петък, 14 февруари 2014 г.

Рецензия

Рецензията е критически жанр в публицистичната и художествената литература, включително и в литературната критика. Като същност рецензията представлява анализ на съдържанието и формата на разглежданото съчинение, и се посочват неговите положителни и отрицателни страни,за автора, и неговия стил. Тя има и своите по-широки задачи; да направи по-задълбочен критичен анализ, имащ значение за други творби, тя преминава в литературна статия. В по-конкретни случаи рецензентът много накратко набелязва особеностите на съдържанието във формата и осведомява читателите за качеството на произведението в общия му облик. Такъв отзив се нарича Анотация

С анотацията се предизвиква интерес към ново-излязла  книга, като целта е да помогне на авторите и на читателите.

Романът „КАР ТАНЕСИ“ на ИНА ИВАНОВА


КАР ТАНЕСИ - РОМАН НА ИНА ИВАНОВА
Романът „Кар Танеси“ на писателката Ина Иванова е вълнуваща и сложна история за порастването в съвременната ни действителност. В сюжета на това вълнуващо четиво се набляга на белезите, които носим и оставяме, дори и за тези, които успяваме да излекуваме, дори и за крехката сила на отстояването.
В повествованието на книгата се усеща четивния, психологически плътния и вълнуващ стил на писателката Ина Иванова. С качеството и силата на нейното слово, тя въвлича читателя в свят, в който любовта е крехка и тънка нишка, която свързва отделните моменти и истории в различни времена.
Романът се приплитат много гласове – на младата Александра, на свръхемоционалната Снежа и отегчения доцент Янков. Говорилнята от епизодичните герои, включително и гласът на едно жилище, ще ви дадат възможността да разберете и разгадаете що е „кар танеси“.
Прочитането на този вълнуващ роман, за вас ще бъде едно съпреживяване.

Николай Пеняшки – Плашков

СЪМЪРСЕТ МОЪМ


СЪМЪРСЕТ  МОЪМСъмърсен Моъм е английски белетрист и драматург. Той е един от най-известните и високо платени западни писатели пред 30-те години на 20 век
Той е роден на 25. 01. 1874 г. в Париж, Франция. Баща му е юрист  в английското посолство  в Париж. Остава сирак на десет годишна възраст, след като майка му почива от туберкулоза, а две години по-късно баща му умира от рак. Поради това заминава за Англия при чичо си, който е  свещенник  в малък град. Учи в Кралското училище в Кентърбъри. По това време започва да заеква. На 16-годишна възраст Моъм отказва да продължи обучението си в Кралското училище и чичо му позволява да учи литература, философия, и  немски език в университета  в Хайделберг, Германия.Именно там Моъм започва да пише разкази тайно. На 18-годишна възраст се завръща в Англия, за да учи медицина по настояване на чичо си, но посещава медицинското училище на  лондонската болница Св. Томас без желание. След пет години се дипломира, но не работи като лекар, а се отдава изцяло на писането. Отначало публикува кратки разкази и едва 23 годишен става свидетел на публикуване на първата му новела „Лайза от Ламбет” . През следващите години пише предимно пиеси, като четири от тях се играят в  Лондон с голям успех. През 1915 г. публикува автобиографията си Души в окови. По време на Първата световна война    е английски шпионин в  Швейцария.

През 1928 г. Моъм купува резиденция на  Френската Ривиера, нарича я вила „Мореск“ и тя става негов дом до края на живота му. В дома си приема велики хора  Уинстън Чърчил, Хърбърт Уелс, Ноел Коуард.
Две жени остават трайни следи в живота на Моъм. Едната е Етелуин Джоунс, известна като Сю Джоунс, бляскава дъщеря на известен драматург, тя е начинаеща актриса, току-що разведена. По-късно когато тя играе в Чикаго.Моъм ѝ прави предложение, но тя отказва. Оказва се, че е бременна от друг и скоро след това се жени за сина на шестия граф Антрим.  Жената, за която се жени Моъм е  Сири Барнардо Уелкъм, на 22 години, женена за 48-годишния  Хенри Уелкъм,  американски фармацевтичен бос. През 1918 г. Моъм среща Сири, през 1913 г. тя става негова любовница и му ражда дъщеря – Елизабет. След скандалния развод на Сири, Моъм постъпва както смята за правилно, и двамата се женят на  26  май 1917 г. Бракът им не е щастлив, и те се развеждат през 1929 г.  Сири изживява дълбоко своята болка. Любовният живот на Моъм преминава под знака на бисексуалността. Голямата любов на писателя е Джералд Хакстън. Запознават се през Първата световна война  във Франция. Джералд е роден в Сан Франциско, но е отрасъл в Англия. Заживяват заедно на  Ривиерата, Джералд го съпровожда по време на пътешествията и играе ролята на секретар, и компаньон. След смъртта на Хакстън, Моъм си взима нов компаньон – Алън Сърл. През 1962 г. дъщеря му Елизабет иска да го обяви за невменяем. Моъм се отрича от нея официално и осиновява Сърл, но съдът в Ница обезсилва осиновяването и Елизабет получава правата на наследница. През 1965 г. Моъм умира на 91 години от старост.
 
ТВОРЧЕСТВО
 
* ЛАЙЗА ОТ ЛАМБЕТ  (1897)  повест
* ДУШИ В ОКОВИ   ( 1915)  роман
* ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИМАШЕ СЪВЕСТ
* ЛУНА И ГРОШ
* ПО ОСТРИЕТО НА БРЪСНАЧА
* РАВНОСМЕТКАТА
* КАТАЛИНА  (1948)
* ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗОРАТА
* ПАЛМИ КРАЙ ТРОПИЧЕСКО МОРЕ
* СКЕЛЕТ В ГАРДЕРОБА
* ПРОПУСНАТИТЕ  ВЪЗМОЖНОСТИ
* КРАЯТ НА БЯГСТВОТО
* ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГА
* ЦВЕТНИЯТ ВОАЛ
* ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗОРАТА
* Collected  Short  Stories. Vol. 2
* Collected  Short  Stories. Vol. 3
* НАТЯСНО В ЪГЪЛА
* ЛУНА И ГРОШ
.................
СБОРНИЦИ С КЪСИ РАЗКАЗИ:

Orientations (1899)
The Trembling of a Leaf (1921)
The Casuarina Tree (1926)
Ashenden: Or the British Agent (1928)
First Person Singular (1931)
Ah King (1933)
Cosmopolitans – Very Short Stories (1936)
The Mixture As Before (1940)
Creatures of Circumstance (1947)
Освен новелите и сборниците с разкази, Съмърсет Моъм има редица есета, мемоари, памфлети, пътнически очерци, както и стотици статии за пресата. Ето и някои от тях:
The Land of the Blessed Virgin: Sketches and Impressions in Andalusia (1905)
On A Chinese Screen (1922)
The Gentleman in the Parlour: A Record of a Journey From Rangoon to Haiphong (1930)
Don Fernando (1935)
The Summing Up (1938)
France At War (1940)
Books and You (1940)
Strictly Personal (1941)
Great Novelists and Their Novels (1948)
A Writer’s Notebook (1949)
The Vagrant Mood (1952)
Ten Novels and Their Authors (1954)
Points of View (1958)

Източник:
Уикипедия и интернет
 

Най-превежданият в чужбина български писател Георги Господинов мечтаел да стане градинар или пчелар

Словесна престрелка подпали наскоро съвременната ни литература. В окото на бурята е Георги Господинов, най-четеният български писател през 2013 г. Неговият триумф провокира мнозина майстори на перото да заговорят откровено за успеха на родната книжна арена. Писателят Александър Секулов определи Господинов във фейсбук като "абсолютен коледен кич и литературна пирамида". Подобна битка не се е случвала в българската култура от 6 г., когато т.нар. "млади" Мартин Карбовски и Тома Марков скочиха срещу "старите" Любомир Левчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Виктор Пасков. Разгоря се дискусия с много аргументи за и против приноса на Господинов в българската литература.
Кой кой е сред съвременните български писатели - това ще разказва рубриката ни "Новите български писатели" 

Георги Господинов (1968) е поет, писател и драматург, един от най-четените и най-превеждани български автори. Автор е на няколко книги с поезия, последната от които е антологията „Балади и разпади".
Неговият „Естествен роман" е публикуван на 23 езика досега, сред които английски, френски, немски, италиански, испански, чешки и др. Получава отзиви в издания като „Ню Йоркър", „Таймс", „Гардиън", "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" и др. ". "
Le Courrier" (Женева) го нарича "машина за истории", а "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" го определя като "малък изискан шедьовър". "Ироник на отчаянието", така го определя известният "Нойе Цюрхер Цайтунг.
Книгата с разкази „И други истории" излиза на 7 езика и е в номинациите за най-престижната световна награда в жанра "Франк О Конър" и за наградата Ангелус, 2012. Негов разказ е избран за антологията "
Best European Fiction 2010", излязла в САЩ.
Романът "Физика на тъгата"(2012) спечели Националната награда за литература "Христо Г. Данов", наградата на читателите за най-купувана българска книга и националната награда „Български роман на годината". Италианското издание на романа е обявено единодушно от критици и литературни сайтове за едно от литературните събития на полуострова за 2013. „Какъв български писател!" възкликва един от големите италиански вестници Il Sole 24 Oro. Романът току що излезе на немски.
Заедно с Никола Тороманов издават графичния роман „Вечната муха" (2010).
Най-новите книги на Георги Господинов са сборникът с есета и истории „Невидимите кризи"...

продължете да четете от тук:
 http://www.24chasa.bg/

 
 

четвъртък, 13 февруари 2014 г.

ОТРАЖЕНИЕ - роман - глава осем

След като изпрати Наталия, Иван се прибра и реши да се обади на Стефан. Звънна на вратата му.
- Здравей! – поздрави усмихнат.
- Здравей! Влизай! – отговори Стефан.
- Как изкара днес?
– В разходка, телевизия, четене, дори и в размисъл. Ще пийнеш ли нещо?
- Бих желал безалкохолно!
- Има тоник и кола.
- Тоник! Това е добре, но върви с джин. След малко ще донеса – промени намерението си Иван, а в гласа му се усещаше лека нервност.
Стефан запали цигара и го погледна многозначително.
- Какво е станало?! – попита с недоумение – Извинявай, но не искам да бъда причина за неща, които могат да се случат около теб, а и не желая да се натрапвам! С една дума се чувствам неадекватно.
Иван слушаше думите му с привидно хладнокръвие. В него се бореха обърканост и припряност – смесени с нежни чувства към Наталия. Беше почти убеден, че тя е дъщерята на Стефан.
- Наистина… имам проблем който трябва да разреша, но засяга само мен! – отговори той, а лицето му изразяваше лека многозначителна усмивка – А колкото до това,  което каза, нямаш основателна причина да се чувстваш така! Щом съм те поканил, значи съм преценил достатъчно добре. Моля те за последно, да не говорим повече на тази тема! Може би господ е решил така! Ще сляза долу, да взема джин – а усмивката криеше нервно и объркано настроение.
През това време Стефан извади лед от хладилника. Иван донесе питието, сипа в две чаши и сложи лед.
- Наздраве! – рече той.
- Наздраве!
Мислите на Иван летяха по Наталия. В настоящият момент, според него беше нетактично да сподели със Стефан близката съдба на Наталия с неговата версия.
- За какво се замисли, ако не е тайна?!
- Чувствам се объркан и затруднен, а и не знам как да започна за да ти кажа, тъй като ситуацията е доста забъркана. Нека оставим за друг път! – умълча се за кратко и продължи – Извинявай, но би ли ми казал, къде си живял със семейството си?
Стефан го погледна стреснат и притеснен. Дръпна нервно от цигарата и изпусна тънка струя дим. Очите му се помрачиха, заприличаха на неспокойна нощ, в която се виждаха две далечни и изоставени звезди, обгърнати с мъглявина – подобна на цигарения дим и задиша тежко.
Разтри челото и лицето си с дясната ръка, и впери поглед в лицето на Иван. В очите му се четяха смесени чувства. Преглътна от питието и въздъхна продължително. Заклати глава бавно и с положително намерение.
- Жилището ни е на няколко преки – нагоре по Владислав Варненчик. Апартаментът е доста голям и е на третия етаж. В него живее от доста време млада руса дама. Там все още имам багаж, книги, дори и семейни снимки. Имаше моменти, когато желаех да спра момичето, но не знаех как… и какво да я питам. Това желание и намерение, ми се стори много деликатно и невъзможно. Случвало се е когато съм минавал покрай нея, в сърцето ми да бушуват странни и смесени чувства. Питал съм се „защо ли живее там и дали има нещо общо с жилището?”. Не е ли много странно всичко това? А историята и обстоятелствата около апартамента са доста сложни и забъркани. Животът като дар божи е прекрасен, но всеки сам си го забърква и си дроби, и сърба попарата, особено когато е подведен от най-близкия до себе си, за добро или зло. Всички можем да допуснем грешки, които могат да се случат фатални.
Иван слушаше думите му, които бяха като лава, която изгаряше и унищожаваше всичко по пътя си. Стефан беше безумно прав. Знаеше, че му трябва да мине доста време, за да изгасне този вулкан. Мислеше как да реагира и какво да говори. Трудно му бе да каже, а може би не беше и момента за това,  което знаеше по случая. И на кого да каже по-напред, на него или на Наталия. За сега предпочиташе да задава коректни и безболезнени въпроси, за да анализира ситуацията. Не желаеше повече да се натрапва, за да не рови повече в душата на човека, пълна с дълбоки рани. Но му се щеше да изясни още някои неща.
- Какво се е случило? – попита Стефан със затаен дъх – Какво има?
- Нищо… нищо ми няма! Защо питаш? – замисли се и попита неочаквано – Извинявай, но как се казва покойната ти съпруга? По каква причина е отсъствала от Варна с дъщеря ти? А нейното име?!
Стефан не очакваше подобни въпроси. Те се забиваха като пирони в сърцето му. Почувства се като закован. Очите му изглеждаха като мрачна и дъждовна нощ, пълни със страх и тъга.
Иван усети всичко това и реши да овладее положението.
- Съжалявам за безпокойството! Предполагам как изживяваш всичко това. Искам да ти помогна да откриеш дъщеря си. Иначе не бих ти задавал подобни въпроси. Моля те, позволи ми това!? Все пак от някъде трябва да се тръгне! Ами-и-и ако дойде моментът да се изправиш срещу нея, как би реагирал?
Стефан го гледаше като прострелян, прикован и уплашен. Като че гърлото му пресъхна и е заседнала буца в него. Дишаше бавно и тежко. Имаше усещането, че в мозъка му пълзяха рояк мравки. Глътна от питието,  за да дойде на себе си и въздъхна.
Телефонът на Иван наруши тишината.
- Здравей, скъпа!
- Може ли да се видим?
- Кога?
- Тази вечер! Моля те, имам нужда от теб! Обичам те, скъпи!
- Не мога в момента, зает съм! Бъди сигурна, че това не е повод за ревност!
Иван и Стефан поговориха около петнадесет минути.
- Имам усещането, че знаеш нещо за дъщеря ми и не смееш да кажеш.
Иван запази привидно спокойствие. Опита се да запази това, което знаеше, за известно време, докато дойде подходящият момент, за да разкрие истината. Тя бе като огледало, в което всеки можеше да се огледа продължително, за да види не само облика си, но и внимателно да разбере и проучи отражението на собственото си „его”, променено във времето. А дали ще се хареса…?
В края на краищата, една такава ситуация важи за всеки. Никой не може да избяга от този момент, стига да не е последния на диханието си… А тогава…?
- Да не те задържам? – рече Стефан,  нарушавайки мълчанието.
- Не! Не ме задържаш – отговори събеседникът му замислен.
Сетне звънна на Наталия.
- Да не те събудих? – попита той виновно.
- Не, не си. Лежа и си мисля, кое е по-важно за теб, разговорът ти или аз? Може би…?
- Не говори така! От самото начало ли започваш така?
- А за какво да мисля по това време? Цяла нощ ли ще водиш разговори?! Това ли са чувствата ти към мен?
- Знаеш ли, защо ти звъннах?
- Да кажеш, че няма да дойдеш ли?!
- Не – е – е, напротив! Скоро ще бъда при теб.
- Нима! Реши ли се?
- Не ме ли искаш? Кажи ми, за да знам какво да правя!
- Сам прецени!
- Идвам!
- Слава богу!
- Как искаш да дойда? Изкъпан или не? – попита той с ехидна усмивка.
- Подиграваш ли се? За каква ме мислиш?
- Не разбираш ли от шега? Независимо от всичко, трябва да знаеш, че те обичам! В движение съм и скоро ще дойда.
- Сериозно ли…? Реши ли се най-сетне? Защо не ме попита, дали те искам? Как си позволяваш, да ме безпокоиш след полунощ?
- Добре тогава. Съжалявам за безпокойството. Имах сериозен разговор, за да изясня някои неща, но явно няма да се разбираме, въпреки че се влюбих в теб. Болезнено ще ми бъде, да те забравя. Може би нямам право да ти говоря така. Въпреки малкото време, откакто се познаваме, имам чувството, че ти ще бъдеш жената на живота ми. Струва ми се, че ако те загубя, ще остана заклет ерген. Щом не желаеш да дойда, въпреки че ми звънна – когато можеше да спя. Колкото и да ми е болно, ще изпълня желанието ти, за да не те притеснявам. Знай, че не бих те забравил никога! Чао!
- Чакай, чакай, моля те, не се прибирай! – каза тя,   дишайки учестено – Исках да проверя чувствата ти към мен. Като дойдеш, ще говорим!
- Ти си била голяма лудетина и хитруша! – отбеляза усмихнат Иван, като че камък бе паднал от сърцето му.
Изкараха една прекрасна вечер, изпълнена с много нежност и красиви чувства.
Призори сънят му бе неспокоен, дори започна да бълнува. Наталия слушаше думите му внимателно, но и неспокойно.
Някакъв глас проговори в нея и намери подходящия момент да го събуди нежно с целувка.
- Добро утро! Хей, сънчо, събуждай се! – и се усмихна.
- Добро да е! Знаеш ли, че ти си една сладка лудетина, която плени сърцето ми? Обичам те!
- Аз също, скъпи! Дори повече от теб! Преди да те събудя, бълнуваше и това, което каза, ми направи голямо впечатление. Мисля, че сега не е момента да те питам. Дори спомена и за мен.
- Шегуваш ли се?! – попита учуден той.
- Не, сериозно говоря! Предлагам да се изкъпем, закусим и ще говорим!
- Скъпа… колко стана часа? – попита Иван, разтривайки челото и слепоочията си с цел да се разсъни.
- Часът е девет – отговори тя, поглеждайки часовника, който бе на нощното шкафче.
- Благодаря! Ще се обадя в офиса на колегата, който ме замества, когато отсъствам. Освен това от две години не съм ползвал отпуск.
- Ще се радвам да я ползваш! Да се съчетае с моята и да прекараме красиви и щастливи дни.
Той се усмихна и се замисли. Наистина беше време да разкрие действителните факти на Наталия и после на баща й. Нямаше смисъл да протака повече.
След като Наталия се изкъпа, Иван свърши същото. По характер не обичаше да излива душата си пред когото и да било и за проблемите, които го притискат. В случая нещата бяха съвсем други. Виждаше в Наталия нежността, любовта, интелигентността, порива на вятъра, бурята в морето, утрото което ражда деня; и всичко прекрасно което допълваше, и оформяше другата половина на сърцето му. Душите им се преплитаха, прегръщаха и целуваха. Сърцата пулсираха в хармония и се сливаха. Мислите му работеха бързо и се гонеха на приливи. Очите му – два черни въглена, бяха подпалени наново от жаркия пламък на любовта, която никога нямаше да изгасне.
Той влезе в кухнята с приятна усмивка.
Наталия се обърна към него, свали престилката, с която шеташе, преметна я на близкия стол, приближи се към любимия; прегърна го и се целунаха продължително.
- Как искам всеки ден да сме заедно, дори и нощите, да си помагаме, да споделяме всичко, което ни вълнува и обичаме! Искам да знаеш, че мразя измамата и лъжата! Както мога силно да обичам, така и мразя! Имам причини за това…
- Аз съм на същото мнение! Затова трябва да знаем всичко един за друг, за да се опознаем напълно! Желателно е да нямаме скрити помисли. Извинявай, но ще изляза на терасата да изпуша една цигара – каза той с усмивка – Разрешаваш ли?
- Защо на терасата?
- Не ми е удобно вътре.
- Сядай, ще ти правя компания! – предложи тя, като притисна раменете му. – Няма за какво да се притесняваш! Аз също понякога паля по някоя друга цигара с кафе, или когато съм на банкет. Обичам да се веселя и танцувам. Освен това съм много добра танцьорка. Минала съм през тази школа.
- Браво! Кои са любимите ти танци? – попита Иван с усмивка.
- Българските, латиноамерикански, гръцки и други.
- Я – я – я гледай каква танцьорка си имам! Радвам се! Предполагам, че имаш и други скрити заложби!? – беше приятно изненадан.
- Предполага се! – отговори тя с усмивка – Предлагам да закусим, а след това ще решим какво ще правим!
- Дадено! Но първо искам една целувка!
След закуската Наталия сипа кафе и натурален сок. Иван подразбра, че донякъде се допълваха и по вкусови качества. По подредбата и хигиената си личеше, качеството й като домакиня. Обади се на колегата си да го замести, докато е в отпуск. Запали цигара, погледна сериозно, но и с любов красивите й очи. В душата му пърхаха възможно най-нежните чувства, които можеше да изпитва. Хвана ръката й и се усмихна.
Тя усети всичко това и отговори по същия начин. Беше решен да каже всичко за баща й по най-деликатния начин. Притесняваше се да не загуби любовта, а освен това каква ли щеше да бъде реакцията й спрямо баща си, като се имаше предвид, че от малка не го е виждала? Срещата сигурно щеше да бъде болезнена и за двамата. А за братята й…?
- Натали, имаш ли снимки на родителите си и ако е възможно да ги видя?
- Може! Защо питаш? А-а-а… и между другото, снощи, преди да дойдеш, ми подметна нещо! Спомняш ли си?
- Беше ми разказала за тях. Затова питам… Сещам се какво ти казах снощи!
- Извинявай, че те прекъсвам, но нека отидем в хола! Ще долея кафе и сок! – предложи Наталия.
Влязоха в хола, който беше обзаведен в доста изискан стил. В ъгъла, откъм остъклената част имаше кактус и непосредствено до него, на красиви стойки бяха поставени вази с цветя. Библиотеката бе доста голяма и претъпкана с книги. На подходящо място беше инсталирано пиано, а непосредствено до него и китара.
- Я виж… какво има тук?! – възкликна Иван изненадан и възхитен.
Освен професията, музиката живееше в него, действаше като животворна и притегателна сила, наред с рисуването и дизайна. Той инстинктивно седна до пианото и засвири „Лунната соната”. Музиката се лееше във въздуха, вливаше се и затопляше сърцата на двамата. Наталия застана до него и го прегърна през рамо.
- Разкошен си! С една дума съм възхитена!
Иван грабна китарата, провери дали е настроена и изпълни едно парче на „Куинс”. След кратко мълчание, през което той я гледаше в очите и изпълни за финал песента от филма „Осъдени души”.
Наталия седна на коляното му, прегърна го и помилва по челото, и лицето. След това положи глава на рамото му. Така постояха известно време. Иван беше я обхванал през кръста.
- Знаеш ли, че кафето изстина? – каза той с лека усмивка.
- Сега ще го стопля.
Малко след това, седнали един срещу друг, пиеха кафе и натурален сок.
- Ако искаш да запалиш цигара, не се притеснявай! – подкани го тя и сложи пепелник на ниската маса. – Дори и аз ще ти прави компания!
Тя взе не много голям албум и го поднесе на Иван. Той се загледа в картините на отсрещната стена за известно време, а на лицето му се появи привлекателна и одобрителна усмивка.
- Картините са прекрасни! Кой е художникът? – попита възхитен.
- Моя милост! – отговори кратко тя с особена усмивка.
- Имаш голяма дарба! – отговори усмихнат.
Наталия го гледаше притеснена. В нея живееха смесени чувства…
- Знаеш ли… струва ми се, че има нещо, което те притеснява и вълнува, и търсиш подходящия момент да ми кажеш?! Казвай това, което знаеш, за да ти олекне! – промени темата Наталия.
Иван не очакваше тази промяна в разговора. Нормално беше да се случи.
- Имаш право! Трябва да се абстрахирам от притесненията в мен!
- За какво говориш?! Свързано ли е мен?!
Колкото и да се опитваше да запази спокойствие, вълнението му се усещаше.
- Така е! Мм-м-м... – реагира той, гледайки я в очите, кръстосал крак върху крак, сключил ръцете в юмрук върху коляното и след продължителна тежка въздишка продължи.
– А-а-а – м – м… първо притеснението ми е в това, да не загубя любовта ни!
- Какъв е проблемът? Защо мислиш, че ще загубим съществуващата ни близост? Бъди сигурен, че няма да се случи!
- Обещаваш ли?
- Обещавам! – отговори тя, като го гледаше нежно – Вярвай ми! Моля те, не ме дръж в неведение и напрежение?!
- Добре-е-е! – каза той, запазил позата, която беше заел – Как би реагирала… ако разбереш… че баща ти е жив и се изправи срещу теб?
Тя изтръпна от неочаквания въпрос. Като че ток мина през нея. Усети пареща болка в гърдите. Очите й се разшириха. В този си вид изглеждаха още по-красиви. Задиша учестено. Глътна от безалкохолното и запали нервно цигара.
- О-о-о, Господи! Какво говориш?!… Сигурен ли си?… Нима е възможно?!
Той мълчеше, гледайки я в очите, подреди мислите си и продължи:
- Хм-м-м!… Как да ти кажа?… Възможно е! Моля те, отговори ми на въпроса? Предполагам, че си мислела за него?! Би трябвало да таиш някакви чувства?! Искам да знаеш, че познавам баща ти!
- Познаваш баща ми?! Ти-и-и… сериозно ли говориш?
Иван отключи ръце и смени позата. Разтри челото и слепоочията, отпи от сока и запали цигара. Хвана ръката на Наталия, целуна я и я погали по косата.
- Прости ми, скъпа! Моля те! Вярно е. Дори сме в много добри отношения. Запознанството ми с него стана случайно. Разказа ми съдбата си, която напълно съответства с историята, която чух от теб. Това е, което исках да ти кажа…!
- Миличък, това не трябва да те безпокои! – гледаше го с широко отворени очи – Чувствата ми към теб няма да се променят! – отговори тя, като го прегърна и целуна – Знам, че все още няма обяд, но предлагам да глътнем по една малка водка за отпускане!
Тя стана без да чака отговор, сложи две чаши на масата и наля водка „Търговище”. Сипа и натурален сок.
- Наздраве, скъпи!
- Наздраве!
Мълчаха. Държаха си ръцете, като че се сливаха един друг.
- Може би чакаш реакцията ми…? Въпреки че от малка не съм го виждала, нямам моралното право да имам лоши чувства към него. По-скоро бих имала неприязън към вторите си родители, ако са знаели някаква истина и са криели от мен. За покойната ми майка нищо не мога да кажа! Предполагам, че с течение на времето от баща си бих могла да разбера каква е истината, колкото и да е болезнена.
- Натали, нека да разведрим атмосферата! – предложи Иван с приветлива усмивка – Чувствам се прекрасно с теб и изпитвам желанието да усетя дъха ти, аромата на нежната ти кожа и…
Разговаряха доста време на различни теми.
Само времето можеше да покаже какво ги очаква по нататък.

Следва продължение…


© Николай Пеняшки – Плашков - защитени авторски права
   
издателски код:
978 - 954 - 91896