започнат да бягат от глупостта и мерзостта, докато неговата банда стане по-силна и гаражът на Стюарт Морисън бъде празен всяка събота. Чарли ще бъде крал със собствен турнир по футбол. Всеки ще идва и ще го моли за милост.
   Първата стъпка беше да съобщи на всеослушание в съблекалнята, че вече обича Джоун Едисън. Не произведе очакваното впечатление, като се имаше предвид колко я мразеха. Допускаше дори, че ще се наложи да се бие с юмруци. Почти никой не дойде да чуе съня, който си представяше как ще разказва пред всички. Все едно, още същата сутрин из класа щеше да се разчуе какво е казал за нея, и макар тъкмо това да искаше, за да си отвори един вид вратичка към Джоун, всичко му се стори някак тъпо и той запелтечи, когато мис Фриц го накара да излезе на дъската да обясни нещо.

На обяд нарочно се скри в универсалния магазин, за да я причака. Грозноватото момиче с нея, което познаваше, завиваше по следващата пряка. Той почака един миг, после изскочи и се втурна да настигне Джоун между пресечката, по която момичето зави надолу, и следващата, по която той трябваше да поеме нагоре. Беше спряло да вали и свитият му чадър приличаше на щика на десантчик. Настигна я откъм гърба и викна:
    - Бум! Бум!
   Тя се обърна, щом разбра, че знае за чувствата му, лицето му пламна под погледа й и той наведе глава.
   - А! Чарли! — пропя по мериландски протяжно гласът й. — Какво правиш тука?
   Карл, кварталното ченге, чакаше пред началното училище, за да ги преведе през Гранд Стрийт. После Чарли трябваше сам да пресича отново булеварда на опасното петоъгълно кръстовище.
   - Нищо — отвърна той и прибягна до думите, които си бе приготвил отпреди: — Харесва ми така косата ти.
   - Благодаря — каза тя и се спря. В Балтимор сигурно беше взимала уроци по добри маниери. Очите й гледаха в неговите и погледът му отскачаше назад от ръбчетата на долните й клепки като от ръба на пропаст. Въпреки това от нея лъхаше очарование, от което му поникваха криле, сякаш бе застанал пред прозорец, обърнат към утрото на първия сняг.
   - Но и по-рано ми харесваше.
   - Така ли?
   Чуден отговор. Още по-чудна беше руменината, нахлула под кожата й; и преди бе забелязал, макар и не толкова отблизо, как, когато се изчервяваше, страните й наместо да аленеят, се покриват с нежна матова мургавина. И дрехите й миришеха на хубаво.
   - Харесва ли ти Олинджър? — попита той.
   - Ами бива си го.
   - Бива ли го? Точно така. Сигурно е така. Бива си го Олинджър. Не знам, като не съм бил другаде.
   Тя за щастие прие това на шега и се засмя. Вместо да рискува да изтърси нещо не на място, той се помъчи да задържи чадъра изправен на пръста си и щом успя, запристъпя напред-назад, прехвърляйки от ръка на ръка закрепения чадър, чиято дръжка се чернееше на фона на продраното синьо небе. На ъгъла, където трябваше да се разделят, нещо му щукна и той отчайващо изкриви дръжката, докато имитираше префинен джентълмен, който се опира на бастуна си. Смайването на Джоун струваше два пъти колкото евентуалния гняв на майка му.
   Реши пак да я изпрати, и то по-далеч, след училище. По време на целия обяд пресмяташе. Ще боядисат заедно с баща му колелото. При следващото подстригване ще помоли да му обърнат косата на другата страна, за да се спаси от близнатото. Съвършено ще се промени. Всички ще се чудят какво му се е случило. Ще се научи да плува и ще я води на язовира.
   Следобеда скоростта, която бяха набрали мечтите му, понамаля. Сега, когато не откъсваше вече очи от нея, с парване в стомаха забеляза, че като се преместваха от кабинета на мис Бробст в кабинета на мис Фриц, Джоун не беше сама, а бъбреше с другите. В час също шушукаше. И повече със срам — такъв срам, че не знаеше как ще погледне отново даже своите родители, — отколкото с изненада, той я видя през тъмното стъкло на универсалния магазин в компанията на бандата: тя и Стюарт Морисън крещяха, отметнали назад глави; той очевидно имитираше нещо, а нещастният слабоумен Джон Ибърли се влачеше подире им като тлъста опашчица. Чарли ги гледа, докато се скриха зад високия жив плет; облекчението, което изпита, все още се губеше в преобърнатия му свят. Хрумна му, че онова, което бе смятал за жестокост, е било чиста любов, че те не само не я мразеха, ами я обичаха от самото начало; и най-глупавият го бе разбрал дълго преди той да го разбере; че тя бе кралицата на класа и затова все едно не съществуваше, колкото и малка утеха да му носеше това.

Бележки:
Софбол - Вид бейзбол.
Саронг -  Вид пола, носена от малайките.

СДЕЛКАТА

автор: Георги Михалков

Димитър обичаше есента. Дните ставаха по-хладни, небосклонът се избистряше озарен от езерна синева, дърветата пламваха като факли, листата на дюлите, ябълките и кестените се нашарваха, а гроздето натежаваше от дъхав сок.
Сутрин, преди да отключи дъбовата врата на ателието, Димитър заставаше на прага и поглеждаше към отсрещните хълмове, чиито борови гори го зареждаха със сила за работа. Откакто дойде в балканското градче, животът му се промени. Потъна в ромола на планинския поток, който се спускаше през площадчето и пееше и денем и нощем.
Преди две години го съкратиха. Беше офицер. Надя, жена му, го напусна. Върна се тук, в бащината си къща, постегна я. Още като дете се увличаше по дърворезбата. С часове дялаше от дървото животни и цветя. Дървото дишаше и тръпнеше в ръцете му като млада невеста.
Направи олтара на новопостроения храм “Свети Георги”, резбова таваните в старото кметство, където е историческият музей. Започна да изографисва и икони. Нае ателие на улица “Търговска”, между магазините и работилничките на занаятчиите, които правеха сребърни и златни накити, съдове от кована мед и керамика.
Колкото повече работеше, повече се увличаше и често последен затваряше ателието си. А вечер в съня му се виеха гранки и винетки, които вплиташе в дърворезбите си. Сега разбра какво значи божа дарба, също като жаждата в зноен ден. Пиеш, пиеш и все не можеш да се напиеш.
В началото на есента взорът се рее, десницата укрепва, а на сърцето става леко, сякаш лети високо в небето.

Димитър отключи. Вратата изскръца сякаш тихо възкликна. Влезе вътре, отвори широко прозореца, който гледаше към улицата, облече синята престилка и седна зад дъбовата маса. Днес трябваше да довърши иконата на Света Богородица. Беше му я поръчал Драголов, собственикът на хотел “Чинар”, щял да я дари на манастира и искаше да е голяма, тежка, изписана по каноните на православната вяра.
Както работеше приведен, долови шум от улицата. Сигурно пак беше група чужденци, дошли да разгледат градчето. Спря, надигна се от стола и надникна през прозореца, за да види коя е екскурзоводката. Искаше му се да е Нели. От две седмици не беше я виждал и вече я очакваше с нетърпение. Когато я съзря сред пъстрата група от възрастни туристи, ръката му омекна, а по лицето му се разля руменина.
Нели беше двайсет и шест или двайсет и осемгодишна, дребна, подвижна като планинска пъстърва. Кестенявата й коса галеше раменете й, а бадемовите й очи, светеха като седеф. Бялата й рокля откриваше загорелите й от слънцето крака. Тя будеше у него вълнение, като бълбукащ минерален извор. Не можеше да скрие, че е влюбен в нея, а и тя не беше безразлична към него. Видя я за първи път преди година. Тогава Нели дойде в градчето с една група германски туристи. Съвсем неочаквано надникна в ателието му и го попита:
- Може ли да влезем и да разгледаме?
Димитър ги покани и германците прецизно разгледаха иконите. Преди да си тръгнат, си купиха икони и пластики. Оставиха му доста пари.
Оттогава Нели често водеше чужденци в градчето и не пропускаше да им покаже ателието на Димитър. Идваха шведи, испанци, гърци. Един англичанин дори му предложи да направи изложба от негови икони в Англия.
  След като разглеждаха ателието, Нели казваше на чужденците да се разходят половин час из Търговската улица, а тя и Димитър сядаха в кафенето на бай Васил “До чучура” , отсреща, за да изпият едно турско кафе, сварено на пясък.
Нели беше завършила английска и немска филология.
- Езиците ми се удават. Винаги съм учила с лекота – казваше тя. – Харесва ми да съм екскурзоводка. Непрекъснато пътувам, срещам различни хора.
- А аз, когато докосна длетото, душата ми литва. В ръцете ми дървото е като дете и очаква да види в какво ще се превърне.
Димитър не беше много сигурен дали Нели разбира какаво й казва, но тя го гледаше възхитена и леко отворените й устни имаха чудния цвят на азалия. Димитър искаше да й каже, че е решил да я извае, но не смееше.
И сега Нели пак се изправи в рамката на вратата и звънкият й глас литна като медена камбанка.
- Здравей, приемаш ли гости?
- Разбира се. Влизайте, имам нови икони и нови резби.
Групата днес беше от Австрия. След като разгледаха всичко, някои извадиха пари и започнаха да купуват.
- Пак спечели – забеляза Нели.
Австрийците се пръснаха като есенни листа по Търговската улица, а Нели и Димитър влязоха в кафенето на бай Васил. Бялата й рокля трептеше като лилия и Димитър вече беше решил да й каже, че често мисли за нея и има сериозни намерения.
Нели опита глътка от гъстото кафе и го погледна.
- Митко, отдавна искам да ти кажа нещо – започна тя.
Димитър трепна, усети, че се изпотява. Понече да я прекъсне, да й каже, че и той си е мислел същото, но само преглътна, защото устата му пресъхна от вълнение.
- Имам една идея – продължи Нели. – Често идвам при теб, чужденците харесват твоите икони и резби, купуват ги...
- Да, така е.
- И то на добри цени – добави Нели. – Ще водя всички групи при теб, но нали нямаш нищо против да делим парите от продажбите...
Нели се усмихна.
Димитър наведе глава. Това ли е искала отдавна да му каже? Той остави чашката с кафе. Отсреща се чернееше отворената врата на ателието, а на дъбовата маса го очакваше недовършената икона на Света Богородица.

София, 10. 09. 2002 г.

Калина

Тя е художничка. Докосне ли се до четката – пейзажи или портрети не ù се опират. Само докато те погледне, за кратко време портретът е готов – твой близнак.
Дори най–дребната гънка е отразена. В повечето случаи поведението ù беше предизвикателно, а чаровността ù неописуема. Дори и най–прекрасните слова не са достатъчни да я опиша. Стегнатите ù не големи гърди и дългите фини бедра, а изобщо цялата ù осанка, възбуждаха мъжките ми страсти. Настройваха ме като инструмент, по–точно като лък за цигулка.
Между другото, нейните хобита бяха цигулката, китарата и пианото. Рядко се срещаха толкова дарби на едно място.
Картините ù изразяваха дълбочината на човешката душа, аромата и диханието на природата, съчетани с нежността на музиката.
Наскоро обеща да нарисува голо мъжко тяло, като предложи да ù позирам. Беше влюбена в мен, дори обожаваше атлетическото ми тяло. Познавахме се от десет години, от които последните две – три пъти седмично нощите ни бяха неразделни. Често пускаше нейни песни, които докосваха и гъделичкаха душата и слуха, докато правихме любов.
Имах чувството, че Калина бе съчетание на природна красота, душевно богатство и нежна музика.
Фините ù дълги пръсти неусетно сваляха дрехите от тялото ми, а страстните и въздишки се отронваха като есенни листа и гъделичкаха гърдите.
Настъпваше моментът, когато бях готов като вампир да захапя нежната ù шия, и да се наслаждавам на екстаза ù.
След като приключи всичко, дори и в банята, реши да ме нарисува.
Беше откачалка и лудетина. Лудостта ù беше невероятна. Въпреки всичко усещаше и улавяше момента като бик за рогата, и балансираше нещата. Кръвта ù вреше като на младо яре.
Музиката, изкуството и поезията живееха в нея и извираха като гейзер. А очите и устните ù в повечето случаи изразяваха енигматична усмивка. Винаги ме изумяваше с откаченото си поведението. Рисуваше ме гол, а тя - в същия вид; с четка в ръка галеше платното и изразяваше всяка гънка на тялото ми. А усмивката и беше енигматична. Очите ù светеха като две самотни звезди, а устните бяха готови да ме обсипят със словото на желанието.
В повечето случаи не обръщах внимание както на поведението, така и на думите ù, а тя се дразнеше от симулациите ми.
- Такъв непукист си, че понякога ме дразниш! – реагираше тя раздразнена – Що за сърце имаш?
- Какво му е на сърцето ми? - попитах с лека усмивка – Сърце като на всички други…
А тя се дразнеше още повече.
- Ти какво? Искаш да ме нервираш ли? Май ти е приятно да лазиш по нервите ми!
Беше почти готова да се разплаче и усетих напрежението в нея.
- Но, скъпа, моля те! Това, че понякога реагирам така, не означава, че не те обичам. Напротив, осъзнавам много добре и съм убеден, че не мога без твоето присъствие. Ти си жената, с която бих споделил живота си.
- Ти какво? Сериозно ли говориш или…
- Успокой се! А как искаш да реагирам? Не разбираш ли, че се стремя да балансирам нещата между нас?
Тя замълча и се замисли. Пристъпи плътно до мен, прегърна ме и целуна с цялата си страст.
Имах усещането, че това което исках, се случи.

......

автор: Николай Пеняшки - Плашков 

 

Хайку - 4

Морският въздух
с аромат на риба.
Скара на брега. 
...
Николай Пеняшки - Плашков  

Накратко за австралийската литература

Дълго време читателската публика почти не познаваше австралийската литература, дори не проявяваше никакъв интерес към нея. Читателите познаваха малко произведения от определени писатели.
Безспорен е фактът, че Патрик Уайт е първият австралийски писател, получил Нобелова награда през 1973 год. и с това се прояви интереса към Австралийската литература и за нейното популяризиране в световен мащаб.
Със своето национално своеобразие, самобитност, фолклор, социални процеси и явления, австралийската литература привлича вниманието на своите читатели, критици и литературна общественост.
Патрик Уайт и неговото творчество оказва огромно влияние и повишен интерес сред литературните среди.
Със своята нобелова награда за литература за своето "епично и психологическо повествователно изкуство, което въведе новия континент в литературата".
В същност Австралийската литература не е от най – безизвестните. В края на XVIII и началото на XIX век тя има своя старт. Нейните писатели се смятат за последователи на английската литература, подражавайки на нейните автори с единственото намерение да запознаят своите читатели със социално – политическия живот, флората, фауната, красотата и екзотиката на страната.
Поради причината, че са били дълго време колония на Англия. Не само населението на държавата континент се смята като провинция на Великобритания, дори литературата и изкуството, и това оказва своето влияние и отражение както в социалния, така в обществения и културен процес в Австралия.
Именно този провинциализъм се усеща в литературния процес в страната континент. Поради тази причина литературните творци разчитат най – вече на признанието на Англия и САЩ.

Този процес продължава до началото на Първата Световна война. Въпреки всичко австралийските писатели ( наред с представителите на изкуството) и до днес разчитат най – вече на признанието на литературната и културната общественост на Англия и САЩ, и поради това не могат да се откъснат и обособят като отделна колоритна литературна идентичност.
Най – парадоксалното е че австралийската литература по характер, жанровост, проблематика, тематика и начин на писане се различава от английската литература.
Това се доказва с предпочитанието на австралийските писатели най – вече към разказа, като водеща литературна форма и своеобразие в националната им литература, най – вече в рамките на фолклора, което им предава своеобразна колоритност и чистота. Типично за австралийските разкази и тяхното своеобразие се характеризира с неповторимата и омайваща флора и фауна на континента.

В особеността им, че в повечето от тях действието не се развива в градска обстановка. В тях се чувства флората, фауната, красотата, в присъствието на бушмена, екзотиката и неповторимоста на този прекрасен континент. Всичко това придава своеобразна автентичност на австралийския разказ.

Своя първи истински разцвет австралийският разказ бележи през 90-те години на XIX век, когато, групирани около списанието „Бюлетин“ (започнало да излиза през 1880 г.), неколцина писатели (Хенри Лосън, Прайс Уорънг, Луис Бек, Стийл Ръд, Родерик Куин и някои други) постепенно променят коренно характера на австралийския разказ.

......
автор: Николай Пеняшки - Плашков