Романът „Състояние на страх” от Майкъл Крайтън”

   Романът „Състояние на страх” на американския писател  Майкъл Крайтън е вълнуващ и спиращ дъха на читателя, психотрилър.
  Основната идея залегнала в сюжета на  романа е световния проблем вълнуващ народите  и  природозащитниците – въпросът с глобалното затопляне.
  В тази вълнуваща книга са залегнали много идеи и факти от сферата на науката, свързани с промяната на климата, както и неосъзнатата и безотговорна човешка дейност в различни сфери. Една от най-съществените причини за глобалното затопляне е добивът  на петрол, производство на електроенергия от въглища, правещи големи и лакоми за бензин автомобили и всякакви други производства, бълващи огромни количества парникови газове. А тези газове, както знаем, са причина за покачване  на температурите в глобален мащаб, топенето на ледовете и ужасни природни бедствия като суша, наводнения и урагани.
    А съвестните световни граждани и природозащитниците отдават цялата си енергия и значителна част от собственото си време в борбата срещу глобалното затопляне, за спасяването на майката „Земя”.
    Но в повествованието на книгата фактите не се оказват точно такива.
    Сюжетът на романа е изпълнен с много напрежение  съпроводено с постоянен страх.
    Романът гъмжи от напрегнати моменти на пътувания по различни места на земното кълбо, включително в Антарктида.
    Сюжетът в този изключителен трилър изобилства с много научна информация, която дава изключително предимство на романа, която доказва умението  Майкъл  Крайтън, да я съчетае с вълнуващите приключения. По този начин писателят  със качеството и силата на словото води динамичното повествование  до напрегнат финал.
В книгата се усеща таланта, умението и стегнатият стил на писателят да описва събитията.
Романът е динамично и изпълнено във вълнуващо „Състояние на страх”  и заслужава да бъде прочетено.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

 

                                            
                                           ПРЕДЛАГАМ ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА

    

    В края на 2003 година на Световната конференция за устойчиво развитие, състояла се в Йоханесбург, тихоокеанската островна нация вануту обяви, че готви съдебен иск във връзка с глобалното затопляне срещу Американската агенция за защита на околната среда. Вануту е само на няколко метра над морското равнище и осемте хиляди жители на острова са изправени пред необходимостта да се евакуират заради покачващото се ниво на световния океан, причинено от глобалното затопляне. Съединените американски щати, като най-голямата икономика в света, са и най-големият замърсител с въглероден двуокис и следователно най-големият виновник за глобалното затопляне.
Националният фонд за природните ресурси (НПФР), американска активистка група, обяви, че ще се присъедини към съдебния иск на Вануту, който трябваше да бъде заведен през лятото на 2004 година. Говореше се, че богатият филантроп Джордж Мортън, който често подкрепя каузи във връзка с опазването на околната среда, лично ще финансира съдебното дело, което по предварителни оценки ще възлезе на повече от осем милиона долара. И понеже делото щеше в крайна сметка да се гледа в Сан Франциско, процесът се очакваше с нетърпение.
Само че делото така и не беше заведено.
Не беше дадено никакво официално обяснение за това нито от страна на Вануту, нито от НФПР. Дори и след внезапното изчезване на Джордж Мортън, необяснимата липса на интерес от страна на медиите остави обстоятелствата около несъстоялия се процес неизяснени. Едва в края на 2004 година неколцина бивши членове на управителния съвет на НФПР започнаха да говорят публично за случилото се в тяхната организация. Впоследствие разкрития, направени от служители на Мортън, както и от бивши членове на лосанжелиската правна кантора „Хасъл и Блак“, добавиха нови подробности към историята.
Благодарение на всичко това вече е ясно какво се е случило с подготвяния съдебен процес на Вануту между май и октомври две хиляди и четвърта и защо в резултат на това толкова много хора умряха в различни точки на света.

Майкъл Крайтън                                                                        Лос Анджелис, 2004

    … „По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.
     В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.
     Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.”

  
    „…Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: „Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари“. Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, „ЕЛС   Инженеринг“, която продава същото оборудване. Не беше нужно тоя тип да идва чак в Малайзия, за да го види.
    И не беше само това — Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.
Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.
Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма. …”

  
     „…Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта.
    Предницата му висеше над бездната.
   Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.
Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.”…

   
    „ …От принтера бавно заизлиза лист. Санжонг го подаде на Евънс.”
…..
Доран, П. Т., Приску, Д. К., Лайънс, У. В., Уолш, Д. Е., Фаунтън, А. Г., Макнайт, Д. М., Мурхед, Д. Л., Вирджиния, Р. А., Уол, Д. Х., Фритцен, К. Х., Маккей, К. П., и Парсънс, А. Н., 2002, „Антарктическото климатично захлаждане и реакцията на земните екосистеми“, „Нейчър“ 415: 517–20

От 1986 до 2000 централните антарктически долини са се охлаждали със седем градуса по Целзий на десетилетие и студът е нанесъл значителни поражения на екосистемите.

 Комисо, Дж. К., 2000, „Променливост и тенденции в антарктическите повърхностни температури, измерени на място и чрез сателитни инфрачервени измервания“, „Джърнъл ъф Клаймит“ 13: 1674–96

Както сателитните данни, така и наземните станции показват леко захлаждане през последните двайсет години.

 Джогин, И., и Тулачик, С, 2002, „Положителен баланс на масата при ледените потоци Рос, Западна Антарктида“, „Сайънс“ 295: 476–80

Страничните радарни замервания показват, че ледът в Западна Антарктида нараства с 26,8 гигатона на година, което бележи промяна в тенденцията към топене от последните шест хиляди години.

Томпсън, Д. У. Дж. и Соломон, С, 2002, „Интерпретация на последните климатични промени в южното полукълбо“, „Сайънс“ 296: 895–99

Антарктическият полуостров се е затоплил с няколко градуса, а вътрешността бележи известен спад в температурите. Ледените шелфове се отдръпват, но морският лед нараства.

 Петит, Ж. Р., Жузел, Ж., Рейно, Д., Барков, Н. И., Барнола, Ж. -М., Шапела, Ж., Дейвис, М., Делегю, Г., Делмот, М., Котяков, В. М., Льогран, М., Липенков, В. И., Лориу, К., Пепен, Л., Риц, К., Салцман, Е., и Стивенард, М., 1999, „История на климата и атмосферата за последните 420 000 години според Востокското ледено ядро, Антарктика“, „Нейчър“ 399: 429–36

През последните четири междуледникови епохи за периода от 420 000 години Земята е била по-топла, отколкото днес.

 Андерсън, Дж. Б., и Андрюс, Дж. Т., 1999, „Радиовъглеродни ограничения върху движението на ледените полета в море Уедел, Антарктика“, „Джиолъджи“ 27: 179–82

Днес се топи по-малко антарктически лед, отколкото през последната междуледникова епоха.

Лиу, Дж., Кари, Дж. А., и Мартинсън, Д. Г., 2004, „Интерпретация на променливостта на антарктическия морски лед в днешни дни“, „Джиофизикал Рисърч Летърс“ 31: 10.1029/2003 QLO18732

След 1979 г. Антарктическият морски лед се увеличава.

 Виас, Н. К., Даш, М. К., Бандари, С. М., Каре, Н., Митра, А., и Панди, П. К., 2003, „За тенденциите в количеството на морския лед според наблюдения с OCEANSAT–1 MSMR“, „Интърнешънъл джърнъл ъф римоут сенсинг“ 24: 2277–87

Тенденцията към увеличаване на морския лед навярно се засилва.

Паркинсън, К. Л., 2002, „Тенденции в продължителността на морско-ледения сезон в южния океан, 1979–99“, „Анес ъф Глейсиолъджи“ 34: 435–40

В по-голямата част от Антарктика сезонът на морския лед се удължава, днес той е с двайсет и един дни по-дълъг, отколкото през 1979 г.”…

      „…Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.
    Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея. 
    Достатъчно близо да я изпълни с надежда.
   Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.
   Нямаше издатина, нито корниз.
Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.”…

     „… „Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.
    И започваше да й се доспива.
    Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.
   Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.
    Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й - детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…
    Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…
    Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…”

   „- Но е прието – спокойно изтъкна Хенли. – От години. С него трябва да работим.
- Да работим с него? Само че то не действа – каза Дрейк. – Това имам предвид. С него и петак не можеш да изкараш, особено през зимата. Завали ли сняг, хората забравят за глобалното затопляне. Или пък решават, че известно затопляне може да им дойде добре. Газят през снега и се надяват на малко глобално затопляне. Не е като със замърсяването, Джон. Замърсяването действаше. И още действа. Замърсяването плаши хората до смърт. Кажи им, че ще се разболеят от рак, и парите започват да валят. Никой обаче не се страхува от някакво си затопляне. Особено ако няма да се случи в следващите сто години.
    - Има начин да се изиграе тази карта – каза Хенли.
    - Вече не. Изчерпихме всичките си ходове. Измирането на видове заради глобалното затопляне – на никой не му пука. Чули са, че повечето от въпросните изчезващи видове са насекоми. Не можеш да набираш средства заради измиращи насекоми, Джон. Болести заради глобалното затопляне – и за това никой не дава пукната пара. Миналата година организирахме мащабна кампания, свързахме глобалното затопляне с вирусите ебола и ханта. Никой не се хвана на въдицата. Покачването на морското равнище заради глобалното затопляне — знаем как ще свърши това. Делото Вануту е пълен провал. Всички ще решат, че морското равнище не се покачва никъде по света. А онзи скандинавец, експертът по морското равнище? Не можем да се отървем от него. Дори атакува МККП с обвинения в некомпетентност.
     - Да – търпеливо каза Хенли. – Всичко това е вярно…
    - Ти ми кажи – прекъсна го Дрейк, — как по дяволите трябва да разиграя картата с глобалното затопляне?  Защото ти поне знаеш какви пари трябва да събера, за да поддържам тази организация в движение, Джон. Трябват ми четиридесет и два милиона долара годишно. Тази година фондациите ще ми дадат само четвърт от нужната сума. Разните му там знаменитости си развяват задниците по коктейлите за набиране на средства, но не дават и цент. Толкова са самовлюбени, че смятат самото си присъствие за достатъчна подкрепа. Разбира се, ние съдим Агенцията за защита на околната среда всяка година и те може и да ни кихнат три-четири милиона. Заедно със стипендиите най-много пет. Но и така пак оставаме с огромен недостиг, Джон. Глобалното затопляне просто няма да свърши работа. Трябва ми шибана кауза. Кауза, която да действа!”…

   „… Изпълзя до най-близкото нещо, едно кресло… имаше го още от университета, доста беше окъсано, смятал бе да се отърве от него, когато се премести тук, но така и не го беше направил… холът имаше нужда от кресло точно на това място… втората година в университета беше дал да го претапицират… сега съвсем се беше омърляло… кой ти има време да ходи да купува мебели? Успя да се надигне и брадичката му опря в седалката на креслото. Задъхваше се, все едно е изкачил цяла планина. „Какво правя тук? Защо брадичката ми е на креслото?“ После си спомни, че се опитва да се надигне, да седне в креслото.

    Да седне в креслото.

   Вдигна лакът върху седалката и започна да се набира. Накрая успя да прехвърли гърдите си върху седалката, после и останалата част от тялото си. Крайниците му губеха чувствителността си, изстиваха и натежаваха с всяка секунда. Бяха толкова тежки, че не можеше да ги помръдне. Цялото му тяло натежаваше. Почти успя да се изправи на колене. На масичката до креслото имаше телефон, но ръката му беше прекалено тежка, за да стигне до него. Опита се, но изобщо не можа да я протегне. Пръстите му помръдваха леко, но това беше всичко. Тялото му беше много студено и много тежко.
    Започна да губи равновесие, бавно, после се килна на една страна и гърдите му опряха в страничната облегалка. Главата му провисна отстрани. Там си и остана, неспособен да помръдне. Не можеше да вдигне глава. Не можеше да помръдне ръце. Дори очите си не можеше да помръдне. Гледаше тапицерията на креслото и килима на пода и си помисли: „Това ще е последното, което ще видя, преди да умра“.”…

   „ По време на обратния полет Сара Джоунс бе обзета от противоречиви чувства. Първо, беше дълбоко наранена от факта, че тялото на Джордж Мортън бе намерено – някъде дълбоко в себе си се беше надявала, че той ще се обяви отнякъде жив и здрав. А стоеше въпросът с Питър Евънс.”…

   „… Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемаха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в приливния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало по-добре по телевизията.”…

Ш Е П О Т Н А В Е Ч Н О С Т - СОНЕТИ

автор: ПАВЛИНА ПАВЛОВА

ПЕГАС

                Кон с огнен нрав мечтаех да си имам.

                Представях си го расов, строен и красив.

                Да яздиш кон е истинско предимство -

                препускаш вихрено и чувстваш се щастлив.

                Така растях, загледана в мечтата,

                а всеки срещнат кон бе извор на копнеж.

                Копита галопиращи и вятър

                изплитаха един неповторим солфеж.

                Ала, Съдба! Дари ми тя Пегаса

                и сякаш вещица ме урочаса -

                не слизам от гърба му даже през нощта.

                А конят ми наистина го бива

                и вкопчена в развятата му грива

                откривам приказност в привичните неща.

                 ЧОВЕШКИЯТ ЖИВОТ

                Човешкият живот е кратък. После - тленност.

                От кал създадени, пак слизаме в пръстта.

                Свещичката гори, догаря неизменно.

                Изчезва някой. Следват сълзи. Празнота.

                Но ние разточително пилеем дните.

                Какъв абсурд! - Пестим пари за своя гроб.

                Различен смисъл влагаме дори в мечтите

                и нямаш избор: на богати ставаш  роб.

                Накрая в гробището бедни и богати

                един до друг лежат в гробовете стандартни.

                Земята е еднакво майчински добра.

                До истината твърде късно се достига.

                Богатство са любов и много дечурлига.

                Не струва другото и пукната пара.

 

                     ФОРМА НА ПРОТЕСТ

                И щом на орган от безброй капчуци

                засвири весел пролетният дъжд,

                очи притварям, слушам тези звуци,

                представям си зелени ниви с ръж.

                Представям си как макове край пътя

                потрепват с пламъчните цветове.

                А облаците се търкалят с тътен

                и отминават с вятърни криле.

                И вечно ми се иска да изляза,

                сред локвичките топли да нагазя -

                каква прекрасна водно-кална смес.

                Какво, че до уши ще се изцапам!

                Детето в мен усмихва се внезапно -

                да ме накаже който може днес!?

                 ТРИ-ЕДИН-СТВО

                Когато има разум, чувство, воля

                и мъдрата змия обвива ствола,

                би трябвало душата да ликува

                и в мир благословен да тържествува.

                Ала в живота вечно става драма -

                щом има чувство, разум вече няма.

                Но волята без разум губи смисъл,

                а с триединство Бог ни е орисал.

                Разбрах защо е щастието кратко

                /но затова пък сладко, колко сладко/,

                макар да идва през деня и през нощта.

                Към него често води път опасен,

                а изходът не винаги е ясен.

                Защо ли вярвам в невъзможните неща?

                 СТРАХ

               

                Страхът когато в тебе се промъкне

                и стегне мислите ти с хищни пипала,

                и ти почувстваш неговия пъклен

                затвор, във плен на кривите огледала,

                сам трябва да направиш своя избор:

                дали страхът да е съюзник или враг?

                Сърцето ти да се превърне в извор

                на доброта. Безгрижно да се смееш пак.

                О, прогони го много надалече,

                та никога да се не върне вече -

                той просто няма откъде да пропълзи.

                В забавен кадър спомняй си успеха,

                че спомените често са утеха,

                дори ако над тях проронваме сълзи.

                 НЕ ПРЕДАВАЙ ЛЮБОВТА СИ

                От всичките предателства горчиви

                най-лесно се предава любовта.

                Очи игриви, палави усмивки

                и... правим крачката над пропастта.

                Ще бъде тайна! Никой да не знае

                за изневярата в случаен ден.

                Животът в ритъма си обичаен

                променя своя строг темперамент.

                Но как от съвестта си ще се скриеш?

                Предател си, това е очебийно

                и скъпо ще платиш за слабостта.

                Нима не осъзнаваш, че убиваш

                най-светлата и сладостна магия,

                с която те обгръща любовта?

 

                ВЛАСТТА

                Властта над другите е като допинг -

                опияняващо командите звучат.

                От теб зависят! Даваш им насоки -

                с камшичен съсък думите към тях летят.

                О, как угоднически се привеждат

                ласкатели. Как славят всеки минал ход.

                В очите раболепни се оглеждаш

                и горд прекрачваш в следващия епизод.

                Но изведнъж - властта ти е отнета.

                Изчезват в миг покорните кутрета.

                Озърташ се невярващ и объркан, ням.

                Такава е жестоката прокоба -

                властта въздига, но и връща роба.

                Трагичното е в края да останеш сам.

                 ГЛАСЪТ НА СЪВЕСТТА

                Гласът на съвестта. Не го ли чуваш?

                Като сирена пронизителна ечи.

                Той има вкус, подобно на пелин горчив

                и в мислите ни вечно съществува.

                А този глас е твоята Голгота.

                Безброй въпроси огнен кръст ще изплетат.

                Кога сгреши? Защо? Нима в продажен свят

                не се купува съвестта с банкноти?

                Въпросите, уви, за миг не свършват.

                Огъваш се... О, вече се прекършваш!

                Животът можеше да бъде друг.

                Ти сам избра съдбата си нелека.

                С такъв товар не стигаш надалеко.

                Май твойта съвест вече прави ти напук.

                БРЕМЕТО НА ЗРЕЛОСТТА

                Даже зрелостта понякога е бреме.

                Щастието пълно е, щом си дете.

                Не една мечта с усмивка в теб расте

                и се чувстваш вечно сякаш върху стреме.

                Даже зрелостта понякога е бреме -

                знаеш отговор на всякакъв въпрос.

                Опознал си подлост, низост, ярост, злост,

                търсиш стойността на единица време.

                Ако зрелостта е бреме, забрави я!

                Само чувствата, превърнати в стихия

                ще те пратят пак на звезден кръстопът.

                С щедрата безгрижност в детската вселена,

                започни с мечта от приказка родена,

                и тогава чудесата пак ще долетят.

 

                ТЪГАТА

                Не се оставяй да те победи тъгата -

                бъди щастлив дори от дребните неща.

                Тъгата те захвърля в мрака на нощта

                и ти потъваш в пясъци на Сатаната.

                До теб потропва със копита конят Време.

                Защо се колебаеш? Яхвай го сега.

                Стани му господар, вместо да си слуга,

                и забрави с години трупани проблеми.

                Тъгата, всъщност, с теб ще иска да остане,

                ще ти залага неочаквани капани,

                ще търси твоята усмивка да плени.

                Но ти почувства Времето как бързо тича.

                Изпуснеш ли мига, знай, друг не му прилича,

                а после късно е! Иди, че го гони!

                 БЕЗСМЪРТНИТЕ ПОЕТИ

                Борбата за надмощие се е родила

                ведно с човека, още в древността.

                Не е тя нито страст, ни суета,

                а просто груба демонстрация на сила.

                Тя първа изковава робските вериги,

                отнема всяка лична свобода.

                Но ропотът шурти като вода

                и барикади ден и нощ навред издига.

                Огледай се и виж: опасна дързост свети

                в очите на безсмъртните поети -

                оръжие е талантлив куплет.

                Високо свойта дързост вдигат като знаме.

                Назад обърнеш ли се - вечно там е

                и води поколения напред.

                 ЖИВА ФАКЛА

                И все така ще цвили вятърът-жребец,

                обяздван от безсмъртни богове за кратко.

                През гривата му ту луна, ту слънце святка,

                додето се навива песен на щурец.

                Обзета съм от непозната страст. До плач

                очите ми напразно взират се нагоре

                и търсят по екрана на небе просторно

                да зърнат образа на странния ездач.

                Но виждам само: звезден прах се рони

                изпод копитата на вихрогона -

                искри и гасне сякаш празнична заря.

                Наблизо пясъчен часовник тихо шушне

                и отброява времето, наглед бездушно.

                Подпалвам се отвътре и горя.

                   ФИЛОСОФИЯ НА ОЦЕЛЯВАНЕТО

                Децата са нетърпеливи да порастнат.

                Пред тях е свят, изпълнен с тайни чудеса.

                Те виждат само сините му небеса,

                а скритите опасности са просто басня.

                Но после всяка грешна стъпка се заплаща.

                Люти в очите, дращи градската мъгла.

                Все по-проскубани са техните крила,

                и все по-скъп е онзи дом, наречен бащин.

                Едва когато почнат да стареят бавно

                и по неволя стане всеки философ,

                прониква в смисъла болезнен и суров,

     

                но истината никак не звучи забавно.

                Че онова, което днес те наранява,

                е неизбежно - всъщност, то те закалява.

                 ПЕЙЗАЖ

                Кристалът син със име Лято пръска блясък,

                земята пъстра някак празнично трепти.

                Разжареното слънце от зори лети

                и рони огнен дъжд като досаден пясък.

                Безкраен лабиринт извайва маранята.

                В капан е хванат вятърът и затова

                за дъжд се молят всички: цвете и трева,

                дървета и жита, и всяко птиче ято.

                Дъждът когато хвърли свойта звънка мрежа,

                изплетена от тънки нишки водна прежда,

                прохладата ще бъде равна на живот.

                И аз ще се почувствам като цвете,

                застанала с чадър под облачния свод,

                а топла радост от очите ми ще свети.

 

                РАЗМИСЛИ ЗА МИМОЛЕТНОСТТА

                Детството с най-бързоходните обувки

                се е скрило някъде далеч от нас.

                За да го открием трябва не компас,

                трябва спомен скъп за майчина милувка.

                Младостта отлита също твърде лесно,

                с нея си отива първата любов.

                Болката извайва бъдещ философ

                и тепърва става тъжно-интересно.

                Всяка радост трае малко, сякаш сън е.

                Щастието светне, някъде потъне.

                Кратък е животът, дълъг е мига.

                И додето търсиш своята пътека,

                няма да усетиш танца на снега,

                който ни отнася също надалеко.

                 НАЙ-ВЕРНИЯТ ПРИЯТЕЛ

                Когато неуспехът те споходи,

                ще видиш на живота другата страна.

                Той като лакмус е за всички времена

                и е еднакъв за различните народи.

                Когато неуспехът те споходи,

                приятелите се стопяват като дим.

                Боли, но ти за тях не бива да скърбиш,

                те нямат нищо общо с твойта личност горда.

                Приятелството е за трудните моменти -

                там не помагат празнодумства, комплименти -

                стоиш лице в лице със своята беда.

                Дори един приятел да остане, стига

                с ръка протегната да размрази леда

                и да ти върне порива на чучулига.

                  ШАНСЪТ

                Пристъпим ли сред гробищната тишина -

                там, дето до цветя расте коприва,

                изчезва всеки смях и мълчаливо

                свещици палим, плачем, шепнем имена.

                И все - сърцата ни преливат от тъга.

                И все - горещата ни кръв пулсира,

                в затворените кръгове не спира

                да се бунтува като придошла река.

                От паметниците надгробни лъхат

                рояци спомени и тихо глъхнат

                в отвъдното, което тайна е за нас.

                Една утеха вярата ни дава,

                че в друга форма пак животът продължава.

                Това не е ли най-големият ни шанс?...

 

                 СЪСТЕЗАТЕЛНИЯТ КОН

                На състезателния кон съдбата

                е бляскава като на филмова звезда:

                масаж комплексен, за раздвижване езда,

                подкови нови и храна богата.

                О, той е твърде глезен и обичан,

                на състезанията буди луд възторг.

                Крещи тълпата името му до възбог,

                с гальовни епитети го нарича.

                Щом почне да старее, става страшно.

                Тълпата иска зрелища и плаща,

                а той е вече изтощен и уморен.

                Така се стига до финал с развръзка:

                застрелват го. Не им е нужен изхабен.

                И само името му свети дръзко.

                   МАГИИ НА ОБИЧТА

                Сърцето ми е цялото покрито с рани

                от не една отминала любов. Сред тях

                тълпят се нежни спомени, посърнал смях,

                и сълзи бляскат от прикритите капани.

                Сърцето ми е в рани, ала те ме топлят.

                Нали тогава бях обичана жена!

                Седях с любимия под бледата луна

                и всяка нова ласка беше като допинг.

                Сега не съжалявам, че са само пепел

                онези чувства пламенни и онзи трепет -

                познах и слънчеви, и сенчести страни.

                Животът е магията да се раздаваш,

                но ти и самотата смело посрещни

                утехата на спомените щом остава.

                 КОСМИЧЕСКА САМОТНОСТ

                Но ако беше вечен ден, не би видял звездите,

                и никога не би почувствал вечността.

                Изглежда нощното небе като врата,

                отвъд която и реалност, и мечти се скитат.

                Но ако беше вечна нощ, тогава пъстротата

                не би могъл да видиш в слънчев водопад.

                Из дневното небе безброй ята летят,

                а накъдето да погледнеш, срещаш красотата.

                Нощта! Денят!

                          В какъв синхрон се раждат и умират?

                Хармонията на света кой ловко дирижира?

                Неразгадани тайните са досега.

                Но като висша форма на живот, аз знам,

                че в щастието има доза от тъга,

                защото винаги човек остава сам.

                 ПРАВИЛАТА НА ЖИВОТА

                Тъй всяка майка бди над спящото дете

                и обичта върху ресниците й тегне.

                Събуди ли се то, с любов ще се погледнат,

                а златна клетка слънцето ще им плете.

                Ще го нахрани тя, ще му даде играчки,

                и приказки ще го научи да чете.

                Ех, нали всеки бил е някога дете

                и помни радостта след трудните задачи.

                Но щом детето порасте, тогава

                то бърза, майчината клетка разрушава -

                мечтите смели са, а пък светът - голям.

                Така и птиците излитат от гнездата,

                просторът ги зове със своя син капан -

                сред бурите заякват най-добре крилата.

                 ДА НАМЕРИШ СЪМИШЛЕНИК

                Аз питам, ала отговорът нека е за вас:

                дали цената на една усмивка детска,

                усмивка толкова наивна и кокетна,

                е равна на усмивката на старец беловлас?

                Детето се усмихва на света. Вълшебен свят!

                Животът е игра и щом команди дава,

                край него всички бързат да ги изпълняват.

                На самолет се качва, щом реши да е крилат.

                И старецът усмивка подарява на света,

                но тя е мимика, блед спомен е от младостта -

                на преживяното товарът го притиска.

                Ала сега с усмивки двамата един към друг

                неразбираемо защо се чувстват близки

                и заговорнически свиват шепите в юмрук.

 

                MEMENTO MORI 

"ПОМНИ СМЪРТТА"- лат./

Какъвто и живот да имаш от съдбата,

помни на римляните древни мъдростта,

помни и не забравяй, че смъртта

върви до теб, готова за разплата.

И затова, недей да тичаш след миражи.

И затова се наслаждавай на мига.

Не се заключвай сам със своята тъга -

смъртта накрая все ще те накаже.

Изпитай любовта, която смисъл дава,

любов, която нов живот създава

и топли с пламък както нощи, тъй и дни..

Помни смъртта, но с радост извърви живота

и все под родните звезди на небосвода -

дано да е до най-дълбоки старини.

ЕДНА НАДЕЖДА

Ако ти подаря една надежда,

искряща като шепа звезден прах

и в миг почувстваш порив  за размах,

какъвто само утрото отрежда,

върви напред. Животът продължава

сред много светлина и цветове.

Дори създаваш свои богове

в почти измислена от теб държава.

Грешиш ли, всяка грешка е стъпало,

макар да почваш всичко отначало,

ти вече трупаш мъдрост за запас.

Но моята надежда ще блещука,

подобно в тъмна нощ сама светулка -

ще бъде най-безгрешният компас.

 ЩАСТЛИВО СЪРЦЕ

Сърце щастливо, ти си като птица -

безгрижно пееш, не признаваш врагове.

Просторът необятен вечно те зове,

а любовта е най-велика жрица.

Сърце щастливо, твоят пулс живот е,

от теб в кръвта се ражда всяка страст,

над чувствата ти имаш пълна власт

и композираш, без да знаеш ноти.

Докоснато от Бога, търсиш вечно

хармонията на света. И пречиш

на злобата-бодил спокойно да цъфти.

Предизвикателства отправяш смело,

през болка огнена вървиш към зрелост

и като ято литват твоите мечти.

НЕИЗБЕЖНО

Светът принадлежи на смелите, които

за свобода, за правда леят кръв.

За тях е чест да паднеш в боя пръв,

но да стърчи високо знамето забито.

Светът е също на поетите, които

възпяват красотата, любовта.

Те с вятъра говорят през нощта,

събират падащи звезди, самотни скитат.

Но можеш да си сигурен, че те

в съдбовен възел всичко ще сплетат -

светът е техен, а съдбите - на живота.

И ще е обща не една висока кота.

С кръвта на смелия се напоява цвете,

което ще възпее някой ден поета.

НЕ СЕ ЗАВРЪЩАЙ

Не се завръщай по местата, съхранили

красиви спомени от детските ти дни.

В тях смях крилат над слънчев калдаръм звъни

и приказки с вълшебства са се приютили.

Проблясват спомените - сякаш в речно дъно

откриваш скъпоценни камъни. И пак

нагазваш ненаситно в лепкавия мрак -

да грабнеш още, та сърцето да е пълно.

Не се завръщай! Няма да намериш вече

вълненията детски - те са сън далечен,

но можеш светлата им власт да съхраниш.

И щом настъпят изпитания съдбовни,

и щом тъга и страх плетат край теб окови,

ще търсиш път достоен, за да победиш.

                  РАВНОВЕСИЕ

Когато чувствата разбъркат ти главата

и мислите се лутат сякаш из мъгла,

приличаш на неуправляема кола,

която прекосява местност непозната.

Ах, чувствата! Каква невиждана стихия

са те! Препращат те ту в Рая, ту сред Ад.

Додето търсиш изход в този маскарад,

подвластен си на черна някаква магия.

Подвластен си на страсти и кръвта бушува,

тъга на приливи и отливи изплува,

ала тъгата се редува с радостта.

Така е всичко смесено по равни дози -

романтиката преминава лесно в проза,

щом чувствата изчезват, следва суета.

ПЕСЕНТА

Мелодията се заражда от сърцето,

почти мистично си проправя път

през устните, вълнува всяка плът,

а после волно се понася към небето.

Замайващият ритъм бързо завладява

напрегнати от битки сетива.

Какво се случва знаеш след това -

проблемите внезапно някак се смаляват.

Запее ли човек, той придобива сила

да преобърне из основи този свят.

Защото чувства с песента си волнокрила,

че млад е още, значи - дяволски богат.

Където има песни, вечно слънце грее.

Щастлив е който с песента живее.

ВЕРИГИ ОТ ПРОБЛЕМИ

Вървях по пътища и близки, и далечни,

през граници измислени вървях, вървях,

ала щастливи хора нийде не видях -

душаха ги вериги от проблеми вечни.

Все липсваше по нещо: я пари, я покрив,

я работа, я вила, я басейн, кола...

Накрая - сам Амур изпраща им стрела

и проиграват любовта като на покер.

И се запитах дали пък в онази притча

Адам и Ева са щастливи да обичат,

понеже Раят означава кът без грижи.

И заслужава ли си да умреш с мечта,

че в Рая можеш да попаднеш след това,

додето на Земята грижите се нижат.

МИГ ОТ ВЕЧНОСТТА

Наслаждавай се на този миг. Той няма

никога да се повтори, но е твой.

Малка част е от вълнения безброй,

но е или стойностен, или измамен.

Миг живот! Опияняващата глътка!

Вкусваш разни аромати на мечти.

Бързай, иначе мигът ще отлети,

без да те споходи чаканата тръпка.

И дори със нищо да не го запомниш,

той е бил за теб стъпало илюзорно,

та нали така придвижваш се напред.

Почва и завършва в кратък миг живота.

Колко дълго трае, тайна е жестока,

но додето дишаш, всичко е наред.

 

ЧАС ЗА РАВНОСМЕТКА

Загадка е човек. Орисан в самотата

към някаква мечта да си проправя път,

не забелязва как минутите летят

и как се сменят бързо дата подир дата.

Нетърпелив е той. Съдбата разгадава,

ала защо от бъдещето го е страх.

И все така живее - цял затънал в грях,

молитвено загледан към пари и слава.

През закъснял навярно час за равносметка

ще търси с поглед опашатата комета,

която с огнен фойерверк го покори.

Нали тогава пламнаха искри сърдечни,

нали тогава се закле във обич вечна,

а кой сърцето му до въглен прогори?

ИЗБОРЪТ

Ако мога времето назад да върна,

питам се къде ли ще се спра?

Кой отрязък втори път ще избера

и кого ще искам силно да прегърна?

В детството безгрижно? Твърде е далечно.

В младостта, когато срещнах любовта?

Не, в болезнен спомен се превърна тя.

Всъщност, нищо май не може да е вечно.

Затова ще си остана тук, при тебе,

настояще мое, тук съм ти потребна.

И макар, затънала в борби безброй,

ще крада от скъпоценното ти време.

Кратък ще е полетът ми - просто шемет,

ала никога не ще се дам без бой.

                       ТВОРЕЦЪТ

Творецът можеш твърде лесно да откриеш:

сърце, което пълно е със светлина,

душата чужда е на завист и злина,

а в цялост е непредсказуема стихия.

Творците са онези знаменосци храбри,

в ръцете на които знамето лети.

Изобретатели на чувства и мечти,

те бързат да ги претворят чрез свойте дарби.

Потърсиш ли твореца сред тълпата,

ще го откриеш там в самотност свята,

подвластен на онази трескава тревога.

За простолюдието той дори е луд

и неразбран е често неговият труд.

Но щом е в творчески екстаз, общува с Бога.

                      
                      НЕИЗВЕСТНО

Дали понякога и боговете горди,

които идоли са в нашия живот,

изпитват чувствата човешки в период

на състрадание за отклик чудотворен?

Не знам. Но ние, хората, за съвършенство

мечтаем. Правим се дори на богове.

И все превземаме различни върхове

във търсене хармония, любов, блаженство.

Тъй трупат се години, векове, епохи.

Животът ту лети, ту лази като охлюв,

но боговете крият своя тайнствен лик.

Загадката ще продължи да съществува,

тя мощен стимул е духът да тържествува

от раждането до последния ни вик.

                     В ГОНИТБА НА ЩАСТИЕТО

Надживяваме смъртта на не една любов -

гробището ни за чувства се разраства.

Сякаш нямат край засади и коварства

сред живота, външно бляскав, но така суров.

А по някакъв, лишен от логика, закон

все по-силни ставаме. И все по-крехки.

Като хищници преследваме успеха,

търсим щастието по приетия закон.

Пред гробовете на чувствата си нощем

чудим се на глас ще издържим ли още,

колко храброст, воля ни остават във запас?

Надживяваме смъртта, но тя дълбае,

ерозира ни и в някой час незнаен

изиграваме финала на измамен фарс.

                            ГЛАД

Гладът на тялото познава всеки, знам.

Обсебва мислите. Плътта крещи до болка.

Броени дни ще издържи без хляб, но колко

страдания ще струва всеки чакан грам?

По-страшен е гладът на твоята душа,

в агония оставена да съществува.

Как би могла без любовта тя да ликува?
Бездушие и хлад неспирно я душат.

Гладът на тялото ще се засити лесно -

похапнеш и си в настроение за песен -

пред теб разстила всички пътища света.

Но щом гладът на твоята душа те мъчи,

ти с чувства пагубни коварно си облъчен

и често изход няма. Даже и в смъртта.

                                  ОТМЪЩЕНИЕТО

Животът е изпълнен с низост и с омраза -

коварно се придебват да нападнат в гръб.

Добре ще е, ако докрай останеш твърд,

усмивката запазил като щит елмазен.

Настъпва ден и по прищявка на съдбата

възможност получаваш да си отмъстиш.

Не бързай! Трябва ти добре да прецениш

дали наистина да раздадеш разплата.

Защото слизаш към последното стъпало,

макар за кратко, ставаш образ огледален -

ще разрушиш един живот и затова

не бързай! Нека опрощение те стопли,

да бъде като израз на последен вопъл.
Величието на духа е в умната глава.

АНГЕЛ НА ДОБРОТАТА

Живее в мен духът на древен звездоброец.

Романтиката е в кръвта, нашепва тя

без страх да тръгна след безплътната мечта,

а не да търся заместител равностоен.

С предизвикателства света да преоткрия,

езичници и християни да сродя,

търпимост между расите да изградя,

та щом умра, да ме превърнат във светия.

Ще се опитам да надбягам ветровете,

ще коленича пред разцъфващото цвете,

ще бъда ангелът на всяка доброта.

Сърцето ми ще е отворено за всички.

Поетът миротворец твърде е различен,

но той извайва смислен образ на света.

                         ЛИШЕНИ ОТ ОБИЧ

Респект и страх ни вдъхват боговете.

С надменен поглед техните очи

ни наблюдават, даже да мълчим

сред храмовете, стигащи небето.

Живеят в паралелното си царство,

дори не знаем точния им брой.

И кой би дръзнал да ги съди, кой,

щом всемогъщи са по наш сценарий?

Един е начинът за съпротива,

макар за някои да е наивен,

той гарантира явен резултат.

Щом спрем да ги обичаме и хвалим,

те няма да останат с нас - едва ли

такава наглост могат да простят.

ЛЕК ЗА ЛЮБОВТА

За теб ли тази нощ разцъфваха цветята

и въздухът тежеше като пита с мед?

А аз написах най-прекрасния сонет,

за да възпея любовта, невинно-свята.

Жасмин и люляк, майски рози и лалета

разпръскваха ухание и красота.

Бе утрото като невидима врата -

зората скри звезди и падаща комета.

Щом само смелата любов ще съществува,

кой раните безбройни може да лекува -

човечеството боледува нощ и ден.

Не знам да вярвам ли на старите поети,

че лек за любовта намира се в сонети -

любовен стих, от който ставаш окрилен...

                          
                          ЮДЕЙСКА ЦЕЛУВКА

Сред тази самота, в която без преструвка

си свалям маските красиви за света,

връхлита болка. Чувам моята уста

да моли Бога за Юдейската целувка.

Защото и макар предателска, двулична,

целувката символизира обичта.

Чрез нея се заражда не една мечта,

поглеждаш към света, но със очи различни.

И аз за мигове коварството забравям,

вълнение и нежна страст ме завладяват,

в сърцето светлината си проправя път.

Дори когато истината страшна чувам,

пак скрито благородство търся. И рисувам

поредната мечта, наместо близка смърт.