петък, 3 януари 2014 г.
Що е анотация и как се оценява
Анотацията (лат. annotatio – бележка) е кратък текст,
който дава информация за съдържанието на книга, статия, филм, театрална
постановка, телевизионно предаване и др. Анотацията по същество е вид
резюме. Резюмето е кратко изложение на някакъв текст, но то всъщност е
много сбит преразказ, който обективно и неутрално следва съдържанието на
книгата, филма, постановката и т.н.
Анотацията е кратък текст, който представя в съкратен вид основното съдържание, целите, задачите, кратко описание на изследвания проблем, методологията (ако се описва изследване), основни резултати и изводи. Тя е по-дълга от резюмето, но не повече от 1 страница.
>>> Анотацията освен много краткото предаване на съдържанието може да има и оценъчен характер с препоръки и обяснения за предназначението на определен текст. Оценъчните мнения трябва да са обективни.
>>> Анотации се поместват в библиографски списания, в каталози, в самата книга, на обложката на книгата и др. Някои реклами на книги, филми, театрални постановки също са вид анотация.
>>> Правилно е в анотацията на книга да са отбелязани: автор, заглавие, издателство, година и място на издаване и други важни факти, но могат да се използват два модела при изготвяне на анотация. Единият е книгата да се представи като дело на определен автор, чиито творчески качества са доказани и са гаранция, че съдържанието на конкретната книга е стойностно.
>>> Другият модел е книгата да бъде представена конкретно чрез преразказ на съдържанието — основните и сюжетни линии или дялове, като авторът не се споменава. За да привлича вниманието, този вид анотация трябва обаче да съдържа и оценка за мястото, което заема книгата сред други, имащи подобна тематика – така се разчита на интереса към определени теми.
>>> В анотацията е необходимо да се постави акцент на новото, различното. В анотациите на научни книги това са преди всичко нови факти, нови открития или ново тълкуване на известни факти. В анотациите на художествени книги се изтъква авторското виждане, неочакваните сюжетни обрати, езикът на автора, особеностите в композиция.
>>> Особен вид анотации са описанията на съдържанието на книги в библиотечните фишове. В тях коментарите по съдържанието са сведени до минимум. Целта е да се подпомогнат както читателите, така и библиотекарите, когато подреждат или търсят книгите.
ПРИМЕР ЗА АНОТАЦИЯ НА КНИГА
>>> Книгата “Права на детето” е предназначена да запознае читателите със съвременните концепции за правата на детето и с възможностите за организиране на образователни дейности за запознаване на децата и възрастните с тези права. Целта на автора е да представи един съвременен поглед към културата по правата на детето. Задачите на автора са: анализ на международни документи и на българското законодателство по правата на детето; открояване на ролята на държавата за предоставяне, реализиране и защита на детските права; представяне на модели за организиране на образователни дейности с деца и възрастни по правата на детето; очертаване на изискванията за провеждане на ефективен учебен процес по правата на детето. В Приложението на книгата съдържа основни международни документи, което улеснява читателя в разбирането на политиката в сферата на детските права. Приложено е и пълно описание на ателие по правата на детето като модел за организиране на интерактивно обучение с деца и възрастни в тази област.
>>> Книгата дава широк поглед върху проблематиката и предоставя възможност на работещи учители, социални работници, психолози и други специалисти сами да организират образователни дейности по правата на детето с различни категории учащи. Сред основните постижения на книгата е преосмислянето на педагогическата практика от ориентация към дейността на учителя към детето – ученик, което следва да бъде в центъра на учебната работа.
НАЧИН НА ОЦЕНЯВАНЕ
>>> Анотацията се оценява по система от критерии, най-важните от които са: степен на съответствие между съдържанието на анотацията и съдържанието на текста от източника; коректно представяне (систематизиране) на целта и задачите на автора в съответствие с ключовите идеи от съдържанието; терминологична коректност на езика.
В траншеите по време на първата световна война...
В траншеите по време на
Първата световна война млади френски поети са писали хайку - най-късата поетична форма в световната
литература.Сега тези стихове за пръв път са събрани в антология, предаде Франс
Прес. Книгата променя разпространеното схващане, че въпросната кратка поетична
форма, включваща три реда, които са съставени от 5, 7 и 5 сричка, е открита във
Франция след хвърлянето на атомната бомба на Хирошима. Оказва се, че това е
станало в началото на 20-и век, когато лекарят и философ Пол.Луи Кушу донесъл
хайку във Франция след свое пътуване във Япония. Малко по-късно френски поети публикували
хайку в списания. През първата Световна война млади френски поети, които в
траншеите имали среща със смъртта, започнали да пишат хайку, описвайки с
няколко щрихи трагични картини. Имената на тези поети са неизвестни, но
творбите им предизвикали възхищението на Аполинер, Макс Жакоб и Пол Елюар. Текстовете
свидетелстват за хуманност, страхове и разбити надежди. Тези текстове, много от
които се публикуват за пръв път, сега събрани в антология от Доминик Шипо.
източник: БТА
сряда, 1 януари 2014 г.
ГОРЕЩА ЛУНА
Романът „Гореща луна“ на аржентинския писател Мемпо Джардинели е вълнуващ и изпълнен с чудовищна и гротескна реалност.
Главният герой е Рамиро Бернадес – интелектуалец и юрист по образование е човек който държи на собственото си благополучие и кариера.
Действието се развива по време на последния военен преврат в Аржентина, оказал влияние в обществото.
Сюжетът се базира около изнасилването на 13 – годишната Арасели, която е дъщеря на негов стар приятел.
След този жесток и неописуем момент от насилника Рамиро, следват няколко ужасяващи престъпления.
Лошото е, че Бернадес по логиката му като интелектуалец, не би могъл да извърши подобни престъпления.
Писателят Мемпо Джардинели описва с красотата на словото, тази вълнуваща и разтърсваща история, която държи в напрежение и очакваща развръзка читателят.
Главният герой е Рамиро Бернадес – интелектуалец и юрист по образование е човек който държи на собственото си благополучие и кариера.
Действието се развива по време на последния военен преврат в Аржентина, оказал влияние в обществото.
Сюжетът се базира около изнасилването на 13 – годишната Арасели, която е дъщеря на негов стар приятел.
След този жесток и неописуем момент от насилника Рамиро, следват няколко ужасяващи престъпления.
Лошото е, че Бернадес по логиката му като интелектуалец, не би могъл да извърши подобни престъпления.
Писателят Мемпо Джардинели описва с красотата на словото, тази вълнуваща и разтърсваща история, която държи в напрежение и очакваща развръзка читателят.
ВЕРСИЯ ПЕЛИКАН
Двама съдии от върховния съд са убити.
Една самотна студентка по право, научавайки за тези убийства, решава да приложи своите знания до момента, да вложи всичко от себе си, да разнищи този сложен и заплетен казус.
Идва моментът, когато тя споделя своята чисто теоретична версия, базираща се на точната и ясна логика на разследваща, незавършила адвокатка. Нейното теоретично изложение води до шокиращи последици на най-високо правителствено ниво.
Тя, съвместно с решителен разследващ репортер, искат да разкажат на света какво са разкрили – най-вече ако успеят да останат живи.
Книгата е изпълнена с много динамика, имайки предвид силното слово и майсторския стил на великия писател Джон Гришам.
Гонитбата спрямо двамата герои започва. Въпреки че са преследвани почти през цялото време, те непрекъснато са подвижни мишени.
Една самотна студентка по право, научавайки за тези убийства, решава да приложи своите знания до момента, да вложи всичко от себе си, да разнищи този сложен и заплетен казус.
Идва моментът, когато тя споделя своята чисто теоретична версия, базираща се на точната и ясна логика на разследваща, незавършила адвокатка. Нейното теоретично изложение води до шокиращи последици на най-високо правителствено ниво.
Тя, съвместно с решителен разследващ репортер, искат да разкажат на света какво са разкрили – най-вече ако успеят да останат живи.
Книгата е изпълнена с много динамика, имайки предвид силното слово и майсторския стил на великия писател Джон Гришам.
Гонитбата спрямо двамата герои започва. Въпреки че са преследвани почти през цялото време, те непрекъснато са подвижни мишени.
БЯГСТВОТО
автор: Николай Пеняшки - Плашков
ПЪРВА ГЛАВА
----------------------------
Беше есента на 1978 година. На брега на Дунава край Силистра, в ранната утрин цареше необичайно потискаща тишина, която стягаше сърцето ми и не даваше покой. Черните облаци бяха се спуснали ниско, задушаваха Земята и всичко живо попадащо под обсега им. Трудно се дишаше тежкият въздух. Дори птиците не желаеха да пеят в приспиваща горещина.
Силни гръмотевици разтърсиха земята и секунди след това заваля пороен дъжд, който ме събуди и принуди да изляза от храсталаците, намиращи се край брега, където прекарах нощта. Лятото отиваше към края си, но все още бе доста горещо.
Бях доста разстроен от ситуациите, случили се около мен. Изправих се бавно. Завъртях неспокойно глава и гневният ми поглед се насочи към бързите води на реката. Криех се от милицията, за да не попадна в ръцете ̀и. От два дни не бях ял нищо, но страхът беше по силен от глада. Хванат ли ме, влизах в затвора или в поправителен лагер. Чувството, че съм уплашен, беше най-малкото... Страхувах се за живота си. Един мой съученик, заемащ отговорен пост в милицията – като символ на дългото приятелство, рискувайки собственото си положение, ми каза:
- Бягай, документите ти за задържане до десет дни ще бъдат готови!
Послушах го и реших, да избягам. Имах нужда от пари и затова реших набързо да продам, каквото можех. Сърцето ми беше обзето от мъка и страх. Мислите ми бяха неконтролируеми. Въпреки това трябваше да запазя самообладание и да се разделя с родното си място. От малък живеех с мечтата да избягам на Запад.
Заминах за столицата да потърся помощ, но не се получи поради страх от опасностите. Мина доста време, но резултат никакъв. Само похарчих парите. От южната и западната граница пазеха строго. Трябваше да бъда предпазлив. България бе държава – затвор. Беше изключително трудно и затова реших да избягам през Дунава. Този вариант бе последният ми шанс да напусна родината. Беше опасно за живота ми да остана.
Паяжините на комунистическото гестапо бяха обхванали навсякъде. Трябваше да избягам възможно най-бързо. Поради тази причина дойдох в Силистра. Избрах най-дългия и труден път, но може би най-сигурния. Животът ми в България вече не струваше нищо... Бях попаднал в черните списъци на неблагонадежните. Не отговарях на съществените изисквания на комунистите. Имах дълга коса, носех се и се държах по различно от другите. Често говорих за свободния западен свят, който бе идол за мен, слушах радио „Свободна Европа” и западна музика, разбира се и българска. Интересувах се от историята на развитите държави, включително и САЩ – тяхната икономика и култура.
Затваряха ме често. Мъчеха ме обезумели и изпълнени с омраза, по причината, че не искам да работя за тях. За мен бяха безкрупулни негодници. Според мен животът, в който няма свобода... – няма почитание към тези които я управляват.
Не можех повече да понасям тази ситуация. Гадост от отвсякъде... Отвращавах се от системата и желанието ми да избягам ставаше все по-голямо. Не желаех да гния по затворите, където тези глупаци и некадърници искаха да ме пратят и да прахосат младостта ми. Мразех ги и не криех чувствата си. Нещастията не можеха да продължават повече.
Някакъв шум от храсталаците отклони мислите ми... Огледах се внимателно, но не видях нищо. Все ми се струваше, че някой ме наблюдава. Усещах скрит страх – наследство от стабилния ми и винаги в състояние на тревожност живот. Седнах под едно дърво, за да се предпазя поне малко от дъжда.
Душата ми бе потънала в мрак... Имах усещането, че времето минава бавно. Наблюдавах силния дъжд, който за мен в настоящия момент бе символ на свободата, и обмислях план за бягството. Нямаше време за мотаене...
Дъждът спря към обяд. Небето се прочисти и слънцето се показа усмихнато.
Легнах в скривалището и се опитах да поспя. Оставаше малко време да напусна родната земя. Не желаех да мисля за минали неща. Животът ми в тази държава беше свършил. Опитах се да сдържа гнева си. Не бях в състояние да прогнозирам предстоящите ситуации, моменти и дни. Можеха да бъдат само догатки. Не бях предприемал досега сериозни цели в живота си, който бе единствения смисъл за мен. На недалечен хълм от местоположението ми имаше малък ресторант, който внезапно оживя. Беше събота и предположих, че е сватба. Пристигаха коли. Чуваше се музика. Усетих приятна приятна миризма. Стомахът ме присви. Сватбарските писъци ме дразнеха. Чуваха се речи, ръкопляскания и смях. Един много оглушителен крясък в по-късния следобед ме накара да помисля, че вече са се напили. По тази причина реших да изляза от прикритието си. Изтърсих панталона и фланелката, за да не изглеждам съвсем съмнителен, и се приближих внимателно до външните маси в градината на ресторанта. Веселието беше в разгара си и всички бяха изцяло погълнати в шумотевицата. Сега бе подходящия момент да хапна нещо. Поех крадешком към трапезите. Музиката зазвуча необичайно силно. Чувствах се неудобно. Седнах на един стол и си налях чаша ракия. Отпих и погледнах наоколо. Алкохолът беше опиянил всички. Празненството набираше скорост като ракетен двигател.
Отпих от ракията, която загря стомаха. Нервите ми се отпуснаха. Почувствах се по-спокоен и сигурен. Някой ми донесе салата. Последваха кюфтета, пържола и вино. Захванах се да ям лакомо, но срамежливо, с поглед закован в яденето. В целия този вихър от емоции, едно младо момиче ме дари с усмивка. Гледах като закован, без да реагирам. Страхът все още живееше в мен, но и нямаше намерение да ме напуска. Пипалата му сякаш бяха обхванали всяка частица от същността ми. Въпреки това, гладът и необходимостта да пийна бяха на водещо място. Дори мислите ми бяха вързани, като коне на ясла. В момента нямаше резултат от тях.
Сватбарите бяха във вихъра си. Едни танцуваха. Други разговаряха по групички, и пиеха напитките.
Имах чувството, че присъствах на състезание по надпиване. За мое успокоение и учудване, участниците в това пиршество не показаха никакъв интерес към мен, сякаш бях невидим.
В ъгъла на една маса стояха две големи бутилки с неизпито вино. Взех от сухите мезета, които завих в един вестник поставен на масата в близост до мен, грабнах една от бутилките, с уверението че никой няма да ме види, понеже бяха сериозно пияни. Времето напредваше и трябваше да си вървя. Огледах се като уплашен дивеч, въздъхнах и лека полека тихомълком се изпарих. Върнах се в моето убежище край реката. Седнах на земята, държейки бутилката и мезето, и заслушах музиката, която се чуваше от ресторанта. Вълчият ми апетит вече го нямаше. Отпих от виното. Беше прекрасно и ароматно. През целия ми живот, алкохолът е бил един от основните врагове, понеже ми донесе много поразии. Но пък в настоящия момент бе необходим. Чувствах се прекрасно, дори мислите се проясниха, намествайки се в своите коловози. Усетих приливи на смелост и енергия.
Горещият ден си отиваше като теснолинейка. Дори музиката от ресторанта затихна. Нощта падаше и обгръщаше с мантията си майката Земя.
Съблякох част от дрехите и ги вързах през кръста. Погледнах светлините на града, който представляваше един малък кът от родината, целунах родната Земя и влязох бавно в тъмните води на Дунава. Българският бряг изчезваше и там оставяше всичко, което обичах и мразех. Преплувах реката сравнително бързо, без проблеми.
...
ВТОРА ГЛАВА
----------------------------------------
Стъпвайки на румънския бряг, усетих граничната бразда, тъй като пръстта беше рохка под краката ми. Уплаших се да не оставя следи след себе си и светкавично тръгнах през нивите. Дълго време бягах без почивка. Трябваше да бъда възможно по-далеко от границата. Треперех от страх да не ме открият. Не си спомням колко време съм бягал, но ми се стори цяла вечност. Открих две бали слама и легнах да спя. Имах усещането, че ще ми се пръсне сърцето от умора. Рискът за сега беше сполучлив. Рано сутринта ме събуди шум от трактори и камиони.
Небесната синева обгръщаше майката земя с нежната си коприна. Чувствах задух.
Работниците идваха на работа, насядали на ремаркета, закачени на трактори.
От другата страна на пътя имаше царевична нива, която се напояваше.
След като дойдох на себе си от случките, се огледах като гърмян заек и се шмугнах набързо в царевичната нива. Тънки високи тръби поливаха реколтата. Застанах под една от тях, за да се окъпя. Почувствах се бодър и по-добре от студената вода. Дори и дрехите ми се изпраха.
Тръгнах между нивите. Хората ме поздравяваха. Отговарях им с кимане на глава, или си вдигах ръката. Очевидно ме мислеха за местен и това ме успокояваше. Бях сигурен, че наблизо има градче, но не знаех в каква посока да вървя. Усещах първите пориви на свободата. Дишах с пълни гърди полския въздух – с аромата на майката Земя... Беше ме обладала такава енергия, че изпитвах желанието да литна като волна птица, накъдето ми видят очите. Вървях напосоки, но спокоен. Видях малко момче, което седеше на един камък и четеше книга. Включих в употреба малкото румънски думи, които знаех: „Unde Călăraşi? (Къде е Калараш?) – и се засмях приветливо.
Малкият ме разбра, посочи с ръка и ми отговори с усмивка.
Денят се очертаваше да бъде хубав. Слънцето упорито раздаваше топлината си и сушеше дрехите ми. Скоро излязох на асфалтов път. Видях голям пътен знак с надпис „Калараш – 5 км.”
Високият ток на обувката ми падна. Прибрах го и продължих. Когато стигнах до града, макар че не виждах нищо особено, се почувствах необичайно щастлив. Бяха първите тръпки на предполагаемата свобода, въпреки неизвестността. Мотах се цял ден из градчето. Радвах се като малко дете на това усещане.
„Най-после в чужбина!” – помислих си с известно щастие и гордост.
Въпреки загадките, които ме дебнеха, чувствах особено облекчение. По пътя съзрях няколко гвоздея, седнах на една скамейка и с един камък заковах тока на обувката си.
Знаех, че ме очаква дълго време мизерия, но по-добре да бъде така, отколкото да бъда преследван или зад решетките в родината си, понеже не приемах „комунистическия строй”, принципи и ред. А за свободата на мисълта и словото не биваше да става дума... Обичах родината си, но желаех да бъде по свободна и независима. Страхът все още живееше в мен. Може би скоро нямаше да се освободя от него? Въпреки всичко оптимизмът не беше ме напуснал. Разхождайки се по главната улица видях указателна табела – „Букурещ – 100 км.” Спрях се за малко и се замислих. Тръгнах с ускорени крачки. Задушният ден беше към края си. Уморен от горещината, заспах в една купа слама – край пътя извън града, потопен в блаженство, забравяйки миналото.
Ревът на автомобилни двигатели ме събуди. Станах, изчистих се от сламата и излязох от пътя. Не след дълго светлините на голям камион ме накараха да се обърна. Вдигнах бързо ръка за стоп. След няколко секунди тежката машина спря бавно и спирачките и спирачките заскърцаха гневно... Отворих вратата и скочих вътре. Сърцето ми биеше от притеснение... Не виждах шофьора ясно поради тъмнината. Задишах учестено. Мислите ми се гонеха като подплашени птици.
„Турист фром Югославия” – казах със спокоен, но безцеремонен глас.
Видях, че шофьорът с движение на главата си потвърди въпроса ми. Почти през целия не разговаряхме. Исках да кажа нещо, но нямах късмет. Водачът на камиона караше замислен, вперил очи като фарове в далечината, забравил за мен. Може би му бях безинтересен. Нямаше никаква заинтересованост, за мой късмет. Бяхме пред Букурещ с първите слънчеви лъчи. Излязох от камиона в началото на града. Не можех да повярвам на очите си. Провървя ми в повече, отколкото очаквах.
Всичко наоколо изглеждаше красиво и спокойно.
Откакто стъпих на румънска земя, не бях ял нищо. Нямах никакви пари. Въпреки глада и безпаричието, съществуваха и други важни проблеми. По време на кратката ми подготовка за бягството бях научил, че главната гара се нарича „Гара де Нор”. Трябваше да се кача в някой влак с направление гр. Турну Северин, намиращ се на брега на Дунава срещу Сърбия. Целта ми беше да преплувам Дунава и през Сърбия, и Словения да се добера до Италия. Бях наясно, че пътят към свободата нямаше да бъде лесен. Сърцето ми биеше от напрежение, а мислите не спираха да се раздиплят като страници на непрочетена книга. Знаех много добре, че пътят към желаната свобода бе доста трънлив. Свих вежди, въздъхнах бавно и прибрах пръсти в юмрук. Изоставих род и родина, но си обещах да не мисля за това...
Букурещ бе загадка за мен. За първи път бях в такъв голям град. Вървях и не знаех за какво да мисля. За храна ли, за спане, дори не знаех за какво друго...? Бях в страшна и болезнена безизходица. Ако някой друг беше на място, как ли би постъпил – в чужда държава, без пари, дори и без познати...? Знаех, че връщане назад няма, чакаше ме доживотен затвор. Не-е-е, по добре да умра, но не в Белене или Скравена!
Единственото нещо, което ме очакваше, беше дългият, труден и изпълнен с лишения и неизвестности път към свободата, която търсех. Ако някой си мисли, че свободата се постига лесно, дълбоко се лъже. Тя е крайната цел, към която много люде се стремят. Но дали всички я постигат, никой не знае? А пълна свобода едва ли съществува. Човек винаги зависи от някого или от нещо.
Най-напред трябваше да разбера посоката за гарата. Оглеждах се за указателни табели, а и нямаше как да питам...
Качих се наслуки в един трамвай, който ме отведе до гарата. Разглеждах я с любопитство. Беше занемарена. Липсваше и хигиена. Срещу нея имаше голям парк. По пейките бяха насядали уморени пътници, дори някои бяха заспали. Виждаха се и пияни цигани. Някои от тях бяха пияни и дръзки. Цареше навсякъде безпорядък.
Оправях се доста добре като изгнаник. Седнах на една пейка. Реших да не мисля за нищо. Очите ми шареха навсякъде и приличаха на заблудени птици, объркали посоката. Най-сетне погледът ми се спря на младо момче, седнало на от срещната скамейка. Беше около седемнайсетгодишен, значително по-млад от мен, среден на ръст, добре сложен, с големи зелени очи, изразяващи приятна усмивки. Носеше дънки и жълта тениска. Кимна ми с глава за поздрав.
Усмивката ми беше искрена. Поисках му цигара с подходящ за целта знак.
Момчето се надигна бързо, прекоси пътеката, любезно ми подаде цигара и запалка. Запалих и с поклон му благодарих приятелски. Попита ме нещо, което не разбрах. Отговорих му, че съм българин на развален италиански, и че ще пътувам за Турну Северин. Дори споменах за безпаричието си.
„Ще рискувам!” – казах си. Имах чувството, че мога да му се доверя.
Младежът ме дари с широка окуражаваща усмивка, хвана ме под ръка и с бързи крачки ме изведе от парка.
Слънцето припичаше и даряваше с любов и топлина. Над нас кръжаха три гълъба и правеха своите пируети.
Спътникът ми надигна ръката си с дланта нагоре. Единият гълъб кацна на нея и го загледа в очите. Пристъпи с крачета, плясна с криле и отлетя. Този момент бе най-прекрасният, който някога бих могъл да преживея. Имах чувството, че няма да го забравя никога. Завихме край малко площадче и се насочихме към една закусвалня – препълнена с хора. Честно казано бях безкрайно изненадан, от намерението на момчето да ми помогне. Посочи ми една маса, която беше освободена. Чувствах се притеснен, но въпреки това седнах, подгонен от глада.
Повечето от клиентите бяха омърлушени пенсионери, с отегчени, изпити от алкохола лица. Приличаха ме на зловещи грубияни. Ядохме боб с наденица и пихме студена бира. Стояхме около час в закусвалнята.
Опитах се да обясня още веднъж, че искам да отида в Турну Северин.
Момчето ме погледна, усмихна се, поклати одобрително глава облиза устните си от бирата и се надигна от стола. Помислих, че ме разбра и отговорих на приятелския му поглед. Усетих, че принадлежи към моята класа и затова се разбирахме добре. Имах усещането, че нещата се наместват сами в моя полза.
Излязохме навън. Беше прекрасен слънчев ден. Исках да благодаря на младежа за вниманието, но не знаех как. Като че Господ ме срещна с него. Засега поведението му излъчваше доброта и всеотдайност.
Първата вечер спах на пейка в парка край гарата. Не бях сам. Имаше доста хора като мен, които бяха окупирали почти всички пейки. Моят по-млад приятел спеше наоколо. На сутринта седеше на стъпалата на гарата и пушеше. Усмивката му беше лъчезарна. Подаде ми ръка за поздрав. Предложи ми цигара, която вежливо отказах, тъй като не можех да пуша на гладен стомах. Стори ми се, че каза да вървим. Стомахът ми бе свит на топка, а сърцето пърхаше като ранена птица. Това, което се случи снощи, ме развълнува и стопли душата ми. Младият красавец влезе в близкия хранителен магазин, чиято сграда беше почти мизерна. Не след дълго младежа излезе с хляб и салам. Отряза с една ножка едно парче от салама и хляба, а останалото даде на мен. Бях доста притеснен от жеста му и се опитах да откажа възможно най-културно. Беше ми съвестно и нахално да приема. Той положи дясната си ръка до сърцето, а погледът му бе умоляващ. Подаде торбичката с останалия салам и хляб, които бяха предостатъчно за да се нахраня. Така прекарах една седмица в Букурещ. Двамата прекарахме непрекъснато заедно. Ходеше непрекъснато някъде и винаги носеше хляб, вино, цигари, салам, а понякога и бира. Имах усещането, че изпълняваше ролята на мисионер на Майка Тереза. Чакахме удачния момент да се вмъкнем в някой товарен влак. Отначало перспективите бяха блестящи, но радостта ми беше краткотрайна.
На дървените пейки в парка спяха доста самотни жени. На една от тях, скрита в храстите, спеше младо момиче с гръб към пътеката, по която вървяхме.
Внезапно пътникът ми отиде при нея и започна да я опипва. Дръпна й роклята. Ръцете му се спуснаха по краката ù. Стъписах се от постъпката му. Момичето скочи от стреса. В очите й се чувстваше уплаха, а долната устна трепереше.
Юношата отстъпи назад и се смееше. Момичето изкрещя и се запъти към входа на гарата. Странното му поведение ме озадачи и ядоса. Не можех да си позволя да се навъртам повече около него или обратното. Видях момичето с двама полицаи, идващи към нас. Втренчих се в момчето за миг.
„Оплеска всичко” – помислих си и се втурнах към тълпата минаваща по една улица край парка.
Сърцето ми биеше от уплаха. Пробивах си път по най-бързия начин и свих в една пресечка, отдалечавайки се от гарата. Повече не видях хлапето. Исках да забравя случилото се, тъй като можех да имам сериозни проблеми. Прекарах ядосан остатъка от деня, търсейки ново място за преспиване. След случката до гората беше рисковано да остана там. Преместих се в съседния парк до гарата.
Късно вечерта легнах в едни храсти и заспах. Усетих че някой ме подритва по краката. Отворих очи и видях на фона на блестящата лунна светлина силует на висок едър мъж с голямо шише в дясната ръка. Същият продължаваше да ме рита и говореше нещо на румънски. Мислех че ще ме остави на мира, ако не му обърна внимание. Грубиянинът продължи да ме безпокои. Изчака малко, размърда се нервно и ми поиска пари. Разбрах за това по жеста, който направи... Теглих му наум една българска майна и поклатих отрицателно глава.
Явно разочарован, прасето облещи очи и се наведе, дори усетих алкохолния му дъх. Ризата му бе разкопчана, а вратовръзката висеше полуразвързана на гол тумбак.
Тъпа болка изпълни главата ми.
Внезапно, все още озъбен над мен, човекът – гигант изрева с войнствен дух.
- Бандит! Бандит!
Остави шишето на земята, отскочи храбро и се заклати към пътя, който не беше далеч, с идеята да спре милиционерска кола.
- Тревога! – казах и скочих на крака.
Грабнах бутилката и светкавично хукнах по тъмните улички зад сградите. Те бяха пусти и потънали в мрак. След дълго лутане излязох на парка до гарата.
Седнах зад един храст и отворих бутилката. Беше пълна с вино.Изпих го преди да свърши нощта. Шокът премина. Стана ми смешно. Реших да напусна Букурещ рано сутринта, вместо да се мотам. Планът ми се променяше. Да се кача на влак без билет, не беше толкова просто, но не беше само това... Картината не беше приятна при създалите се обстоятелства. Реших да се пробвам на автостоп. Всяка грешка можеше да ми струва живота.
Качих се на трамвай, отиващ до края на града, за да стигна до магистралата. Целта ми бе да стигна до Турну Северин. Напуснах Букурещ с незначителни неприятности и тредности.
Близо до една бензиностанция, намираща се в края на града, чакаха на автостоп доста хора. Някои от тях носеха мотики, лопати и търмъци. Бяха облечени с износени дрехи. Изглеждаха изморени и брадясали. Жегата бе непосилна, дори и на сянка.
Леките коли спираха една след друга, в които се качваха по трима или четирима.
Стоях настрани, а слънчевите лъчи обгаряха лицето ми. Не бързах за никъде. Нямах смелост да се присъединя към останалите стопаджии. Поради изживяните проблеми, не исках да имам повече неприятности.
Една Дачия спря и трима стопаджии влязоха. Шофьорът ме погледна, че чакам и ме покани с поглед. Влязох набързо и седнах до него. Поех дълбоко дъх, след като се настаних и умишлено си подсвирках тихо за кураж. След като се настанихме, тримата пътници започнаха да дават пари на шофьора. Стана ми неудобно и се загледах през прозореца. Шофьорът ме подбутна и направи жест разтривайки пръсти, за да му дам пари. Усетих ехидната му усмивка.
-Турист фром Югославия! – казах като оправдание, усещайки ситуацията, която би ме споходила всеки момент.
На лицето му се изписа неприязън, вдиша силно през носа си и издишвайки ми тегли една майна. Пътниците, които седяха от-зад се разсмяха подигравателно. Без да губи време, водачът на автомобила се наведе, отвори моята врата и ме изгони на пътя. Сетне се върна обратно към града с единствената цел да вземе платежоспособен пътник.
- Негодник! – Казах си полугласно, изпитвайки яд. Бях убеден, че няма да ми е много лесно и знаех какво ме очаква, предприе-майки тази моя авантюра по трънливия път на желанията ми.
Ентусиазмът ми не се загуби, въпреки случилото се досега. Такъв беше светът, от който се мъчех да избягам. Омразата ми кипна и реших да не обръщам повече внимание на минаващите край мене превозни средства. Не се нуждаех от помощта им. Чувствах, че ме обзема страх. Не желаех, да попадам повече в беда. Знаех какво ме очаква, ако ме хванат. Бях преминал вече границата, от която за завръщане не трябваше да се мисли. Само напред – това бе моята посока. Тръгнах по посока Турну Северин. Край на автостопа оттук нататък. Отложих в този етап от пътуването си и приемането на всякаква по-мощ от обществото. Трябваше да успея сам. Напредвах бавно, възстановил спокойствието си.
ТРЕТА ГЛАВА
-----------------------------------
Времето беше топло.
Минавах през поля, гори, овощни градини, край колиби, къщи, по тихи селски улици и оживени градски булеварди. Пиех вода, където виждах чешми. Ядях диви плодове, ябълки, сливи и малини.
Полята приличаха на океан от жълти и зелени багри, привличайки с величието си, но криеха и своите изненади – тайните на мечтаната свобода.
Беше ми ясно, че ще се срещна с много трудности и тръни по каменистия път за осъществяването на мечтата ми, но не и до такава степен. Предизвикателствата ми действаха като магнит.
Имах усещането, че се намирам в най-големия водовъртеж на свободното пространство и трябва да имам силна воля и умение да изляза от него, за да поема по чистия път... Пред мен стоеше въпросът, дали наистина съществува, или е някакъв мираж. Беше ми напълно ясно, че идеална свобода няма никъде. Навсякъде има ред и закони. Но нещата навън стоят по друг начин. .. Въпреки това дишах с пълни гърди свежия полски въздух – символ на една прекрасна свобода, която ме привличаше. Често ме лаеха кучетата и бягаха след мен. Бях мръсен и парцалив, дори по-зле от циганите... Кожата ми бе надупчена от ухапвания на комари и други насекоми. Впечатляваха ме красивите дървета и цветните ливади. Удивлявах се на богатата и красива румънска земя и възхитителната й природа. И тук както в България се виждаше недоимък по колиби и къщи. Тя също бе държава на работниците и селяните. Видът им подсказваше подсказваше колко са нещастни; с изкривени от работа и жега лица.
По време на дългото пътуване се успокоих и надвих страха.
Започнах да вярвам, че ще успея. Добих куража и ставах все по незабелязан. Имах време за размисъл, с желание да формирам мислите за бъдещето си, за което определено започнах да мечтая. Изминавах километър след километър. Минаваха дни и седмици. Бях потен, жаден и гладен. Обувките – с не много високи токове тежаха и едва издържах...
Така беше всеки ден, седмица, дори и месец. Губех постепенно чувството за време, оставайки около триста километра зад гърба си.
В утрото на един хубав ден на проточилото се, като че ли заради мен лято, внезапно от височината на пътя, в далечината пред погледа ми съвсем ясно блесна красив град, разположен на брега на Дунава. Най-после, след повече от месец, пред мен бе очакваният Турну Северин. Искаше ми се да изкрещя от радост. Гледката беше великолепна; в една равнина, долу между хълмовете с тихи гори. Дунавът величествено минаваше с тихите си води между Югославия и Румъния.
Тази гледка беше най-красивата, която бях виждал да настоящия момент.
Възбуден и нетърпелив с уверени стъпки бързах към града. От височината до града, пътят се виеше като змия надолу. Той се простираше почти до реката. Влязох в него малко преди обяд. Скрих се бързо в тълпата, движеща се по една широка улица и разглеждах наоколо.
Първото нещо, което ми направи впечатление, бе почти навсякъде шареха войници. Поради тази причина, бях си позволил да играя на криеница с тях. Не след дълго попаднах в района на една овощна градина. По земята бяха нападали най-различни плодове. Беше ме обхванал такъв глад, че ядох като невидял, но не забравях, че трябва да се крия от армейците. Беше опасно, ако ме хванат. Криейки се, попаднах на голям найлонов чувал, в който можех да се събера, за да спя на топло. Вечер захладняваше, а през деня сгъвах този атрибут и го носех със себе си.
Разхождах се в района на реката в продължение на няколко дни, за да огледам за подходящо място, за преплуване до Югославия. Нямах възможност да се приближа до брега, заради войниците, които бродеха в района. Това положение беше притеснително, въпреки това трябваше задължително да намеря решение на проблема. Поставих си за цел, да изпълня този етап от мисията ми.
Сръбският бряг се виждаше, но ме и очакваше. При вида му изпадах в неописуемо желание, да преплувам реката на момента, но всяка необмислена и погрешна постъпка беше опасна. Вървях из улиците привидно спокоен,но изцяло съсредоточен.На необичайно място в началото на града, малка мръсна уличка, водеше към реката, която в този участък, бе доста тясна. Бях гладен и изтощен. Затова предпочетох да преплувам до отсрещния бряг от това място. Рано сутринта реших да премина активно към акция. Трябваше внимателно да се приближа до брега. Минах край мизерни къщички. Погълнат от действието си, не усетих кога се разминах с въоръжен войник, който за мое щастие не ми обърна внимание. Нямаше време за мислене. Беше опасно да продължавам. Върнах се назад край пътя, който водеше за центъра на града и влязох в едно лозе. На телената му ограда имаше табела с надпис: „Влизането забранено!” Лежах безчувствен на тревата. Светът се въртеше пред очите ми. Стисках зъби от болка, която се пренесе в главата. Изгубих съзнание. Сам, в чужда земя, попаднах в болезнена клопка. Ако това беше божие наказание, би трябвало да го почувствам по-късно. Когато се събудих, беше тъмно. Започнах да идвам на себе си. Кръстът ме болеше ужасно. По някакво чудо не си счупих крак или ръка. Лежах под дървото, вперил поглед в плодовете му, сочни и вкусни...
Притворил очи, дишайки бавно и безшумно, в дълбините на съзнанието ми се въртяха следните асоциативни мисли: „Животът е като узрял плод; предизвикателен, вкусен и сочен, но сдъвчеш ли семката, горчи до нетърпимост, но ако по невнимание удариш зъб върху костилката, можеш да го счупиш. Така, че човек не бива да се увлича от прекрасните и вкусните блага, които му се предлагат. Опасно е....! Всяко нещо е предизвикателство, което би могло да предложи удоволствието от сладостта на момента, в който се чувстваш свободен с правото на избор, но дали именно в този конкретен случай няма да се препънеш и да пострадаш...?! Свободата е най-прекрасната придобивка, но и лесно може да се загуби.
Тези мисли, които прескачаха в съзнанието ми, като птици от клон на клон, бяха ме откъснали временно от реалната действителност, която ме подтискаше. Трябваше да анализирам положението... Чувах виковете и подсвиркванията на войниците. Ако можех да куцам поне малко, щях да тръгна, но се страхувах от граничарските кучета. Не можех да вървя, нито да пълзя.
Виковете се усилваха. Забих нокти в земята и бавно изпълзях от лозето. Замаян в тъмнината като преследван хищник се провирах напред. Прекосих пътя, който водеше към града. Всяко предвижване ми струваше огромно усилие.
Встрани от пътя бълбукаше малка рекичка. За моя изненада водата бе доста бистра и реших да пия вода. Продължих да се провирам почти пълзейки като змия, прегрята от слънцето по каменната криволичеща пътека, водеща до голяма правоъгълна дупка – издълбана от стичащите се води при дъждовно време. Лицето ми бе обляно в пот, а ръцете горяха в огън от парещата коприва. Въпреки това трябваше да продължа.
Дупката се оказа ценно откритие – доста дълбока и можеше да ми послужи като скривалище. Пълзях и берях избуялата трева, и я хвърлях на дъното. Събирах и опадали листа, които биха ми послужили като дюшек. Намерих четири големи клона и с върховни усилия покрих дупката така, че никой да не ме види през деня.
Наоколо имаше овощни дървета. Земята под тях бе отрупана с плодове. Усмихнах се за разтоварване, понеже се сетих за анекдота, в който се разказва, как е паднала ябълката на главата на великия английски физик Нютон, и по този начин открива и описва гравитационната сила. Казвам анекдот, понеже тази история се оказа невярна.Този кратък момент ме успокои. Направих тениската си на торба и я напълних с ябълки и круши. Пребит от умора, влязох с болка в дупката, която трябваше да ми служи за дом или почивен лагер.С много труд положението беше овладяно. Когато се събудих, болките бяха намалели, но все още всяко движение ми костваше много сили. Затворен като в капан, изкарах цяла седмица в дупката. С течение на времето здравословното ми състояние се подобряваше. Излизах да пия вода, да бера плодове и за необходимите човешки нужди. Разкъсах долните си гащета на ленти и бинтовах кръста. След известно време болката понамаля. Не можех повече да лежа. Стана ми скучно. Хубавото време ми стана съюзник. Слънцето грееше и ме окуражаваше. Трябваше да продължа делото си, за да постигна желанията си. Имах усещането, че лятото си отиваше.
- Стегни се момче! – казах си.
Не обърнах внимание на болката и поех към града. Нуждаех се от движение.
На брега край Дунава се простираше голям модерен хотел, На паркинга имаше много западни коли. Явно в него отсядаха най-вече богати туристи, а може би и бизнесмени. Пред входа имаше тълпа от млади мъже, облечени елегантно и разговаряха тихо. Зяпаха колите и просеха цигари.
Довлече ме любопитството. Този хотел беше като център за общуване между младежи, търсещи търговия с чужденци, без милицията да разбере за намеренията им. По облеклото им се разбираше, че бяха западно ориентирани. Около групата бродеше около двадесетгодишен, елегантен младеж, облечен с карирана риза и дънки. На лицето му сияеше чаровна усмивка, която вдъхваше доверие и привличаше симпатизанти.
Изчаках да се отдели от групата и след кратко колебание се приближих към него, за да поговоря с него. Казах му на италиански, че съм беглец от България и искам да преплувам Дунава до Югославия, но навсякъде сноват полицаи и войници. Търсех начин да разбера, къде е най-добре да се преплува.
Протритите панталони, пребледнялото и брадясало лице, неподредената коса ми придаваха измъчен и болнав вид. Младежът ме изгледа недоверчиво, а лицето му изразяваше страх...
- Perikolozo (опосно)! – отговори ми той, гледайки ме в лицето – Излез на 10-15 километра извън града и плувай където е по-широко. Там няма много войници. Тук ще те убият. Бягай веднага и не говори с никого!
След като изрече тези думи, младият събеседник се обърна и тръгна. Заплахата от милицията държеше хората в страх. От другата страна на хотела, намираща се до реката, гъмжеше от войници, които не бяха особено благоразположени към никого.
Окуражен след разговора с младежа, реших да се разходя в един парк близо до центъра, в по-късните часове.
Около петнадесетгодишно момче пасеше красив бял кон. Приближих към него без колебание и риск, за да поговоря с него. Бях прекалено брадясал и знаех, че в комунистическите страни бе забранено да се носи брада.
Говорих му на италиански бавно и внимателно. Допълвах и със жестове. Исках да ми поднесе бръсначка и малко хляб. По реакцията му усетих, че ме е разбрал. Разменихме си погледи и хлапето тръгна веднага.
Тази част на града ми беше добре позната. Наблизо имаше голяма казарма. По тази причина тръгнах след момчето. То подмина парка и зави. Следих с лекота и вървях на разстояние след него. Бях почти сигурен, че ще се опита да ме предаде. Малко по-късно влезе в казармата. Прогнозата ми се оказа вярна. Следващата стъпка беше да напусна възможно най-бързо Турну Северин.
Сбърках, като тръгнах към гората с бързи крачки. Хлапето можеше де опише по дрехите и брадата, и така възможността да ме хванат беше много по-голяма. Градът не беше много голям. С напредващ страх влязох в гората по тъмно. Вечерта спах в найлоновия чувал.
На другия ден с неотслабващо темпо, въпреки болката в кръста, трябваше да прекося не много висок хълм. Внушавах си непрекъснато, че съм силен, издръжлив, и че ще успея в начинанието си...
Стигнах до върха на възвишението и спрях да отдъхна. Наблюдавах този прекрасен град с удоволствие, а реката, залята от слънчевите лъчи, се виеше като огромна змия. От стоянката ми лесно виждах мястото, откъдето можех да преплувам реката с помощта на счупения клон, който бях намерил. Това, което видях, накара да спре дъха ми. По средата на реката имаше остров и затова ми се стори толкова тясна. Островът не можеше да се види толкова ясно отдолу. Това беше загадка – кошмар, която ме притесни... Може би този остров бе военна база, или затвор като Белене. Бях направил несъзнателно лош избор, без да осъзнавам ясно къде съм отивал – лице в лице с врага. Това би било най-ужасното място, където можех да се озова. Според мен си губех времето. Погледнах отново към града и реших да се спусна в обратната страна.
-Довиждане, Турну Северин! Завинаги! – Казах си полугласно и обходих с бавен поглед тези прекрасни места на румънска-та държава.
Никога няма да забравя този прекрасен град. Интересното за него беше, че носеше двойно име „Дробета – Турну Северин”, понеже „Дробета” е дакийско име, а през III век се наричал Северус Турн на името на римския император Септимий Север (193 – 211 г.). Градът е известен и с имато „град на розите”. Те красят градините, парковете и алеите край паметниците на града.
Този прекрасен кът на румънската земя, ще остане завинаги в съзнанието и спомените ми.
Пътят беше стръмен, най-трудният терен досега. Напредвах бавно. Имаше много малини и това беше най-хубавото, което гората можеше можеше да ми предостави в този момент. Не бях ял от два дни и изпитвах вълчи глад. Нахвърлих се върху малините и ядох до насита. Самочувствието вече бе друго. Вървях до залез слънце. Природата ме дари с още един слънчев ден. Духаше лек, приятен вятър. Гората ухаеше освежаващо. В главата ми се стрелкаха най-различни мисли и се гонеха като уплашени птици или като ядосани морски вълни, готови да пометат всичко по пътя си.
Следващите два дни вървях през гората успоредно на Дунава. Чувствах се уморен. Бях объркан и уплашен. От всичко, което ми се случи до сега, се убедих каква е цената на свободата...
Човек трябва да бъде наясно с всичко това, за да постига целите си и да ги отстоява. Само тогава може да бъде полезен не само на себе си, но и на всички около него, дори и държавата.
- Мамка им мръсна и долнопробна...! - казах си и свих юмруци.
Болките в кръста не отминаваха. Изминах доста път, а и бях на последната отсечка от пътуването ми в Румъния. Изпитвах неприятното чувство, че може да ми се случи нещо.
Уплахата бе голяма. Не исках да умра по този начин и никой да не знае за това. Раздразнен, вбесен и със страх в душата, седнах на земята сред дърветата. Грабнах една малка клечка и започнах да издълбавам името си върху загорялата кожа на лявата ми ръка. Драсках бавна и внимателно, докато потече кръв. Добавих града, в който живеех и България. Стана като татуировка. Беше много важно да направя това – ако ме убият при плуването, да се знае кой съм и откъде... Исках майка ми да знае, да се гордее с мен за любовта ми към свободата и да се присмее в очите на червените негодници и убийци. Надявах се да не бъде така и всичко да мине нормално.
- Ще успея, за да бъда победител...! Няма да им се оставя...! – казах си с яд и свих юмруци. Въпреки временния яд, в мен живееше надеждата, редом с вярата. Това беше най-важното.
Лошите мисли отлетяха, като ненужна информация. Листата и сухите клони пукаха под краката ми. Излязох от гората на третия ден. Бях близо до реката. Имаше асфалтов път, който вероятно водеше за Сърбия и Унгария. От време на време се виждаха войници, но не бяха много както в Дробета – Турну Северин.
Реката ставаше все по-широка и затова се срещаха по-рядко граничари. Рискът беше значително по-малък. Ориентирах се по-добре и съставих план за действие. Разгледах наоколо и после се върнах набързо в гората. Теренът беше труден. Напредвах бавно в гъсталаците от диви растения, храсти и преплетени клони. Спъвах се по дънери и корени. Доволен от своите наблюдения, бях готов и мислех за плуването. Мястото беше идеално. Трябваше да повървя още малко навътре в гората за по-спокойно.
Внезапно ме сепна силен вик, който ме накара да се закова на място.
Един войник сякаш бе излязъл изпод земята и започна да крещи нещо на румънски, което не разбирах. Излязох моментално от унеса си. Войникът ме гледаше изпитателно и очите му блеснаха. За щастие не носеше оръжие.
Първоначално не обръщах внимание на виковете му. Държах здраво дърво, което използвах като бастун. Изглеждах като бушмèн – брадясал, мръсен и с изпокъсани дрехи.
Той се насочи срещу мен и не преставаше да крещи като идиот. Разпасан и развилнян, изпаднал в лудост, този човек усложняваше нещата.
Беше отвратително, непоносимо, дори и опасно положение. Бях дълго време на тази чужда земя и близо до целта, и не биваше да се обричам на провал. Надигаше се гняв в душата ми.Съвзех се, застанал на едно място и го чаках да се доближи достатъчно близо, за да му разбия главата с дървото. Реших да го заблудя, позирайки изгубеното овчарче.
- Капра, Капра /коза/! – извиках няколко пъти, отвличайки вниманието му.
Номерът ми не мина. Втренчих се в него. Очите му се разширяваха и видях страха в тях. Чаках да направи още няколко крачки. Той ме гледаше внимателно и сякаш четеше мислите ми. Спря се на няколко метра от мен. Вдигнах дървото, но не мръднах. Сцената продължи няколко минути. Униформеният, но разпасан млад човек разбра намеренията ми. Обърна се внезапно и хукна да бяга като обезумял нагоре по хълма, откъдето дойде.
Тук дърветата много на гъсто и го изгубих от огледа си. Проклетото животно се изпари набързо, както и дойде... Аз също се изплаших, понеже можеше да дойде с подкрепление. Тръгнах бързо паралелно на реката. Земята бе засипана с окапали листа. Намерих една дупка, легнах вътре и се покрих с листа. Като че бях жив, заровен. Реших окончателно, още тази вечер да преплувам реката и да стъпя на сръбска земя. Бях извървял над 350 километра, с липса на храна, падането от дървото и болките, от които тялото ми все още страдаше. Силите ми започнаха да ме на-пускат. Предстоеше момента да преплувам Дунава. Имах усещането, че на сръбска земя щях да бъда по-добре. Реших да стоя в дупката до втората част от нощта. Очаквах с огромно нетърпение момента, да напусна тази чужда страна.
Около полунощ се отправих към магистралата, която се провираше между гората и гарата.
Вървях внимателно и без да вдигам шум, докато стигнах до един мост, под който имаше вода, нещо като ръкав на реката. Съблякох си дрехите и както първият път ги вързах около кръста си, и отидох под моста. Бях обзет от страх и се ослушах. Очаквах всеки момент да защракат калашниците. Не чувах нищо отгоре. Граничарите дебнеха някъде в тъмнината. За да бъда сигурен, хвърлих малко камъче във водата, после още едно. Ако имаше войници, щяха да реагират по техния най-редовен начин.
Почаках няколко минути. Беше ми ясно, че ако ме хванат на брега, ще ме арестуват, а ако съм във водата – сигурна смърт. За мен тя бе за предпочитане.
Поех дълбоко въздух и започнах внимателно да плувам под вода, без да вдигам шум, забравяйки за болката в кръста. Излязох да си поема въздух и пак се гмурнах под водата. Луната беше осветила реката. Това ме безпокоеше. И този път някаква невидима сила ми помагаше. За броени минути блестя-щата от светлината река потъна в мрак.
Времето беше много топло за сезона.
Отдалечавах се с поразяваща бързина от румънския бряг. Тишината беше абсолютна и смразяваща. Оставаха десетина минута, за да бъда в неутрални води. Радвах се, че пресметнах изключително умело времето за преплуване. Метрите бавно се нижеха. Нямаше вече за какво да се тревожа. В душата ми се възцари покой. Когато приближих брега, луната отново изгря и видях, че тук ще ми е много трудно да го изкача, понеже беше много висок. Плувах по течението, докато се хванах за клоните на едно дърво, които бяха увиснали във водата. Отдъхнах няколко минути и се изкатерих по клона. Усещайки твърдата сръбска земя под краката си, в душата ми олекна за неопределено време, загърбвайки напрежението насъбрало се в „Дробета-Турну Северин”. Треперех и имах усещането, че мравки лазеха под кожата ми. Сложих дрехите да съхнат върху близките храсти и се пъхнах в найлоновия чувал да поспя. Нощта бе спокойна и топла, обляна от лунната светлина.
Близо до брега, където плувах имаше голяма електроцентрала и съществуваше тесен път, който щеше да ме води, за да постигна заветната си цел – свободата... Единственото, което желаех, беше да стигна до Италия и от там към далечна Австралия.
____________________________
Разказът е написан по действителен случай.
----------------------------
Беше есента на 1978 година. На брега на Дунава край Силистра, в ранната утрин цареше необичайно потискаща тишина, която стягаше сърцето ми и не даваше покой. Черните облаци бяха се спуснали ниско, задушаваха Земята и всичко живо попадащо под обсега им. Трудно се дишаше тежкият въздух. Дори птиците не желаеха да пеят в приспиваща горещина.
Силни гръмотевици разтърсиха земята и секунди след това заваля пороен дъжд, който ме събуди и принуди да изляза от храсталаците, намиращи се край брега, където прекарах нощта. Лятото отиваше към края си, но все още бе доста горещо.
Бях доста разстроен от ситуациите, случили се около мен. Изправих се бавно. Завъртях неспокойно глава и гневният ми поглед се насочи към бързите води на реката. Криех се от милицията, за да не попадна в ръцете ̀и. От два дни не бях ял нищо, но страхът беше по силен от глада. Хванат ли ме, влизах в затвора или в поправителен лагер. Чувството, че съм уплашен, беше най-малкото... Страхувах се за живота си. Един мой съученик, заемащ отговорен пост в милицията – като символ на дългото приятелство, рискувайки собственото си положение, ми каза:
- Бягай, документите ти за задържане до десет дни ще бъдат готови!
Послушах го и реших, да избягам. Имах нужда от пари и затова реших набързо да продам, каквото можех. Сърцето ми беше обзето от мъка и страх. Мислите ми бяха неконтролируеми. Въпреки това трябваше да запазя самообладание и да се разделя с родното си място. От малък живеех с мечтата да избягам на Запад.
Заминах за столицата да потърся помощ, но не се получи поради страх от опасностите. Мина доста време, но резултат никакъв. Само похарчих парите. От южната и западната граница пазеха строго. Трябваше да бъда предпазлив. България бе държава – затвор. Беше изключително трудно и затова реших да избягам през Дунава. Този вариант бе последният ми шанс да напусна родината. Беше опасно за живота ми да остана.
Паяжините на комунистическото гестапо бяха обхванали навсякъде. Трябваше да избягам възможно най-бързо. Поради тази причина дойдох в Силистра. Избрах най-дългия и труден път, но може би най-сигурния. Животът ми в България вече не струваше нищо... Бях попаднал в черните списъци на неблагонадежните. Не отговарях на съществените изисквания на комунистите. Имах дълга коса, носех се и се държах по различно от другите. Често говорих за свободния западен свят, който бе идол за мен, слушах радио „Свободна Европа” и западна музика, разбира се и българска. Интересувах се от историята на развитите държави, включително и САЩ – тяхната икономика и култура.
Затваряха ме често. Мъчеха ме обезумели и изпълнени с омраза, по причината, че не искам да работя за тях. За мен бяха безкрупулни негодници. Според мен животът, в който няма свобода... – няма почитание към тези които я управляват.
Не можех повече да понасям тази ситуация. Гадост от отвсякъде... Отвращавах се от системата и желанието ми да избягам ставаше все по-голямо. Не желаех да гния по затворите, където тези глупаци и некадърници искаха да ме пратят и да прахосат младостта ми. Мразех ги и не криех чувствата си. Нещастията не можеха да продължават повече.
Някакъв шум от храсталаците отклони мислите ми... Огледах се внимателно, но не видях нищо. Все ми се струваше, че някой ме наблюдава. Усещах скрит страх – наследство от стабилния ми и винаги в състояние на тревожност живот. Седнах под едно дърво, за да се предпазя поне малко от дъжда.
Душата ми бе потънала в мрак... Имах усещането, че времето минава бавно. Наблюдавах силния дъжд, който за мен в настоящия момент бе символ на свободата, и обмислях план за бягството. Нямаше време за мотаене...
Дъждът спря към обяд. Небето се прочисти и слънцето се показа усмихнато.
Легнах в скривалището и се опитах да поспя. Оставаше малко време да напусна родната земя. Не желаех да мисля за минали неща. Животът ми в тази държава беше свършил. Опитах се да сдържа гнева си. Не бях в състояние да прогнозирам предстоящите ситуации, моменти и дни. Можеха да бъдат само догатки. Не бях предприемал досега сериозни цели в живота си, който бе единствения смисъл за мен. На недалечен хълм от местоположението ми имаше малък ресторант, който внезапно оживя. Беше събота и предположих, че е сватба. Пристигаха коли. Чуваше се музика. Усетих приятна приятна миризма. Стомахът ме присви. Сватбарските писъци ме дразнеха. Чуваха се речи, ръкопляскания и смях. Един много оглушителен крясък в по-късния следобед ме накара да помисля, че вече са се напили. По тази причина реших да изляза от прикритието си. Изтърсих панталона и фланелката, за да не изглеждам съвсем съмнителен, и се приближих внимателно до външните маси в градината на ресторанта. Веселието беше в разгара си и всички бяха изцяло погълнати в шумотевицата. Сега бе подходящия момент да хапна нещо. Поех крадешком към трапезите. Музиката зазвуча необичайно силно. Чувствах се неудобно. Седнах на един стол и си налях чаша ракия. Отпих и погледнах наоколо. Алкохолът беше опиянил всички. Празненството набираше скорост като ракетен двигател.
Отпих от ракията, която загря стомаха. Нервите ми се отпуснаха. Почувствах се по-спокоен и сигурен. Някой ми донесе салата. Последваха кюфтета, пържола и вино. Захванах се да ям лакомо, но срамежливо, с поглед закован в яденето. В целия този вихър от емоции, едно младо момиче ме дари с усмивка. Гледах като закован, без да реагирам. Страхът все още живееше в мен, но и нямаше намерение да ме напуска. Пипалата му сякаш бяха обхванали всяка частица от същността ми. Въпреки това, гладът и необходимостта да пийна бяха на водещо място. Дори мислите ми бяха вързани, като коне на ясла. В момента нямаше резултат от тях.
Сватбарите бяха във вихъра си. Едни танцуваха. Други разговаряха по групички, и пиеха напитките.
Имах чувството, че присъствах на състезание по надпиване. За мое успокоение и учудване, участниците в това пиршество не показаха никакъв интерес към мен, сякаш бях невидим.
В ъгъла на една маса стояха две големи бутилки с неизпито вино. Взех от сухите мезета, които завих в един вестник поставен на масата в близост до мен, грабнах една от бутилките, с уверението че никой няма да ме види, понеже бяха сериозно пияни. Времето напредваше и трябваше да си вървя. Огледах се като уплашен дивеч, въздъхнах и лека полека тихомълком се изпарих. Върнах се в моето убежище край реката. Седнах на земята, държейки бутилката и мезето, и заслушах музиката, която се чуваше от ресторанта. Вълчият ми апетит вече го нямаше. Отпих от виното. Беше прекрасно и ароматно. През целия ми живот, алкохолът е бил един от основните врагове, понеже ми донесе много поразии. Но пък в настоящия момент бе необходим. Чувствах се прекрасно, дори мислите се проясниха, намествайки се в своите коловози. Усетих приливи на смелост и енергия.
Горещият ден си отиваше като теснолинейка. Дори музиката от ресторанта затихна. Нощта падаше и обгръщаше с мантията си майката Земя.
Съблякох част от дрехите и ги вързах през кръста. Погледнах светлините на града, който представляваше един малък кът от родината, целунах родната Земя и влязох бавно в тъмните води на Дунава. Българският бряг изчезваше и там оставяше всичко, което обичах и мразех. Преплувах реката сравнително бързо, без проблеми.
...
ВТОРА ГЛАВА
----------------------------------------
Стъпвайки на румънския бряг, усетих граничната бразда, тъй като пръстта беше рохка под краката ми. Уплаших се да не оставя следи след себе си и светкавично тръгнах през нивите. Дълго време бягах без почивка. Трябваше да бъда възможно по-далеко от границата. Треперех от страх да не ме открият. Не си спомням колко време съм бягал, но ми се стори цяла вечност. Открих две бали слама и легнах да спя. Имах усещането, че ще ми се пръсне сърцето от умора. Рискът за сега беше сполучлив. Рано сутринта ме събуди шум от трактори и камиони.
Небесната синева обгръщаше майката земя с нежната си коприна. Чувствах задух.
Работниците идваха на работа, насядали на ремаркета, закачени на трактори.
От другата страна на пътя имаше царевична нива, която се напояваше.
След като дойдох на себе си от случките, се огледах като гърмян заек и се шмугнах набързо в царевичната нива. Тънки високи тръби поливаха реколтата. Застанах под една от тях, за да се окъпя. Почувствах се бодър и по-добре от студената вода. Дори и дрехите ми се изпраха.
Тръгнах между нивите. Хората ме поздравяваха. Отговарях им с кимане на глава, или си вдигах ръката. Очевидно ме мислеха за местен и това ме успокояваше. Бях сигурен, че наблизо има градче, но не знаех в каква посока да вървя. Усещах първите пориви на свободата. Дишах с пълни гърди полския въздух – с аромата на майката Земя... Беше ме обладала такава енергия, че изпитвах желанието да литна като волна птица, накъдето ми видят очите. Вървях напосоки, но спокоен. Видях малко момче, което седеше на един камък и четеше книга. Включих в употреба малкото румънски думи, които знаех: „Unde Călăraşi? (Къде е Калараш?) – и се засмях приветливо.
Малкият ме разбра, посочи с ръка и ми отговори с усмивка.
Денят се очертаваше да бъде хубав. Слънцето упорито раздаваше топлината си и сушеше дрехите ми. Скоро излязох на асфалтов път. Видях голям пътен знак с надпис „Калараш – 5 км.”
Високият ток на обувката ми падна. Прибрах го и продължих. Когато стигнах до града, макар че не виждах нищо особено, се почувствах необичайно щастлив. Бяха първите тръпки на предполагаемата свобода, въпреки неизвестността. Мотах се цял ден из градчето. Радвах се като малко дете на това усещане.
„Най-после в чужбина!” – помислих си с известно щастие и гордост.
Въпреки загадките, които ме дебнеха, чувствах особено облекчение. По пътя съзрях няколко гвоздея, седнах на една скамейка и с един камък заковах тока на обувката си.
Знаех, че ме очаква дълго време мизерия, но по-добре да бъде така, отколкото да бъда преследван или зад решетките в родината си, понеже не приемах „комунистическия строй”, принципи и ред. А за свободата на мисълта и словото не биваше да става дума... Обичах родината си, но желаех да бъде по свободна и независима. Страхът все още живееше в мен. Може би скоро нямаше да се освободя от него? Въпреки всичко оптимизмът не беше ме напуснал. Разхождайки се по главната улица видях указателна табела – „Букурещ – 100 км.” Спрях се за малко и се замислих. Тръгнах с ускорени крачки. Задушният ден беше към края си. Уморен от горещината, заспах в една купа слама – край пътя извън града, потопен в блаженство, забравяйки миналото.
Ревът на автомобилни двигатели ме събуди. Станах, изчистих се от сламата и излязох от пътя. Не след дълго светлините на голям камион ме накараха да се обърна. Вдигнах бързо ръка за стоп. След няколко секунди тежката машина спря бавно и спирачките и спирачките заскърцаха гневно... Отворих вратата и скочих вътре. Сърцето ми биеше от притеснение... Не виждах шофьора ясно поради тъмнината. Задишах учестено. Мислите ми се гонеха като подплашени птици.
„Турист фром Югославия” – казах със спокоен, но безцеремонен глас.
Видях, че шофьорът с движение на главата си потвърди въпроса ми. Почти през целия не разговаряхме. Исках да кажа нещо, но нямах късмет. Водачът на камиона караше замислен, вперил очи като фарове в далечината, забравил за мен. Може би му бях безинтересен. Нямаше никаква заинтересованост, за мой късмет. Бяхме пред Букурещ с първите слънчеви лъчи. Излязох от камиона в началото на града. Не можех да повярвам на очите си. Провървя ми в повече, отколкото очаквах.
Всичко наоколо изглеждаше красиво и спокойно.
Откакто стъпих на румънска земя, не бях ял нищо. Нямах никакви пари. Въпреки глада и безпаричието, съществуваха и други важни проблеми. По време на кратката ми подготовка за бягството бях научил, че главната гара се нарича „Гара де Нор”. Трябваше да се кача в някой влак с направление гр. Турну Северин, намиращ се на брега на Дунава срещу Сърбия. Целта ми беше да преплувам Дунава и през Сърбия, и Словения да се добера до Италия. Бях наясно, че пътят към свободата нямаше да бъде лесен. Сърцето ми биеше от напрежение, а мислите не спираха да се раздиплят като страници на непрочетена книга. Знаех много добре, че пътят към желаната свобода бе доста трънлив. Свих вежди, въздъхнах бавно и прибрах пръсти в юмрук. Изоставих род и родина, но си обещах да не мисля за това...
Букурещ бе загадка за мен. За първи път бях в такъв голям град. Вървях и не знаех за какво да мисля. За храна ли, за спане, дори не знаех за какво друго...? Бях в страшна и болезнена безизходица. Ако някой друг беше на място, как ли би постъпил – в чужда държава, без пари, дори и без познати...? Знаех, че връщане назад няма, чакаше ме доживотен затвор. Не-е-е, по добре да умра, но не в Белене или Скравена!
Единственото нещо, което ме очакваше, беше дългият, труден и изпълнен с лишения и неизвестности път към свободата, която търсех. Ако някой си мисли, че свободата се постига лесно, дълбоко се лъже. Тя е крайната цел, към която много люде се стремят. Но дали всички я постигат, никой не знае? А пълна свобода едва ли съществува. Човек винаги зависи от някого или от нещо.
Най-напред трябваше да разбера посоката за гарата. Оглеждах се за указателни табели, а и нямаше как да питам...
Качих се наслуки в един трамвай, който ме отведе до гарата. Разглеждах я с любопитство. Беше занемарена. Липсваше и хигиена. Срещу нея имаше голям парк. По пейките бяха насядали уморени пътници, дори някои бяха заспали. Виждаха се и пияни цигани. Някои от тях бяха пияни и дръзки. Цареше навсякъде безпорядък.
Оправях се доста добре като изгнаник. Седнах на една пейка. Реших да не мисля за нищо. Очите ми шареха навсякъде и приличаха на заблудени птици, объркали посоката. Най-сетне погледът ми се спря на младо момче, седнало на от срещната скамейка. Беше около седемнайсетгодишен, значително по-млад от мен, среден на ръст, добре сложен, с големи зелени очи, изразяващи приятна усмивки. Носеше дънки и жълта тениска. Кимна ми с глава за поздрав.
Усмивката ми беше искрена. Поисках му цигара с подходящ за целта знак.
Момчето се надигна бързо, прекоси пътеката, любезно ми подаде цигара и запалка. Запалих и с поклон му благодарих приятелски. Попита ме нещо, което не разбрах. Отговорих му, че съм българин на развален италиански, и че ще пътувам за Турну Северин. Дори споменах за безпаричието си.
„Ще рискувам!” – казах си. Имах чувството, че мога да му се доверя.
Младежът ме дари с широка окуражаваща усмивка, хвана ме под ръка и с бързи крачки ме изведе от парка.
Слънцето припичаше и даряваше с любов и топлина. Над нас кръжаха три гълъба и правеха своите пируети.
Спътникът ми надигна ръката си с дланта нагоре. Единият гълъб кацна на нея и го загледа в очите. Пристъпи с крачета, плясна с криле и отлетя. Този момент бе най-прекрасният, който някога бих могъл да преживея. Имах чувството, че няма да го забравя никога. Завихме край малко площадче и се насочихме към една закусвалня – препълнена с хора. Честно казано бях безкрайно изненадан, от намерението на момчето да ми помогне. Посочи ми една маса, която беше освободена. Чувствах се притеснен, но въпреки това седнах, подгонен от глада.
Повечето от клиентите бяха омърлушени пенсионери, с отегчени, изпити от алкохола лица. Приличаха ме на зловещи грубияни. Ядохме боб с наденица и пихме студена бира. Стояхме около час в закусвалнята.
Опитах се да обясня още веднъж, че искам да отида в Турну Северин.
Момчето ме погледна, усмихна се, поклати одобрително глава облиза устните си от бирата и се надигна от стола. Помислих, че ме разбра и отговорих на приятелския му поглед. Усетих, че принадлежи към моята класа и затова се разбирахме добре. Имах усещането, че нещата се наместват сами в моя полза.
Излязохме навън. Беше прекрасен слънчев ден. Исках да благодаря на младежа за вниманието, но не знаех как. Като че Господ ме срещна с него. Засега поведението му излъчваше доброта и всеотдайност.
Първата вечер спах на пейка в парка край гарата. Не бях сам. Имаше доста хора като мен, които бяха окупирали почти всички пейки. Моят по-млад приятел спеше наоколо. На сутринта седеше на стъпалата на гарата и пушеше. Усмивката му беше лъчезарна. Подаде ми ръка за поздрав. Предложи ми цигара, която вежливо отказах, тъй като не можех да пуша на гладен стомах. Стори ми се, че каза да вървим. Стомахът ми бе свит на топка, а сърцето пърхаше като ранена птица. Това, което се случи снощи, ме развълнува и стопли душата ми. Младият красавец влезе в близкия хранителен магазин, чиято сграда беше почти мизерна. Не след дълго младежа излезе с хляб и салам. Отряза с една ножка едно парче от салама и хляба, а останалото даде на мен. Бях доста притеснен от жеста му и се опитах да откажа възможно най-културно. Беше ми съвестно и нахално да приема. Той положи дясната си ръка до сърцето, а погледът му бе умоляващ. Подаде торбичката с останалия салам и хляб, които бяха предостатъчно за да се нахраня. Така прекарах една седмица в Букурещ. Двамата прекарахме непрекъснато заедно. Ходеше непрекъснато някъде и винаги носеше хляб, вино, цигари, салам, а понякога и бира. Имах усещането, че изпълняваше ролята на мисионер на Майка Тереза. Чакахме удачния момент да се вмъкнем в някой товарен влак. Отначало перспективите бяха блестящи, но радостта ми беше краткотрайна.
На дървените пейки в парка спяха доста самотни жени. На една от тях, скрита в храстите, спеше младо момиче с гръб към пътеката, по която вървяхме.
Внезапно пътникът ми отиде при нея и започна да я опипва. Дръпна й роклята. Ръцете му се спуснаха по краката ù. Стъписах се от постъпката му. Момичето скочи от стреса. В очите й се чувстваше уплаха, а долната устна трепереше.
Юношата отстъпи назад и се смееше. Момичето изкрещя и се запъти към входа на гарата. Странното му поведение ме озадачи и ядоса. Не можех да си позволя да се навъртам повече около него или обратното. Видях момичето с двама полицаи, идващи към нас. Втренчих се в момчето за миг.
„Оплеска всичко” – помислих си и се втурнах към тълпата минаваща по една улица край парка.
Сърцето ми биеше от уплаха. Пробивах си път по най-бързия начин и свих в една пресечка, отдалечавайки се от гарата. Повече не видях хлапето. Исках да забравя случилото се, тъй като можех да имам сериозни проблеми. Прекарах ядосан остатъка от деня, търсейки ново място за преспиване. След случката до гората беше рисковано да остана там. Преместих се в съседния парк до гарата.
Късно вечерта легнах в едни храсти и заспах. Усетих че някой ме подритва по краката. Отворих очи и видях на фона на блестящата лунна светлина силует на висок едър мъж с голямо шише в дясната ръка. Същият продължаваше да ме рита и говореше нещо на румънски. Мислех че ще ме остави на мира, ако не му обърна внимание. Грубиянинът продължи да ме безпокои. Изчака малко, размърда се нервно и ми поиска пари. Разбрах за това по жеста, който направи... Теглих му наум една българска майна и поклатих отрицателно глава.
Явно разочарован, прасето облещи очи и се наведе, дори усетих алкохолния му дъх. Ризата му бе разкопчана, а вратовръзката висеше полуразвързана на гол тумбак.
Тъпа болка изпълни главата ми.
Внезапно, все още озъбен над мен, човекът – гигант изрева с войнствен дух.
- Бандит! Бандит!
Остави шишето на земята, отскочи храбро и се заклати към пътя, който не беше далеч, с идеята да спре милиционерска кола.
- Тревога! – казах и скочих на крака.
Грабнах бутилката и светкавично хукнах по тъмните улички зад сградите. Те бяха пусти и потънали в мрак. След дълго лутане излязох на парка до гарата.
Седнах зад един храст и отворих бутилката. Беше пълна с вино.Изпих го преди да свърши нощта. Шокът премина. Стана ми смешно. Реших да напусна Букурещ рано сутринта, вместо да се мотам. Планът ми се променяше. Да се кача на влак без билет, не беше толкова просто, но не беше само това... Картината не беше приятна при създалите се обстоятелства. Реших да се пробвам на автостоп. Всяка грешка можеше да ми струва живота.
Качих се на трамвай, отиващ до края на града, за да стигна до магистралата. Целта ми бе да стигна до Турну Северин. Напуснах Букурещ с незначителни неприятности и тредности.
Близо до една бензиностанция, намираща се в края на града, чакаха на автостоп доста хора. Някои от тях носеха мотики, лопати и търмъци. Бяха облечени с износени дрехи. Изглеждаха изморени и брадясали. Жегата бе непосилна, дори и на сянка.
Леките коли спираха една след друга, в които се качваха по трима или четирима.
Стоях настрани, а слънчевите лъчи обгаряха лицето ми. Не бързах за никъде. Нямах смелост да се присъединя към останалите стопаджии. Поради изживяните проблеми, не исках да имам повече неприятности.
Една Дачия спря и трима стопаджии влязоха. Шофьорът ме погледна, че чакам и ме покани с поглед. Влязох набързо и седнах до него. Поех дълбоко дъх, след като се настаних и умишлено си подсвирках тихо за кураж. След като се настанихме, тримата пътници започнаха да дават пари на шофьора. Стана ми неудобно и се загледах през прозореца. Шофьорът ме подбутна и направи жест разтривайки пръсти, за да му дам пари. Усетих ехидната му усмивка.
-Турист фром Югославия! – казах като оправдание, усещайки ситуацията, която би ме споходила всеки момент.
На лицето му се изписа неприязън, вдиша силно през носа си и издишвайки ми тегли една майна. Пътниците, които седяха от-зад се разсмяха подигравателно. Без да губи време, водачът на автомобила се наведе, отвори моята врата и ме изгони на пътя. Сетне се върна обратно към града с единствената цел да вземе платежоспособен пътник.
- Негодник! – Казах си полугласно, изпитвайки яд. Бях убеден, че няма да ми е много лесно и знаех какво ме очаква, предприе-майки тази моя авантюра по трънливия път на желанията ми.
Ентусиазмът ми не се загуби, въпреки случилото се досега. Такъв беше светът, от който се мъчех да избягам. Омразата ми кипна и реших да не обръщам повече внимание на минаващите край мене превозни средства. Не се нуждаех от помощта им. Чувствах, че ме обзема страх. Не желаех, да попадам повече в беда. Знаех какво ме очаква, ако ме хванат. Бях преминал вече границата, от която за завръщане не трябваше да се мисли. Само напред – това бе моята посока. Тръгнах по посока Турну Северин. Край на автостопа оттук нататък. Отложих в този етап от пътуването си и приемането на всякаква по-мощ от обществото. Трябваше да успея сам. Напредвах бавно, възстановил спокойствието си.
ТРЕТА ГЛАВА
-----------------------------------
Времето беше топло.
Минавах през поля, гори, овощни градини, край колиби, къщи, по тихи селски улици и оживени градски булеварди. Пиех вода, където виждах чешми. Ядях диви плодове, ябълки, сливи и малини.
Полята приличаха на океан от жълти и зелени багри, привличайки с величието си, но криеха и своите изненади – тайните на мечтаната свобода.
Беше ми ясно, че ще се срещна с много трудности и тръни по каменистия път за осъществяването на мечтата ми, но не и до такава степен. Предизвикателствата ми действаха като магнит.
Имах усещането, че се намирам в най-големия водовъртеж на свободното пространство и трябва да имам силна воля и умение да изляза от него, за да поема по чистия път... Пред мен стоеше въпросът, дали наистина съществува, или е някакъв мираж. Беше ми напълно ясно, че идеална свобода няма никъде. Навсякъде има ред и закони. Но нещата навън стоят по друг начин. .. Въпреки това дишах с пълни гърди свежия полски въздух – символ на една прекрасна свобода, която ме привличаше. Често ме лаеха кучетата и бягаха след мен. Бях мръсен и парцалив, дори по-зле от циганите... Кожата ми бе надупчена от ухапвания на комари и други насекоми. Впечатляваха ме красивите дървета и цветните ливади. Удивлявах се на богатата и красива румънска земя и възхитителната й природа. И тук както в България се виждаше недоимък по колиби и къщи. Тя също бе държава на работниците и селяните. Видът им подсказваше подсказваше колко са нещастни; с изкривени от работа и жега лица.
По време на дългото пътуване се успокоих и надвих страха.
Започнах да вярвам, че ще успея. Добих куража и ставах все по незабелязан. Имах време за размисъл, с желание да формирам мислите за бъдещето си, за което определено започнах да мечтая. Изминавах километър след километър. Минаваха дни и седмици. Бях потен, жаден и гладен. Обувките – с не много високи токове тежаха и едва издържах...
Така беше всеки ден, седмица, дори и месец. Губех постепенно чувството за време, оставайки около триста километра зад гърба си.
В утрото на един хубав ден на проточилото се, като че ли заради мен лято, внезапно от височината на пътя, в далечината пред погледа ми съвсем ясно блесна красив град, разположен на брега на Дунава. Най-после, след повече от месец, пред мен бе очакваният Турну Северин. Искаше ми се да изкрещя от радост. Гледката беше великолепна; в една равнина, долу между хълмовете с тихи гори. Дунавът величествено минаваше с тихите си води между Югославия и Румъния.
Тази гледка беше най-красивата, която бях виждал да настоящия момент.
Възбуден и нетърпелив с уверени стъпки бързах към града. От височината до града, пътят се виеше като змия надолу. Той се простираше почти до реката. Влязох в него малко преди обяд. Скрих се бързо в тълпата, движеща се по една широка улица и разглеждах наоколо.
Първото нещо, което ми направи впечатление, бе почти навсякъде шареха войници. Поради тази причина, бях си позволил да играя на криеница с тях. Не след дълго попаднах в района на една овощна градина. По земята бяха нападали най-различни плодове. Беше ме обхванал такъв глад, че ядох като невидял, но не забравях, че трябва да се крия от армейците. Беше опасно, ако ме хванат. Криейки се, попаднах на голям найлонов чувал, в който можех да се събера, за да спя на топло. Вечер захладняваше, а през деня сгъвах този атрибут и го носех със себе си.
Разхождах се в района на реката в продължение на няколко дни, за да огледам за подходящо място, за преплуване до Югославия. Нямах възможност да се приближа до брега, заради войниците, които бродеха в района. Това положение беше притеснително, въпреки това трябваше задължително да намеря решение на проблема. Поставих си за цел, да изпълня този етап от мисията ми.
Сръбският бряг се виждаше, но ме и очакваше. При вида му изпадах в неописуемо желание, да преплувам реката на момента, но всяка необмислена и погрешна постъпка беше опасна. Вървях из улиците привидно спокоен,но изцяло съсредоточен.На необичайно място в началото на града, малка мръсна уличка, водеше към реката, която в този участък, бе доста тясна. Бях гладен и изтощен. Затова предпочетох да преплувам до отсрещния бряг от това място. Рано сутринта реших да премина активно към акция. Трябваше внимателно да се приближа до брега. Минах край мизерни къщички. Погълнат от действието си, не усетих кога се разминах с въоръжен войник, който за мое щастие не ми обърна внимание. Нямаше време за мислене. Беше опасно да продължавам. Върнах се назад край пътя, който водеше за центъра на града и влязох в едно лозе. На телената му ограда имаше табела с надпис: „Влизането забранено!” Лежах безчувствен на тревата. Светът се въртеше пред очите ми. Стисках зъби от болка, която се пренесе в главата. Изгубих съзнание. Сам, в чужда земя, попаднах в болезнена клопка. Ако това беше божие наказание, би трябвало да го почувствам по-късно. Когато се събудих, беше тъмно. Започнах да идвам на себе си. Кръстът ме болеше ужасно. По някакво чудо не си счупих крак или ръка. Лежах под дървото, вперил поглед в плодовете му, сочни и вкусни...
Притворил очи, дишайки бавно и безшумно, в дълбините на съзнанието ми се въртяха следните асоциативни мисли: „Животът е като узрял плод; предизвикателен, вкусен и сочен, но сдъвчеш ли семката, горчи до нетърпимост, но ако по невнимание удариш зъб върху костилката, можеш да го счупиш. Така, че човек не бива да се увлича от прекрасните и вкусните блага, които му се предлагат. Опасно е....! Всяко нещо е предизвикателство, което би могло да предложи удоволствието от сладостта на момента, в който се чувстваш свободен с правото на избор, но дали именно в този конкретен случай няма да се препънеш и да пострадаш...?! Свободата е най-прекрасната придобивка, но и лесно може да се загуби.
Тези мисли, които прескачаха в съзнанието ми, като птици от клон на клон, бяха ме откъснали временно от реалната действителност, която ме подтискаше. Трябваше да анализирам положението... Чувах виковете и подсвиркванията на войниците. Ако можех да куцам поне малко, щях да тръгна, но се страхувах от граничарските кучета. Не можех да вървя, нито да пълзя.
Виковете се усилваха. Забих нокти в земята и бавно изпълзях от лозето. Замаян в тъмнината като преследван хищник се провирах напред. Прекосих пътя, който водеше към града. Всяко предвижване ми струваше огромно усилие.
Встрани от пътя бълбукаше малка рекичка. За моя изненада водата бе доста бистра и реших да пия вода. Продължих да се провирам почти пълзейки като змия, прегрята от слънцето по каменната криволичеща пътека, водеща до голяма правоъгълна дупка – издълбана от стичащите се води при дъждовно време. Лицето ми бе обляно в пот, а ръцете горяха в огън от парещата коприва. Въпреки това трябваше да продължа.
Дупката се оказа ценно откритие – доста дълбока и можеше да ми послужи като скривалище. Пълзях и берях избуялата трева, и я хвърлях на дъното. Събирах и опадали листа, които биха ми послужили като дюшек. Намерих четири големи клона и с върховни усилия покрих дупката така, че никой да не ме види през деня.
Наоколо имаше овощни дървета. Земята под тях бе отрупана с плодове. Усмихнах се за разтоварване, понеже се сетих за анекдота, в който се разказва, как е паднала ябълката на главата на великия английски физик Нютон, и по този начин открива и описва гравитационната сила. Казвам анекдот, понеже тази история се оказа невярна.Този кратък момент ме успокои. Направих тениската си на торба и я напълних с ябълки и круши. Пребит от умора, влязох с болка в дупката, която трябваше да ми служи за дом или почивен лагер.С много труд положението беше овладяно. Когато се събудих, болките бяха намалели, но все още всяко движение ми костваше много сили. Затворен като в капан, изкарах цяла седмица в дупката. С течение на времето здравословното ми състояние се подобряваше. Излизах да пия вода, да бера плодове и за необходимите човешки нужди. Разкъсах долните си гащета на ленти и бинтовах кръста. След известно време болката понамаля. Не можех повече да лежа. Стана ми скучно. Хубавото време ми стана съюзник. Слънцето грееше и ме окуражаваше. Трябваше да продължа делото си, за да постигна желанията си. Имах усещането, че лятото си отиваше.
- Стегни се момче! – казах си.
Не обърнах внимание на болката и поех към града. Нуждаех се от движение.
На брега край Дунава се простираше голям модерен хотел, На паркинга имаше много западни коли. Явно в него отсядаха най-вече богати туристи, а може би и бизнесмени. Пред входа имаше тълпа от млади мъже, облечени елегантно и разговаряха тихо. Зяпаха колите и просеха цигари.
Довлече ме любопитството. Този хотел беше като център за общуване между младежи, търсещи търговия с чужденци, без милицията да разбере за намеренията им. По облеклото им се разбираше, че бяха западно ориентирани. Около групата бродеше около двадесетгодишен, елегантен младеж, облечен с карирана риза и дънки. На лицето му сияеше чаровна усмивка, която вдъхваше доверие и привличаше симпатизанти.
Изчаках да се отдели от групата и след кратко колебание се приближих към него, за да поговоря с него. Казах му на италиански, че съм беглец от България и искам да преплувам Дунава до Югославия, но навсякъде сноват полицаи и войници. Търсех начин да разбера, къде е най-добре да се преплува.
Протритите панталони, пребледнялото и брадясало лице, неподредената коса ми придаваха измъчен и болнав вид. Младежът ме изгледа недоверчиво, а лицето му изразяваше страх...
- Perikolozo (опосно)! – отговори ми той, гледайки ме в лицето – Излез на 10-15 километра извън града и плувай където е по-широко. Там няма много войници. Тук ще те убият. Бягай веднага и не говори с никого!
След като изрече тези думи, младият събеседник се обърна и тръгна. Заплахата от милицията държеше хората в страх. От другата страна на хотела, намираща се до реката, гъмжеше от войници, които не бяха особено благоразположени към никого.
Окуражен след разговора с младежа, реших да се разходя в един парк близо до центъра, в по-късните часове.
Около петнадесетгодишно момче пасеше красив бял кон. Приближих към него без колебание и риск, за да поговоря с него. Бях прекалено брадясал и знаех, че в комунистическите страни бе забранено да се носи брада.
Говорих му на италиански бавно и внимателно. Допълвах и със жестове. Исках да ми поднесе бръсначка и малко хляб. По реакцията му усетих, че ме е разбрал. Разменихме си погледи и хлапето тръгна веднага.
Тази част на града ми беше добре позната. Наблизо имаше голяма казарма. По тази причина тръгнах след момчето. То подмина парка и зави. Следих с лекота и вървях на разстояние след него. Бях почти сигурен, че ще се опита да ме предаде. Малко по-късно влезе в казармата. Прогнозата ми се оказа вярна. Следващата стъпка беше да напусна възможно най-бързо Турну Северин.
Сбърках, като тръгнах към гората с бързи крачки. Хлапето можеше де опише по дрехите и брадата, и така възможността да ме хванат беше много по-голяма. Градът не беше много голям. С напредващ страх влязох в гората по тъмно. Вечерта спах в найлоновия чувал.
На другия ден с неотслабващо темпо, въпреки болката в кръста, трябваше да прекося не много висок хълм. Внушавах си непрекъснато, че съм силен, издръжлив, и че ще успея в начинанието си...
Стигнах до върха на възвишението и спрях да отдъхна. Наблюдавах този прекрасен град с удоволствие, а реката, залята от слънчевите лъчи, се виеше като огромна змия. От стоянката ми лесно виждах мястото, откъдето можех да преплувам реката с помощта на счупения клон, който бях намерил. Това, което видях, накара да спре дъха ми. По средата на реката имаше остров и затова ми се стори толкова тясна. Островът не можеше да се види толкова ясно отдолу. Това беше загадка – кошмар, която ме притесни... Може би този остров бе военна база, или затвор като Белене. Бях направил несъзнателно лош избор, без да осъзнавам ясно къде съм отивал – лице в лице с врага. Това би било най-ужасното място, където можех да се озова. Според мен си губех времето. Погледнах отново към града и реших да се спусна в обратната страна.
-Довиждане, Турну Северин! Завинаги! – Казах си полугласно и обходих с бавен поглед тези прекрасни места на румънска-та държава.
Никога няма да забравя този прекрасен град. Интересното за него беше, че носеше двойно име „Дробета – Турну Северин”, понеже „Дробета” е дакийско име, а през III век се наричал Северус Турн на името на римския император Септимий Север (193 – 211 г.). Градът е известен и с имато „град на розите”. Те красят градините, парковете и алеите край паметниците на града.
Този прекрасен кът на румънската земя, ще остане завинаги в съзнанието и спомените ми.
Пътят беше стръмен, най-трудният терен досега. Напредвах бавно. Имаше много малини и това беше най-хубавото, което гората можеше можеше да ми предостави в този момент. Не бях ял от два дни и изпитвах вълчи глад. Нахвърлих се върху малините и ядох до насита. Самочувствието вече бе друго. Вървях до залез слънце. Природата ме дари с още един слънчев ден. Духаше лек, приятен вятър. Гората ухаеше освежаващо. В главата ми се стрелкаха най-различни мисли и се гонеха като уплашени птици или като ядосани морски вълни, готови да пометат всичко по пътя си.
Следващите два дни вървях през гората успоредно на Дунава. Чувствах се уморен. Бях объркан и уплашен. От всичко, което ми се случи до сега, се убедих каква е цената на свободата...
Човек трябва да бъде наясно с всичко това, за да постига целите си и да ги отстоява. Само тогава може да бъде полезен не само на себе си, но и на всички около него, дори и държавата.
- Мамка им мръсна и долнопробна...! - казах си и свих юмруци.
Болките в кръста не отминаваха. Изминах доста път, а и бях на последната отсечка от пътуването ми в Румъния. Изпитвах неприятното чувство, че може да ми се случи нещо.
Уплахата бе голяма. Не исках да умра по този начин и никой да не знае за това. Раздразнен, вбесен и със страх в душата, седнах на земята сред дърветата. Грабнах една малка клечка и започнах да издълбавам името си върху загорялата кожа на лявата ми ръка. Драсках бавна и внимателно, докато потече кръв. Добавих града, в който живеех и България. Стана като татуировка. Беше много важно да направя това – ако ме убият при плуването, да се знае кой съм и откъде... Исках майка ми да знае, да се гордее с мен за любовта ми към свободата и да се присмее в очите на червените негодници и убийци. Надявах се да не бъде така и всичко да мине нормално.
- Ще успея, за да бъда победител...! Няма да им се оставя...! – казах си с яд и свих юмруци. Въпреки временния яд, в мен живееше надеждата, редом с вярата. Това беше най-важното.
Лошите мисли отлетяха, като ненужна информация. Листата и сухите клони пукаха под краката ми. Излязох от гората на третия ден. Бях близо до реката. Имаше асфалтов път, който вероятно водеше за Сърбия и Унгария. От време на време се виждаха войници, но не бяха много както в Дробета – Турну Северин.
Реката ставаше все по-широка и затова се срещаха по-рядко граничари. Рискът беше значително по-малък. Ориентирах се по-добре и съставих план за действие. Разгледах наоколо и после се върнах набързо в гората. Теренът беше труден. Напредвах бавно в гъсталаците от диви растения, храсти и преплетени клони. Спъвах се по дънери и корени. Доволен от своите наблюдения, бях готов и мислех за плуването. Мястото беше идеално. Трябваше да повървя още малко навътре в гората за по-спокойно.
Внезапно ме сепна силен вик, който ме накара да се закова на място.
Един войник сякаш бе излязъл изпод земята и започна да крещи нещо на румънски, което не разбирах. Излязох моментално от унеса си. Войникът ме гледаше изпитателно и очите му блеснаха. За щастие не носеше оръжие.
Първоначално не обръщах внимание на виковете му. Държах здраво дърво, което използвах като бастун. Изглеждах като бушмèн – брадясал, мръсен и с изпокъсани дрехи.
Той се насочи срещу мен и не преставаше да крещи като идиот. Разпасан и развилнян, изпаднал в лудост, този човек усложняваше нещата.
Беше отвратително, непоносимо, дори и опасно положение. Бях дълго време на тази чужда земя и близо до целта, и не биваше да се обричам на провал. Надигаше се гняв в душата ми.Съвзех се, застанал на едно място и го чаках да се доближи достатъчно близо, за да му разбия главата с дървото. Реших да го заблудя, позирайки изгубеното овчарче.
- Капра, Капра /коза/! – извиках няколко пъти, отвличайки вниманието му.
Номерът ми не мина. Втренчих се в него. Очите му се разширяваха и видях страха в тях. Чаках да направи още няколко крачки. Той ме гледаше внимателно и сякаш четеше мислите ми. Спря се на няколко метра от мен. Вдигнах дървото, но не мръднах. Сцената продължи няколко минути. Униформеният, но разпасан млад човек разбра намеренията ми. Обърна се внезапно и хукна да бяга като обезумял нагоре по хълма, откъдето дойде.
Тук дърветата много на гъсто и го изгубих от огледа си. Проклетото животно се изпари набързо, както и дойде... Аз също се изплаших, понеже можеше да дойде с подкрепление. Тръгнах бързо паралелно на реката. Земята бе засипана с окапали листа. Намерих една дупка, легнах вътре и се покрих с листа. Като че бях жив, заровен. Реших окончателно, още тази вечер да преплувам реката и да стъпя на сръбска земя. Бях извървял над 350 километра, с липса на храна, падането от дървото и болките, от които тялото ми все още страдаше. Силите ми започнаха да ме на-пускат. Предстоеше момента да преплувам Дунава. Имах усещането, че на сръбска земя щях да бъда по-добре. Реших да стоя в дупката до втората част от нощта. Очаквах с огромно нетърпение момента, да напусна тази чужда страна.
Около полунощ се отправих към магистралата, която се провираше между гората и гарата.
Вървях внимателно и без да вдигам шум, докато стигнах до един мост, под който имаше вода, нещо като ръкав на реката. Съблякох си дрехите и както първият път ги вързах около кръста си, и отидох под моста. Бях обзет от страх и се ослушах. Очаквах всеки момент да защракат калашниците. Не чувах нищо отгоре. Граничарите дебнеха някъде в тъмнината. За да бъда сигурен, хвърлих малко камъче във водата, после още едно. Ако имаше войници, щяха да реагират по техния най-редовен начин.
Почаках няколко минути. Беше ми ясно, че ако ме хванат на брега, ще ме арестуват, а ако съм във водата – сигурна смърт. За мен тя бе за предпочитане.
Поех дълбоко въздух и започнах внимателно да плувам под вода, без да вдигам шум, забравяйки за болката в кръста. Излязох да си поема въздух и пак се гмурнах под водата. Луната беше осветила реката. Това ме безпокоеше. И този път някаква невидима сила ми помагаше. За броени минути блестя-щата от светлината река потъна в мрак.
Времето беше много топло за сезона.
Отдалечавах се с поразяваща бързина от румънския бряг. Тишината беше абсолютна и смразяваща. Оставаха десетина минута, за да бъда в неутрални води. Радвах се, че пресметнах изключително умело времето за преплуване. Метрите бавно се нижеха. Нямаше вече за какво да се тревожа. В душата ми се възцари покой. Когато приближих брега, луната отново изгря и видях, че тук ще ми е много трудно да го изкача, понеже беше много висок. Плувах по течението, докато се хванах за клоните на едно дърво, които бяха увиснали във водата. Отдъхнах няколко минути и се изкатерих по клона. Усещайки твърдата сръбска земя под краката си, в душата ми олекна за неопределено време, загърбвайки напрежението насъбрало се в „Дробета-Турну Северин”. Треперех и имах усещането, че мравки лазеха под кожата ми. Сложих дрехите да съхнат върху близките храсти и се пъхнах в найлоновия чувал да поспя. Нощта бе спокойна и топла, обляна от лунната светлина.
Близо до брега, където плувах имаше голяма електроцентрала и съществуваше тесен път, който щеше да ме води, за да постигна заветната си цел – свободата... Единственото, което желаех, беше да стигна до Италия и от там към далечна Австралия.
____________________________
Разказът е написан по действителен случай.
ЗЛАТНОТО КОЛИЕ
автор: Георги Михалков
„Никой от вас нищо няма да отнесе от този свят,
защото никой от вас нищо не е донесъл на него.“
………………………………………Апостол Павел
защото никой от вас нищо не е донесъл на него.“
………………………………………Апостол Павел
Незабравимо ще остане онова лято край Балатон. Слънцето огряваше езерото, но не напичаше и не прижуряше,
както по нашето Черноморие. Лъчите падаха полегато върху огледалната
повърхност на Балатон и отразени огряваха лозята по хълмовете наоколо.
– Тук зрее най-хубавото грозде – казваше жена ми, – защото слънцето го огрява с отразена светлина.
Гледах лозята, подредени като ниски стройни горички и сякаш усещах вкуса на кехлибареното унгарско вино.
Какво спокойствие цареше в курортното градче Балатон Фюред. В парка, край езерото, където се издигаше замъкът на Ана Бела, се разхождаха чужденци – шведи, а може би норвежци, и водата на Балатон, все още хладна, сигурно им се струваше като кадифе.
Всичко наоколо потъваше в зеленина, която меко ни покриваше като невидимо наметало и ни предпазваше от лекия вятър, набраздил едва, едва езерото. Тръстиките край брега замислено се полюшваха и две малки лодки бяха кацнали върху прозрачната езерна синева. Като че ли съзерцавах огромна картина от 18 век; езерото, вековните дървета в парка, сивия замък, брега с дребните бели камъчета и полюшващите се тръстики.
Седяхме навън, в едно кафене, на което отдавна съм забравил името, но още помня металните маси и столове, боядисани в бяло и приличащи на изящни виенски мебели. Може би кафенето се е казвало „Ана Бела“ или ми се е искало да се казва така, защото Жужана, братовчедката на жена ми, разказваше за традиционните балове „Ана Бела“, организирани всяка пролет в замъка, който е бил на унгарски граф, а красивата му дъщеря е канила на баловете младежи и девойки от околността. Тези балове продължават и сега.
Жужана разказваше за девойките, облечени в дълги бели рокли, за младежите – във фракове и смокинги, за игривите отблясъци на огромните свещи, които озаряват салоните, стълбищата и балконите. Мелодичният й глас ме носеше назад, в едно друго време, малко тайнствено и необикновено. Големите й черни очи горяха, усмивката й ме озаряваше както отразената светлина, която огрява натежалите гроздови зърна. Говореше бързо, емоционално и не ми приличаше на унгарка. До нея, жена ми изглеждаше като спокойна скандинавка, норвежка или шведка, с лазурните си очи и светли коси.
Съпругът на Жужана, Ищван, висок и строен, баскетболист или волейболист, вече не помня, приковаваше женските погледи с широките си рамене и леката гепардова походка. До нас седеше и дъщеричката им Бернадет, тогава може би на три или на четири години, с цветен сладолед в ръка, и с гъсти като тръстиката коси. Може би никога няма да забравя големите й очи, с цвят на кафе и миглите й като метличини, хвърлящи сянка върху млечното й личице. След петнайсет години Бернадет щеше да спечели конкурса „Мис Унгария“ и да стане най-красивата унгарска госпожица, но в този юнски предиобед още никой не знаеше това.
Жужана разказваше и си спомняше, че на един от тези балове, след първия танц, Ищван й поискал ръката и й подарил златно колие.
– Тогава открих моето съкровище – вметна Ищван и намигна към Жужана.
– А след сватбата – продължи Жужана – с приятели бяхме на плажа. Колието ми се откачило и паднало във водата. Търсихме го часове, цялата компания опипа с длани дъното, но напразно. От колието нямаше и следа, а за мен то беше най-скъпото нещо, което имах на света. Напразно Ищван ме утешаваше и обещаваше, че ще ми купи друго, по-хубаво, но аз си исках моето колие. Върнахме се от плажа, а вечерта той реши пак да се разходи до езерото.
– Вече не мислeх за колието – продължи Ищван. – След ден, два щях да отида до Будапеща и да купя същото, но когато наближих плажа, застанах там, където бяхме през деня. Съблякох се и тръгнах към водата. Една голяма луна, като разрязана диня, висеше над Балатон. Нагазих в езерото и изведнъж на лунната светлина нещо на дъното проблесна. Наведох се – колието на Жужана. Странно как никой от нас не беше го забелязъл през деня. То лежеше на дъното, близо до брега и може би няколко пъти бяхме минали покрай него, а навярно го бяхме и настъпили, но никой не беше го видял.
– Нали ви казах, Ищван е щастливец.
– Да странно е, но ми върви – поклати глава той. – Миналото лято бяхме при родителите на Жужана. Беше следобед и баща й точно се връщаше с каруцата от нивата. Заприказвахме се в двора, преди да разпрегне коня. Нещо го попитах за подковите и той реши да ми ги покаже. Приближи се до един от задните крака на коня и го вдигна. На калта, под подковата, се беше залепила златна верижка. Не беше случайно, че аз намерих колието на Жужана, а сега намирах златна верижка и то на такова необичайно място. Е, не съм ли щастливец?
– Та това е повече от ясно, щом си намерил мен – дяволито вметна Жужана и черните й като маслини очи, огледални и дълбоки, заблестяха с безброй искри.
Този ден, там на брега на Балатон, до замъка на Ана Бела, ние всички се чувствахме щастливи. Жена ми и аз, защото бяхме младоженци, Жужана и Ищван, защото се бяха открили и малката Бернадет, защото ядеше най-сладкия сладолед. Сякаш седяхме под огромно топло крило. Тогава сигурно съм искал този ден да не свършва. Двете лодки да останат все така неподвижни по средата на Балатон, тръстиките край брега да се полюшват плавно и ритмично, а под огромните дървета край замъка на Ана Бела да се разхождат шведи или норвежци.
Но този ден сега болезнено се връща в мен. Пак е юни и пак твърде малко хора има в Балатон Фюред. Замъкът на Ана Бела е все така притихнал и строг. Едно кафене много прилича на онова, в което преди двайсет години пихме кафе с Жужана и Ищван, но сега съм сам. Няма ги нито жена ми, нито Ищван, нито Бернадет. Няма я и Жужана. С жена ми се разведохме. Жужана и Ищван също се разведоха. А преди две години, жена ми, вече бившата, ми каза за убийството на Жужана. След развода Жужана живяла сама тук, в Балатон Фюред, и една утрин я намерили на пода, цялата в кръв. Убиецът десетки пъти е забивал ножа в красивата й гръд. Кръвта навярно е текла като река. Представях си как е пълзяла по пода на огромния им дом, в който някога гостувахме с жена ми като младоженци, как се е мъчила да извика или да си поеме дъх, как искрите от големите й маслинови очи една след друга са угасвали и в зениците й ставало все по-тъмно и по-страшно, а златното й колие е потъвало в кръв.
– Защо са я убили? – попитах тогава жена ми.
– Някаква любовна история – отговори тя и затвори телефона.
– Тук зрее най-хубавото грозде – казваше жена ми, – защото слънцето го огрява с отразена светлина.
Гледах лозята, подредени като ниски стройни горички и сякаш усещах вкуса на кехлибареното унгарско вино.
Какво спокойствие цареше в курортното градче Балатон Фюред. В парка, край езерото, където се издигаше замъкът на Ана Бела, се разхождаха чужденци – шведи, а може би норвежци, и водата на Балатон, все още хладна, сигурно им се струваше като кадифе.
Всичко наоколо потъваше в зеленина, която меко ни покриваше като невидимо наметало и ни предпазваше от лекия вятър, набраздил едва, едва езерото. Тръстиките край брега замислено се полюшваха и две малки лодки бяха кацнали върху прозрачната езерна синева. Като че ли съзерцавах огромна картина от 18 век; езерото, вековните дървета в парка, сивия замък, брега с дребните бели камъчета и полюшващите се тръстики.
Седяхме навън, в едно кафене, на което отдавна съм забравил името, но още помня металните маси и столове, боядисани в бяло и приличащи на изящни виенски мебели. Може би кафенето се е казвало „Ана Бела“ или ми се е искало да се казва така, защото Жужана, братовчедката на жена ми, разказваше за традиционните балове „Ана Бела“, организирани всяка пролет в замъка, който е бил на унгарски граф, а красивата му дъщеря е канила на баловете младежи и девойки от околността. Тези балове продължават и сега.
Жужана разказваше за девойките, облечени в дълги бели рокли, за младежите – във фракове и смокинги, за игривите отблясъци на огромните свещи, които озаряват салоните, стълбищата и балконите. Мелодичният й глас ме носеше назад, в едно друго време, малко тайнствено и необикновено. Големите й черни очи горяха, усмивката й ме озаряваше както отразената светлина, която огрява натежалите гроздови зърна. Говореше бързо, емоционално и не ми приличаше на унгарка. До нея, жена ми изглеждаше като спокойна скандинавка, норвежка или шведка, с лазурните си очи и светли коси.
Съпругът на Жужана, Ищван, висок и строен, баскетболист или волейболист, вече не помня, приковаваше женските погледи с широките си рамене и леката гепардова походка. До нас седеше и дъщеричката им Бернадет, тогава може би на три или на четири години, с цветен сладолед в ръка, и с гъсти като тръстиката коси. Може би никога няма да забравя големите й очи, с цвят на кафе и миглите й като метличини, хвърлящи сянка върху млечното й личице. След петнайсет години Бернадет щеше да спечели конкурса „Мис Унгария“ и да стане най-красивата унгарска госпожица, но в този юнски предиобед още никой не знаеше това.
Жужана разказваше и си спомняше, че на един от тези балове, след първия танц, Ищван й поискал ръката и й подарил златно колие.
– Тогава открих моето съкровище – вметна Ищван и намигна към Жужана.
– А след сватбата – продължи Жужана – с приятели бяхме на плажа. Колието ми се откачило и паднало във водата. Търсихме го часове, цялата компания опипа с длани дъното, но напразно. От колието нямаше и следа, а за мен то беше най-скъпото нещо, което имах на света. Напразно Ищван ме утешаваше и обещаваше, че ще ми купи друго, по-хубаво, но аз си исках моето колие. Върнахме се от плажа, а вечерта той реши пак да се разходи до езерото.
– Вече не мислeх за колието – продължи Ищван. – След ден, два щях да отида до Будапеща и да купя същото, но когато наближих плажа, застанах там, където бяхме през деня. Съблякох се и тръгнах към водата. Една голяма луна, като разрязана диня, висеше над Балатон. Нагазих в езерото и изведнъж на лунната светлина нещо на дъното проблесна. Наведох се – колието на Жужана. Странно как никой от нас не беше го забелязъл през деня. То лежеше на дъното, близо до брега и може би няколко пъти бяхме минали покрай него, а навярно го бяхме и настъпили, но никой не беше го видял.
– Нали ви казах, Ищван е щастливец.
– Да странно е, но ми върви – поклати глава той. – Миналото лято бяхме при родителите на Жужана. Беше следобед и баща й точно се връщаше с каруцата от нивата. Заприказвахме се в двора, преди да разпрегне коня. Нещо го попитах за подковите и той реши да ми ги покаже. Приближи се до един от задните крака на коня и го вдигна. На калта, под подковата, се беше залепила златна верижка. Не беше случайно, че аз намерих колието на Жужана, а сега намирах златна верижка и то на такова необичайно място. Е, не съм ли щастливец?
– Та това е повече от ясно, щом си намерил мен – дяволито вметна Жужана и черните й като маслини очи, огледални и дълбоки, заблестяха с безброй искри.
Този ден, там на брега на Балатон, до замъка на Ана Бела, ние всички се чувствахме щастливи. Жена ми и аз, защото бяхме младоженци, Жужана и Ищван, защото се бяха открили и малката Бернадет, защото ядеше най-сладкия сладолед. Сякаш седяхме под огромно топло крило. Тогава сигурно съм искал този ден да не свършва. Двете лодки да останат все така неподвижни по средата на Балатон, тръстиките край брега да се полюшват плавно и ритмично, а под огромните дървета край замъка на Ана Бела да се разхождат шведи или норвежци.
Но този ден сега болезнено се връща в мен. Пак е юни и пак твърде малко хора има в Балатон Фюред. Замъкът на Ана Бела е все така притихнал и строг. Едно кафене много прилича на онова, в което преди двайсет години пихме кафе с Жужана и Ищван, но сега съм сам. Няма ги нито жена ми, нито Ищван, нито Бернадет. Няма я и Жужана. С жена ми се разведохме. Жужана и Ищван също се разведоха. А преди две години, жена ми, вече бившата, ми каза за убийството на Жужана. След развода Жужана живяла сама тук, в Балатон Фюред, и една утрин я намерили на пода, цялата в кръв. Убиецът десетки пъти е забивал ножа в красивата й гръд. Кръвта навярно е текла като река. Представях си как е пълзяла по пода на огромния им дом, в който някога гостувахме с жена ми като младоженци, как се е мъчила да извика или да си поеме дъх, как искрите от големите й маслинови очи една след друга са угасвали и в зениците й ставало все по-тъмно и по-страшно, а златното й колие е потъвало в кръв.
– Защо са я убили? – попитах тогава жена ми.
– Някаква любовна история – отговори тя и затвори телефона.
АНТОНИЯ
автор: ГЕОРГИ МИХАЛКОВ
Добрин беше отскоро директор на Дома за изоставени деца. Дойде тук, в
това забутано градче, защото нямаше друг избор. Няколко години животът
го беше подхвърлял като изоставена рибарска лодка. Опита различни
професии: учител, строителен работник, разносвач на пици и накрая реши,
че трябва да има постоянна и по-сигурна работа. Яви се на конкурса,
обявен от общината, и за негова изненада го одобриха. Навярно Домът
дълго време беше без директор или всички, които започваха работа тук, не
се застояваха дълго, но за Добрин беше добре. Осигуряваха му квартира и
храна. Заплатата не беше висока, но той нямаше нужда от кой знае какво и
можеше да живее и с по-малко пари.
Още в първите дни разбра, че работата е по-трудна, отколкото предполагаше, но беше сигурен, че ще се справи. В Дома цареше анархия и хаос. Учителите и възпитателите, повечето от тях възрастни, гледаха ден да мине друг да дойде и той реши, че преди да се заеме сериозно с промените и реформите, трябва добре да опознае Дома: ученици, учители, помощен персонал. Повече от месец само наблюдаваше и си правеше изводи. Учениците, а и учителите почти не го забелязваха. Появяваше се рано сутринта и излизаше последен, късно вечер. Почти целия ден прекарваше в кабинета си и учителите се чудеха какво прави там, а той внимателно проучваше картоните на учениците и учителите и се опитваше да запомни и най-малките подробности за всеки поотделно. От време на време учителите влизаха при него по един или друг въпрос и Добрин решаваше проблемите почти в движение. След като приключваше с текущите въпроси, той пак се затваряше в кабинета и потъваше в досиетата. Прелистваше съдби и истории, за които никога и не беше помислял. Четеше личните трагедии на децата, за да разбере какво ги е довело в Дома. Страници, написани неграмотно и набързо. Някой някъде беше нахвърлял бегли, непълни данни само и само да отбие номера, мислейки, че с това е изпълнил служебните си задължения.
Едно досие му направи силно впечатление. Върху зелена, поизмачкана папка с неравен и нервен почерк беше написано име на момиче: Антония Драганова. На първата страница имаше и снимка. Светлокосо с масленозелени очи и изразителни чувствени устни. Снимката беше правена наскоро. Според рождените данни момичето беше на шестнайсет и в характеристиката пишеше: невъздържана, буйна с лидерски качества, леко поведение, склонност към аморални прояви и т. н. Майка й – починала, а баща й – неизвестен. Преминала през различни домове и обиколила почти цяла България, Антония не се беше задържала никъде повече от година. Според написаното, пребиваването й в Домовете се отразявало лошо на цялата дисциплина и директорите са бързали да се отърват от нея. Преди година прелъстила възпитател, който моментално бил уволнен и подведен под съдебна отговорност.
За Добрин случаят Антония се явяваше сериозно предизвикателство, което трябваше да реши. Откакто започна работа тук, вече три пъти му съобщаваха за подвизите й, но той още не бързаше да предприеме строги мерки. Продължаваше все така безшумно да прекарва дните си в директорския кабинет, да проучва досиетата и да се подготвя за активни действия, а учителите и възпитателите си мислеха, че директорът се спотайва, не иска да нарушава спокойствието си и скоро ще си тръгне, както всички други досега, но Добрин имаше сериозни планове. Искаше добре да си обясни поведението на децата, да разбере защо постъпват по един или друг начин, каква е причината и какво може да промени живота им. Не си въобразяваше, че ще направи кардинални реформи, но беше твърдо решил да промени живота в Дома.
Една нощ се събуди в един часа. Полежа в леглото с отворени очи. Не му се спеше и стана. Отвори прозореца и усети южния полъх и аромата на цъфнали дървета. Тъмният небосвод беше осеян със звезди, сякаш обилно поръсен със захар на кристали. Нещо силно го привлече навън. Облече се и излезе. Вървеше бавно по заспалите улички и неусетно стигна до Дома, до голямата му врата с железни решетки. Позвъня. Звънът отекна в стаята на охраната. Пазачът вероятно спеше. Звънна втори път. Мина доста време. В коридора светна. През стъклото видя пазача, клатеше се бавно към вратата и по мърдането на устните му, Добрин отгатна, че псува недоволен. Отключи и намръщено го поздрави:
- Добър вечер, господин директоре.
Добрин долови мириса на алкохол, идващ от пазача, но нищо не каза.
- Добър вечер – отговори – всичко ли е наред?
- Всичко, както винаги.
Добрин изкачи стълбите до втория етаж. Почука на вратата на възпитателя и влезе. Иванов, възпитателят, се надигна от леглото, сънен с подути очи и объркан поглед.
- Господин директоре, – промълви уплашен – случило ли се е нещо?
- Не. Нищо – успокои го Добрин. – Дойдох на проверка.
Съвсем млад, едва двайсет и пет годишен, Иванов още нямаше педагогически опит, но се опитваше да спазва указанията и съвестно да си изпълнява задълженията. Беше малко смешен. Висок и слаб с кръгли като топчета очи и тънки мустачки като четчици. Учениците го наричаха Чарли, защото мустачките му напомняха за Чарли Чаплин. Този прякор харесваше и на Добрин, и понякога се хващаше, че обръщайки се към него, неволно може да го нарече Чарли.
- Спокойно ли е? – попита още веднъж Добрин.
- Да – побърза да отговори Иванов, макар добре да знаеше, че не всичко е наред.
И тази нощ Антония беше успяла да се измъкне от Дома и нямаше сила, която да я задържи. Учителите и възпитателите заключваха вратите, наблюдаваха, пазеха, но въпреки всички мерки тя незабелязано и ловко излизаше. Дежурните учители и възпитатели често проверяваха нощем леглото й, виждаха, че е заспала, а после се оказваше, че в леглото й спи друго момиче. Антония и останалите ученици бяха толкова изобретателни, че учителите не винаги можеха да се усетят и да разберат как измислят всичко, за да ги заблудят. Добрин обаче подозираше, че учителите знаят, кога Антония се измъква от дома, но се правеха на разсеяни. Предпочитаха да си затварят очите, защото ако й попречеха, тя можеше да скочи през прозорците от втория или от третия етаж и тогава щеше да се случи нещо непоправимо. А така тя спокойно си излизаше и сутрин се връщаше ни лук яла, ни лук мирисала. Добрин беше сигурен, че и тази нощ не е в Дома, но не попита Иванов за нея.
- Ще проверя спалните помещения – каза той и се упъти по коридора към помещението на момчетата.
Влезе и безшумно мина покрай всички легла. Момчетата спяха. Не липсваше нито едно. После се упъти към спалното на момичетата. Както предполагаше леглото на Антония беше празно.
- Къде е Антония? – попита той.
Иванов вдигна рамене, зачерви се и започна да мига като заек с кръглите си очи. Знаеше добре, че директорът ще го попита за нея, но не знаеше какво да му отговори.
- Утре ще решаваме този въпрос – каза Добрин строго и си тръгна.
Вървеше към квартирата си ядосан. Няколко пъти беше разговарял с Антония, но явно нямаше никаква полза. Тя го слушаше навела смирено светлата си с цвят на капучино коса и след всеки разговор всичко се повтаряше отново. Антония се измъкваше от Дома и по цяла нощ не се прибираше. Какво е това – питаше се той? Страст? Увлечение, навик? Как може да я промени? За първи път в живота си се сблъскваше с нещо подобно и нямаше представа, откъде и как да започне, за да върне Антония в правия път.
Трийсетгодишен, неженен Добрин нямаше достатъчен опит с възпитанието на децата, но беше съвестен и се притесняваше, че ако се случи нещо с Антония, той ще е отговорен. В същото време не му се щеше да предприема кардинални мерки и да подава молба до полицията за съдействие. Трябваше сам да намери решение. Време е да направя нещо – казваше си той, вървейки към квартирата си. В този среднощен час градът спокойно спеше и никой не се интересуваше за тревогите му и притесненията, които стягаха Добрин като примка. Последния път разговорът му с Антония беше продължителен и мъчителен. Разпита я за майка й, за някои роднини и близки, а тя отговаряше кратко и без желание. От откъслечните й отговори разбра, че майка й е водила безпътен живот, Антония е познавала любовниците й, живяла е с някои от тях, а и майка й не е искала да ги крие, напротив не е чувствала неудобство, че всичко се случва пред детските очи на Антония. Може би този живот на майка й беше породил у Антония ненавист към мъжете, и Добрин подозираше, че тя мрази и мъжете, и майка си, и по-странен и необичаен начин сега си отмъщава на всички и за всичко. С красотата си, с вродения си женски инстинкт Антония привличаше и прелъстяваше мъжете, а вътрешно може би им се надсмиваше и си играеше с тях. Опасна игра с огъня, в която много мъже от града вече бяха изгорели. В Дома се получаваха оплаквания от семейни жени, улегнали и разумни, чийто мъже Антония беше прелъстила и подлудила. Добрин недоумяваше как възрастни, сериозни мъже бяха попаднали в мрежите й, и не можеше да си отговори на този въпрос. Имаше усещането, че Антония си беше поставила непосилната задача да прелъсти колкото се може повече мъже и до този момент се справяше успешно. През деня тя се мяркаше в Дома, но през нощта беше в стихията си. Как успяваше да извади мъжете от равновесие и толкова ли са слаби всички те – питаше се Добрин? Толкова ли лесно могат да се подадат на съблазънта на едно шестнайсетгодишно момиче? Някои от тях дори бяха влезли в ролята на нейни покровители. От време на време в Дома дискретно се появяваха мъже с позиции в обществото, които се опитваха да разговарят с Добрин и да му внушават да бъде по-толерантен към Антония, а той се правеше на наивен и ги питаше какво значи да е по-толерантен? Други, по-предпазливи, му се обаждаха по телефона и го съветваха как да прилага съвременното възпитание. Привидно Добрин се съгласяваше с тях, а вътрешно едва сдържаше смеха си и искрено съжаляваше всички тези по-млади и по-възрастни господа, попаднали лекомислено под наркозата на Антония.
Добрин влезе в гарсониерата си, приготви се да си легне и се запита къде ли е и с кого ли е сега Антония? Беше чул, че ухажорите я водят с коли в хотели и мотели, че дори е имало нощи, когато са пътували и до морето.
Сигурно всичко това е много хубаво и вълнуващо – каза си той. Да прекараш няколко часа с младо красиво момиче, готово да те дари с любов без да ти иска нищо и без да се чувстваш задължен и обвързан. Това безспорно е удоволствие, а и всички знаеха, че Антония не приема пари и подаръци. Дори ако някой от добро сърце се опитваше да й даде пари, тя му ги хвърляше в лицето, като му заявяваше, че не се продава. Точно това навеждаше Добрин на мисълта, че в поведението й има мотив, който той все още не беше добре разгадал, а едва ли и някой друг от мъжете се беше опитал да разгадае.
Сутринта, когато Добрин дойде в Дома, първото нещо, което попита, беше тук ли е Антония и прати една от чистачките да я повика. Антония влезе в кабинета спокойна и леко усмихната.
- Седни! – каза сухо Добрин.
Тя седна на стола срещу него и го погледна право в очите. Тъмнозеленият й поглед сякаш го упои. В тези големи смокинови очи имаше някаква магия, на която и най-твърдият мъж не можеше да устои. Колкото повече ги гледаше Добрин, толкова по-дълбоко потъваше в тях и сякаш забравяше защо я извикал тук, в кабинета си. Какво е това – питаше се той? Възможно ли е един поглед толкова силно да въздейства? За трийсет години той беше срещал много и различни жени, но нито една от тях не притежаваше такива очи и такъв изгарящ поглед. Разбираше добре лудостта, обхванала мъжете в града. Опита се да излезе от вцепенението и строго попита:
- Снощи пак не беше в Дома?
- Не е вярно – спокойно отговори Антония. – Тук бях и цяла нощ спах като новородена.
- Сигурна ли си?
- Абсолютно! Може да попитате Чарли.
Добрин вдигна глава. Антония го гледаше предизвикателно и в упойващия й поглед той долавяше присмехулни искри, сякаш му казваше: „Е, и? Дори и да не съм спала тук, какво ще ми направиш?“ Тази нейна самоувереност го ядоса и той твърде лекомислено повиши тон:
- Знаеш какво може да ти се случи. Вече съм решил да дам оплакване до полицията за аморалното ти поведение и те очаква трудово-възпитателното училище…
Антония се усмихна саркастично и не го остави да довърши.
- Няма да е разумно – каза тя спокойно.
Думите й го удариха като плесница и той се сепна. Да, с това не можеше да я уплаши. Над нея имаше чадър. Зад гърба й стояха мъже, готови и при най-малкия неин повик да скочат и да се застъпят за нея. Това беше истинската действителност, в която живееха.
Добрин замълча. Нямаше смисъл от излишни думи. Антония седеше срещу него, но сега вече не го гледаше с иронична усмивка, а със съжаление. В нейните очи той беше един много дребен и безобиден директор, от когото нищо не зависеше.
Още в първите дни разбра, че работата е по-трудна, отколкото предполагаше, но беше сигурен, че ще се справи. В Дома цареше анархия и хаос. Учителите и възпитателите, повечето от тях възрастни, гледаха ден да мине друг да дойде и той реши, че преди да се заеме сериозно с промените и реформите, трябва добре да опознае Дома: ученици, учители, помощен персонал. Повече от месец само наблюдаваше и си правеше изводи. Учениците, а и учителите почти не го забелязваха. Появяваше се рано сутринта и излизаше последен, късно вечер. Почти целия ден прекарваше в кабинета си и учителите се чудеха какво прави там, а той внимателно проучваше картоните на учениците и учителите и се опитваше да запомни и най-малките подробности за всеки поотделно. От време на време учителите влизаха при него по един или друг въпрос и Добрин решаваше проблемите почти в движение. След като приключваше с текущите въпроси, той пак се затваряше в кабинета и потъваше в досиетата. Прелистваше съдби и истории, за които никога и не беше помислял. Четеше личните трагедии на децата, за да разбере какво ги е довело в Дома. Страници, написани неграмотно и набързо. Някой някъде беше нахвърлял бегли, непълни данни само и само да отбие номера, мислейки, че с това е изпълнил служебните си задължения.
Едно досие му направи силно впечатление. Върху зелена, поизмачкана папка с неравен и нервен почерк беше написано име на момиче: Антония Драганова. На първата страница имаше и снимка. Светлокосо с масленозелени очи и изразителни чувствени устни. Снимката беше правена наскоро. Според рождените данни момичето беше на шестнайсет и в характеристиката пишеше: невъздържана, буйна с лидерски качества, леко поведение, склонност към аморални прояви и т. н. Майка й – починала, а баща й – неизвестен. Преминала през различни домове и обиколила почти цяла България, Антония не се беше задържала никъде повече от година. Според написаното, пребиваването й в Домовете се отразявало лошо на цялата дисциплина и директорите са бързали да се отърват от нея. Преди година прелъстила възпитател, който моментално бил уволнен и подведен под съдебна отговорност.
За Добрин случаят Антония се явяваше сериозно предизвикателство, което трябваше да реши. Откакто започна работа тук, вече три пъти му съобщаваха за подвизите й, но той още не бързаше да предприеме строги мерки. Продължаваше все така безшумно да прекарва дните си в директорския кабинет, да проучва досиетата и да се подготвя за активни действия, а учителите и възпитателите си мислеха, че директорът се спотайва, не иска да нарушава спокойствието си и скоро ще си тръгне, както всички други досега, но Добрин имаше сериозни планове. Искаше добре да си обясни поведението на децата, да разбере защо постъпват по един или друг начин, каква е причината и какво може да промени живота им. Не си въобразяваше, че ще направи кардинални реформи, но беше твърдо решил да промени живота в Дома.
Една нощ се събуди в един часа. Полежа в леглото с отворени очи. Не му се спеше и стана. Отвори прозореца и усети южния полъх и аромата на цъфнали дървета. Тъмният небосвод беше осеян със звезди, сякаш обилно поръсен със захар на кристали. Нещо силно го привлече навън. Облече се и излезе. Вървеше бавно по заспалите улички и неусетно стигна до Дома, до голямата му врата с железни решетки. Позвъня. Звънът отекна в стаята на охраната. Пазачът вероятно спеше. Звънна втори път. Мина доста време. В коридора светна. През стъклото видя пазача, клатеше се бавно към вратата и по мърдането на устните му, Добрин отгатна, че псува недоволен. Отключи и намръщено го поздрави:
- Добър вечер, господин директоре.
Добрин долови мириса на алкохол, идващ от пазача, но нищо не каза.
- Добър вечер – отговори – всичко ли е наред?
- Всичко, както винаги.
Добрин изкачи стълбите до втория етаж. Почука на вратата на възпитателя и влезе. Иванов, възпитателят, се надигна от леглото, сънен с подути очи и объркан поглед.
- Господин директоре, – промълви уплашен – случило ли се е нещо?
- Не. Нищо – успокои го Добрин. – Дойдох на проверка.
Съвсем млад, едва двайсет и пет годишен, Иванов още нямаше педагогически опит, но се опитваше да спазва указанията и съвестно да си изпълнява задълженията. Беше малко смешен. Висок и слаб с кръгли като топчета очи и тънки мустачки като четчици. Учениците го наричаха Чарли, защото мустачките му напомняха за Чарли Чаплин. Този прякор харесваше и на Добрин, и понякога се хващаше, че обръщайки се към него, неволно може да го нарече Чарли.
- Спокойно ли е? – попита още веднъж Добрин.
- Да – побърза да отговори Иванов, макар добре да знаеше, че не всичко е наред.
И тази нощ Антония беше успяла да се измъкне от Дома и нямаше сила, която да я задържи. Учителите и възпитателите заключваха вратите, наблюдаваха, пазеха, но въпреки всички мерки тя незабелязано и ловко излизаше. Дежурните учители и възпитатели често проверяваха нощем леглото й, виждаха, че е заспала, а после се оказваше, че в леглото й спи друго момиче. Антония и останалите ученици бяха толкова изобретателни, че учителите не винаги можеха да се усетят и да разберат как измислят всичко, за да ги заблудят. Добрин обаче подозираше, че учителите знаят, кога Антония се измъква от дома, но се правеха на разсеяни. Предпочитаха да си затварят очите, защото ако й попречеха, тя можеше да скочи през прозорците от втория или от третия етаж и тогава щеше да се случи нещо непоправимо. А така тя спокойно си излизаше и сутрин се връщаше ни лук яла, ни лук мирисала. Добрин беше сигурен, че и тази нощ не е в Дома, но не попита Иванов за нея.
- Ще проверя спалните помещения – каза той и се упъти по коридора към помещението на момчетата.
Влезе и безшумно мина покрай всички легла. Момчетата спяха. Не липсваше нито едно. После се упъти към спалното на момичетата. Както предполагаше леглото на Антония беше празно.
- Къде е Антония? – попита той.
Иванов вдигна рамене, зачерви се и започна да мига като заек с кръглите си очи. Знаеше добре, че директорът ще го попита за нея, но не знаеше какво да му отговори.
- Утре ще решаваме този въпрос – каза Добрин строго и си тръгна.
Вървеше към квартирата си ядосан. Няколко пъти беше разговарял с Антония, но явно нямаше никаква полза. Тя го слушаше навела смирено светлата си с цвят на капучино коса и след всеки разговор всичко се повтаряше отново. Антония се измъкваше от Дома и по цяла нощ не се прибираше. Какво е това – питаше се той? Страст? Увлечение, навик? Как може да я промени? За първи път в живота си се сблъскваше с нещо подобно и нямаше представа, откъде и как да започне, за да върне Антония в правия път.
Трийсетгодишен, неженен Добрин нямаше достатъчен опит с възпитанието на децата, но беше съвестен и се притесняваше, че ако се случи нещо с Антония, той ще е отговорен. В същото време не му се щеше да предприема кардинални мерки и да подава молба до полицията за съдействие. Трябваше сам да намери решение. Време е да направя нещо – казваше си той, вървейки към квартирата си. В този среднощен час градът спокойно спеше и никой не се интересуваше за тревогите му и притесненията, които стягаха Добрин като примка. Последния път разговорът му с Антония беше продължителен и мъчителен. Разпита я за майка й, за някои роднини и близки, а тя отговаряше кратко и без желание. От откъслечните й отговори разбра, че майка й е водила безпътен живот, Антония е познавала любовниците й, живяла е с някои от тях, а и майка й не е искала да ги крие, напротив не е чувствала неудобство, че всичко се случва пред детските очи на Антония. Може би този живот на майка й беше породил у Антония ненавист към мъжете, и Добрин подозираше, че тя мрази и мъжете, и майка си, и по-странен и необичаен начин сега си отмъщава на всички и за всичко. С красотата си, с вродения си женски инстинкт Антония привличаше и прелъстяваше мъжете, а вътрешно може би им се надсмиваше и си играеше с тях. Опасна игра с огъня, в която много мъже от града вече бяха изгорели. В Дома се получаваха оплаквания от семейни жени, улегнали и разумни, чийто мъже Антония беше прелъстила и подлудила. Добрин недоумяваше как възрастни, сериозни мъже бяха попаднали в мрежите й, и не можеше да си отговори на този въпрос. Имаше усещането, че Антония си беше поставила непосилната задача да прелъсти колкото се може повече мъже и до този момент се справяше успешно. През деня тя се мяркаше в Дома, но през нощта беше в стихията си. Как успяваше да извади мъжете от равновесие и толкова ли са слаби всички те – питаше се Добрин? Толкова ли лесно могат да се подадат на съблазънта на едно шестнайсетгодишно момиче? Някои от тях дори бяха влезли в ролята на нейни покровители. От време на време в Дома дискретно се появяваха мъже с позиции в обществото, които се опитваха да разговарят с Добрин и да му внушават да бъде по-толерантен към Антония, а той се правеше на наивен и ги питаше какво значи да е по-толерантен? Други, по-предпазливи, му се обаждаха по телефона и го съветваха как да прилага съвременното възпитание. Привидно Добрин се съгласяваше с тях, а вътрешно едва сдържаше смеха си и искрено съжаляваше всички тези по-млади и по-възрастни господа, попаднали лекомислено под наркозата на Антония.
Добрин влезе в гарсониерата си, приготви се да си легне и се запита къде ли е и с кого ли е сега Антония? Беше чул, че ухажорите я водят с коли в хотели и мотели, че дори е имало нощи, когато са пътували и до морето.
Сигурно всичко това е много хубаво и вълнуващо – каза си той. Да прекараш няколко часа с младо красиво момиче, готово да те дари с любов без да ти иска нищо и без да се чувстваш задължен и обвързан. Това безспорно е удоволствие, а и всички знаеха, че Антония не приема пари и подаръци. Дори ако някой от добро сърце се опитваше да й даде пари, тя му ги хвърляше в лицето, като му заявяваше, че не се продава. Точно това навеждаше Добрин на мисълта, че в поведението й има мотив, който той все още не беше добре разгадал, а едва ли и някой друг от мъжете се беше опитал да разгадае.
Сутринта, когато Добрин дойде в Дома, първото нещо, което попита, беше тук ли е Антония и прати една от чистачките да я повика. Антония влезе в кабинета спокойна и леко усмихната.
- Седни! – каза сухо Добрин.
Тя седна на стола срещу него и го погледна право в очите. Тъмнозеленият й поглед сякаш го упои. В тези големи смокинови очи имаше някаква магия, на която и най-твърдият мъж не можеше да устои. Колкото повече ги гледаше Добрин, толкова по-дълбоко потъваше в тях и сякаш забравяше защо я извикал тук, в кабинета си. Какво е това – питаше се той? Възможно ли е един поглед толкова силно да въздейства? За трийсет години той беше срещал много и различни жени, но нито една от тях не притежаваше такива очи и такъв изгарящ поглед. Разбираше добре лудостта, обхванала мъжете в града. Опита се да излезе от вцепенението и строго попита:
- Снощи пак не беше в Дома?
- Не е вярно – спокойно отговори Антония. – Тук бях и цяла нощ спах като новородена.
- Сигурна ли си?
- Абсолютно! Може да попитате Чарли.
Добрин вдигна глава. Антония го гледаше предизвикателно и в упойващия й поглед той долавяше присмехулни искри, сякаш му казваше: „Е, и? Дори и да не съм спала тук, какво ще ми направиш?“ Тази нейна самоувереност го ядоса и той твърде лекомислено повиши тон:
- Знаеш какво може да ти се случи. Вече съм решил да дам оплакване до полицията за аморалното ти поведение и те очаква трудово-възпитателното училище…
Антония се усмихна саркастично и не го остави да довърши.
- Няма да е разумно – каза тя спокойно.
Думите й го удариха като плесница и той се сепна. Да, с това не можеше да я уплаши. Над нея имаше чадър. Зад гърба й стояха мъже, готови и при най-малкия неин повик да скочат и да се застъпят за нея. Това беше истинската действителност, в която живееха.
Добрин замълча. Нямаше смисъл от излишни думи. Антония седеше срещу него, но сега вече не го гледаше с иронична усмивка, а със съжаление. В нейните очи той беше един много дребен и безобиден директор, от когото нищо не зависеше.
КУЧЕТА
автор: Николай Хайтов
Отдавна не бях виждал куче с тъй навита, накеркелена опашка. То вървървеше из улицата с лека стъпка — весело куче, пъргаво, отбиваше се да
вдигне крак до някой дувар и заситняваше отново с вдигната глава.
Друго куче седеше на улицата — мръсно, жълто, без опашка, с клепнали уши. Като забеляза онова с вирнатата опашка, то се шмугна в къщата, а когато се върна, до него вървеше едроглав, с проскубана шия, мрачен пес.
Двете кучета — гуджукът и проскубаният — застанаха по средата на улицата, през където щеше да мине кучето с навирена опашка, и когато то ги наближи — нападнаха го изведнъж. Така се блъснаха в него, че и трите подрипнаха, увиснаха за миг във въздуха, а след това тупнаха и намерили се на земята — завъртяха се в ръмжащо кълбо. Претърколи се кълбото няколко пъти и се „развърза“. Първи отлетя гуджукът, отблъснат от веселото куче със силен удар, а след него — и мрачният пес, с окървавено ухо. Озъбени и настръхнали, двамата нападатели застанаха на почетно разстояние, изхапани, изглежда, както трябва.
Веселото куче се отърси и понечи да продължи пътя си; в тоя момент от една съседна врата, дочул врявата, изрипна нов противник, един старичък пес с кърваво око и без клепач. Той връхлетя с такава ярост върху накер-
келената опашка, че в първия миг и двете паднаха на земята, само че ве -
селото веднага се изправи и впуснало се върху нападателя като стрела, блъсна го с яд. Кървавото око залитна от този съкрушителен „нокаут“ и щеше навярно много да изпати, ако гуджукът и мрачният пес не бяха се впуснали в нова атака. И тогава всичко се сви в една кучешка вихрушка, вдигна се грозен прахоляк и вече не можеше нищо да се види. Чуваше се само тракане на зъби, ръмжене и хриптене. Най-сетне прахолякът се разнесе и се видя, че заградено от тримата си нападатели, сразено, веселото куче беше си подвило опашката, а враговете му повече не го нападаха. И не само не го нападаха, но се отместиха, дадоха му път и то си тръгна унило й раздърпано, ала с подвита между кълките опашка.
Друго куче седеше на улицата — мръсно, жълто, без опашка, с клепнали уши. Като забеляза онова с вирнатата опашка, то се шмугна в къщата, а когато се върна, до него вървеше едроглав, с проскубана шия, мрачен пес.
Двете кучета — гуджукът и проскубаният — застанаха по средата на улицата, през където щеше да мине кучето с навирена опашка, и когато то ги наближи — нападнаха го изведнъж. Така се блъснаха в него, че и трите подрипнаха, увиснаха за миг във въздуха, а след това тупнаха и намерили се на земята — завъртяха се в ръмжащо кълбо. Претърколи се кълбото няколко пъти и се „развърза“. Първи отлетя гуджукът, отблъснат от веселото куче със силен удар, а след него — и мрачният пес, с окървавено ухо. Озъбени и настръхнали, двамата нападатели застанаха на почетно разстояние, изхапани, изглежда, както трябва.
Веселото куче се отърси и понечи да продължи пътя си; в тоя момент от една съседна врата, дочул врявата, изрипна нов противник, един старичък пес с кърваво око и без клепач. Той връхлетя с такава ярост върху накер-
келената опашка, че в първия миг и двете паднаха на земята, само че ве -
селото веднага се изправи и впуснало се върху нападателя като стрела, блъсна го с яд. Кървавото око залитна от този съкрушителен „нокаут“ и щеше навярно много да изпати, ако гуджукът и мрачният пес не бяха се впуснали в нова атака. И тогава всичко се сви в една кучешка вихрушка, вдигна се грозен прахоляк и вече не можеше нищо да се види. Чуваше се само тракане на зъби, ръмжене и хриптене. Най-сетне прахолякът се разнесе и се видя, че заградено от тримата си нападатели, сразено, веселото куче беше си подвило опашката, а враговете му повече не го нападаха. И не само не го нападаха, но се отместиха, дадоха му път и то си тръгна унило й раздърпано, ала с подвита между кълките опашка.
ПОДРОБНОСТИ ОТ ПЕЙЗАЖА
автор: Станислав Стратиев
Който иска да стигне до селцето на Паскал, трябва да измине пътя от градчето до него.
Пътят се вие като змия.
Не е ясно защо.
Няма нито планина, нито скала, която да му пречи.
Нито пък друго препятствие.
Никой не знае защо се вие.
Казва се — „така е от памтивека“.
Какво е „памтивек“, също никой не знае.
Допуска се, че е нещо изначално, което е забулено в мъгла и не може да се оспорва.
Няма логично описание на „памтивека“ и никой не може да го даде. Всъщност не се и мъчи.
Хубавото на „памтивека“ е, че не се нуждае от никакви обяснения или описания.
Достатъчно е да го споменеш.
„Така е от памтивека“ тук служи като универсално оправдание за всичко, което не се знае или не може да се обясни.
Който върви по пътя, стига до моста пред селцето.
Мостът все е съборен и дори най-старите жители на селцето не си спомнят някога да е бил здрав цяла година.
През май госпожа Клаперман докарва с камион хуманитарна помощ и тогава военните строят понтонен мост.
За да не се излагаме пред Европейската общност.
После военните си прибират моста, а госпожа Клаперман се връща и сезира Европейския фонд за развитие.
Европейският фонд непрекъснато отпуска средства за нов мост, но те изобщо не напускат самата европйска общност.
Отиват за консултанти и експерти по проекта.
Онова, което стига до селцето, е достатъчно само за да се закупят едни кокили.
Но кокили всеки си прави сам и преминава с тях реката, от памтивека тука никой не купува кокили.
По-възрастните преминават върху бивол. Биволът е спокойно и сигурно животно и е много удобно за преминаване на река.
От декември до април не ти трябва и бивол.
Реката замръзва и всеки гледа да премине тогава.
Преминава колкото може повече, за да не преминава през лятото.
Преминеш ли реката, влизаш в селцето.
То не е богато на забележителности, освен единствения в света музей на мотиките.
Уредник му е Паскал, той го е и създал, защото по света показват само съкровища, златни съдове, мечове и накити.
Няма нито един постоянен музей на мотиката.
Музеят е много интересен и сигурно много хора по света биха дали мило и драго, за да го посетят.
Но за да стигнат, трябва да преминат завоите по пътя и после с кокили през реката.
Затова хората по света предпочитат да гледат съкровищата на маите.
Така изглеждат нещата и ако Паскал беше Господ, щеше да нареди света по съвсем друг начин.
Но той не може и да мечтае за такова нещо.
Пътят се вие като змия.
Не е ясно защо.
Няма нито планина, нито скала, която да му пречи.
Нито пък друго препятствие.
Никой не знае защо се вие.
Казва се — „така е от памтивека“.
Какво е „памтивек“, също никой не знае.
Допуска се, че е нещо изначално, което е забулено в мъгла и не може да се оспорва.
Няма логично описание на „памтивека“ и никой не може да го даде. Всъщност не се и мъчи.
Хубавото на „памтивека“ е, че не се нуждае от никакви обяснения или описания.
Достатъчно е да го споменеш.
„Така е от памтивека“ тук служи като универсално оправдание за всичко, което не се знае или не може да се обясни.
Който върви по пътя, стига до моста пред селцето.
Мостът все е съборен и дори най-старите жители на селцето не си спомнят някога да е бил здрав цяла година.
През май госпожа Клаперман докарва с камион хуманитарна помощ и тогава военните строят понтонен мост.
За да не се излагаме пред Европейската общност.
После военните си прибират моста, а госпожа Клаперман се връща и сезира Европейския фонд за развитие.
Европейският фонд непрекъснато отпуска средства за нов мост, но те изобщо не напускат самата европйска общност.
Отиват за консултанти и експерти по проекта.
Онова, което стига до селцето, е достатъчно само за да се закупят едни кокили.
Но кокили всеки си прави сам и преминава с тях реката, от памтивека тука никой не купува кокили.
По-възрастните преминават върху бивол. Биволът е спокойно и сигурно животно и е много удобно за преминаване на река.
От декември до април не ти трябва и бивол.
Реката замръзва и всеки гледа да премине тогава.
Преминава колкото може повече, за да не преминава през лятото.
Преминеш ли реката, влизаш в селцето.
То не е богато на забележителности, освен единствения в света музей на мотиките.
Уредник му е Паскал, той го е и създал, защото по света показват само съкровища, златни съдове, мечове и накити.
Няма нито един постоянен музей на мотиката.
Музеят е много интересен и сигурно много хора по света биха дали мило и драго, за да го посетят.
Но за да стигнат, трябва да преминат завоите по пътя и после с кокили през реката.
Затова хората по света предпочитат да гледат съкровищата на маите.
Така изглеждат нещата и ако Паскал беше Господ, щеше да нареди света по съвсем друг начин.
Но той не може и да мечтае за такова нещо.
Разказът като повествователна епическа форма
Разказът е кратка повествователна епическа форма, която се характеризира с определен брой думи.
Той е наследник на новелата и
продължава по размер нейната форма. Разцъфтява през XIX и XX век като
литературна форма, изразяваща състоянието на обществото с типичните му
социални условия. Разказът като като същност и съдържание е близо до
реалността, и е критичен.
Първоначално е бил наричан в руската критика „физиологически очерк“.
Както очеркът е близо до факта, така и
разказът носи в себе си реалното – но повече не като автентично, и
измислица, но и като обобщение.
Структурира се чрез едно събитие или чрез няколко случки, свързващи се помежду си.
Неговата съкратена структура го различава от повестта и от романа. Разказът предпочита „мигновеността“ на действието „случката“ и нейния край (завършека). Той работи с малък персонаж и с взаимовъзбудими отношения.
Разказът обобщава и разкрива
типичното, конкретно индивидуалното, като всичко е свързано в така
наречените „вътрешни и външни фактори“ и носи повествованието на
конкретната история, чрез отделен човек или отделно събитие. Конкретната
история, въпреки своята мигновеност и ежедневие, предава в общ смисъл
стойностите и моралните устои в човешкия живот, предадена предадена и
поднесена в необходимия обем думи, било в съвсем кратък или по-голям
разказ, носещ необходимото повествование с красотата и изяществото на
майсторското слово.
Именно такъв е разказът на световните майстори: Мопасан във Фрация, Чехов в Русия, Елин Пелин и Йордан Йовков у нас.
Макар да притежава черти на новелата, разказът е по-близо до анекдота, притчата и алегорията.
Специфичен е езикът. Разказът
трябва до разкрие истината за кратко време, с описанието на една две
случки. Затова и езикът е не само предметен, а често и сгъстено
метафоричен. Това не е подробният метонимичен език на романа, а езикът
на едно по-сгъстено изображение. Елин Пелин започва с метафорично
образно представяне на обстановката, повече емоционален, отколкото
описателен. Разточителността тук е немислима, като отделното трябва да
се забележи в хода на цялото действие. На разказа е необходимо
„следкодумие“ – да събужда интерес, да търси запомнящото се.
Трудно е да се определи дължината на
един разказ. Класическото определение е, че един разказ трябва да може
да се прочете наведнъж. В днешно време обаче разказът най-често е
литературно произведение, което се състои от не повече от 20 000 думи.
Съществуват обаче регионални различия.
Счита се, че разказът е един от
трудните белетристични видове. В него най-често участват ограничен брой
действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много персонажи. За да има голямо познавателно и
естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в
същото време художествено обобщение на типични явления от живота. С
оглед на това, от къде е взет сюжетът и с какви черти се отличават,
разказите биват: битови, исторически, приключенски, батални, научно-фантастични, психологически, хумористич-
ни, сатирични и др.
Когато се говори за разказа като за жанр,
обичайно се има предвид опита в писането преди времето на модернизма.
Експериментите на модернизма с езика и с всяка норма на литературно
писане – от графичната до жанровата, правят жанровите
очертания на разказа и въобще на всеки писан текст по-малко валидни и
възможни за разпознаване.
В новата българска литература от
времето на Възраждането писателите развиват реалистичният разказ.
Началото на този разказ поставя Любен Каравелов („Дончо“, „Мъченик“,
„Неда“). След Освобождението разкази пишат Иван Вазов, Т.Г.
Влайков, Георги Стаматов, Георги Райчев, а в по-ново време – Георги
Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Павел
Фежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов, и други.
ГОСТЕНКАТА – драма
(По едноименния разказ „Гостенката“ от Николай Пеняшки - Плашков )
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА
**********************
Румен Петров – мъж на средна възраст. Занятие рекламно издателска дейност.
Таня – негова сестра
**********************
Румен Петров – мъж на средна възраст. Занятие рекламно издателска дейност.
Таня – негова сестра
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
Горещ юнски ден. Около четиринадесет часа.
В дома на Румен Петров. Домакинът е с тъмносини дънки и червена риза. Той е в работната си стая, оборудвана като офис, с ъглово бюро, компютър, принтери, скенер, плотер свързан с компютъра. От дясната страна има средно голяма библиотека. Срещу бюрото има кожено канапе, ниска маса и четири табуретки. Между библиотеката и бюрото е поставен мини хладилник. Румен Петров подготвя дизайн на корица на книга.
Звъни се на входната врата.
Петров обръща глава по посока на звука. Намръщен и раздразнен
въздъхва тежко и шумно. Сините му очи присветват с неприязън. Снема
очилата, разтрива слепоочията и челото с пръстите си. Въздъхва наново.
Румен. Мамка му…! (Каза той гласно и поставя наново очилата и хвърля поглед върху свършеното досега.) Кой ли ме безпокои по това време? Като знам, колко работа ме чака?
Звъни се втори път продължително.
Румен. Кой ли звъни толкова настоятелно?! (Пита се отново.) Един момент! (Подвиква в движение и отваря вратата.)
Пауза.
Срещу него стои слаба дама около 47-годишна, с леко матова гладка
кожа, не много дълга черна коса, черен панталон, червена тениска,
очертаваща прелестите ù и с тюркоазено колие, и с черни очила. Дамската
чанта и обувките ù бяха изработени от крокодилска кожа.
Румен. Добър ден, госпожо или госпожице! (Поглежда я учуден.) Кого търсите?! Ако Ви трябва жена ми, тя е на работа и ще се прибере по-късно. Потърсете я след шестнадесет часа! Извинете, но имам много работа и ангажименти!
Дамата дори не поздрави. Въздъхна бавно и тежко. Усещаше се, че плачи
почти без глас. Сваля флегматично очилата си. Очите ù са пълни със
сълзи. Диша учестено, а устните ù са леко разтворени. Все още мълчи, но
сълзите ù не спират.
Румен. Извинете, какво Ви е? (Пита с неудобство той.) Коя сте Вие и кого търсите?
Таня. Батко…! Аз съм…! (Гласът ù затрепери и заглъхна.)
Румен. Таня…! Ти ли си? Боже Господи! Откъде взе? (Пита учуден той.) Не можах да те зная! Визията и гласът ти… ?! (Замълча за кратко.) Не са… същите! Каква е тази коренна промяна?!
Пауза.
Таня. Знам, че ме мразиш и ми се сърдиш, но все пак ще ме пуснеш ли в къщи? Ще бъдеш ли…? (Казва тя със затихващ глас.)
Кратка зашеметяваща пауза.
Румен. Слушай, госпожо Илиева! Не те мразя и бъди сигурна, че скоро няма да ти простя заради постъпките ти спрямо майка и татко! Лека им пръст! Най-
напред майка се разболя от мъка по теб и внуците си, а след около три години татко влезе в болница и почина от инсулт. Питаш ли ме, какво мина през главата ми и колко мъка изживях…? Дори не се поинтересува…
Пауза.
(Тя го прекъсна, а очите ù бяха потънали в сълзи.)
Таня. Ще ме пуснеш ли в къщи? Ще бъдеш ли…?!
Румен. Слушай, сестричке! Ще те пусна в къщи, за да не говорим на вратата, въпреки че не заслужаваш!
ЗАВЕСА
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Декорът на първо действие.
Румен. Какво те води насам? (Той сяда на мекия, удобен стол и с реверанс ù посочи канапето.) Заповядай, госпожо Илиева!
(Поглежда я с лека загадъчна усмивка. Кръстосва краката си. Разтрива с пръсти главата, челото и слепоочията си. Пали цигара „Марлборо” и погледна с морско сините си очи своята сестра. Този път я прониза със студен поглед. Никога нямаше да забрави делата ù спрямо него, с намерение да подреди семейството си.)
Брат и сестра мълчаха.
(Той я огледа внимателно и не можеше да повярва на коренната промяна на вида и мутацията на гласа ù. Явно за това би трябвало да има сериозна причина. В сърцето на Румен се таяха смесени чувства; любов, болка и гняв. Отвори мини хладилника, извади водка, уиски, чаши и бадеми.)
Румен. Какво ще пиеш? Ще ти дойде добре!
Таня. Уиски. (Отговори кратко и неспокойно.)
Пауза. (Той сипва в чашите и подава нейната. Отваря стъкления похлупак и поставя стъкленицата с ядките пред сестра си.)
Румен. Наздраве, госпожо!
Таня. Наздраве, батко! (Гледа го с тъжните си очи, готови да пролеят наново сълзи.) Моля те, прости ми! Та ние сме една кръв!
Румен. (Очите му замръзнаха в нейното лице.) Минаха доста години, откакто ми каза: „Брат ми, забрави за мен и не ме търси за нищо!” Не помисли ли, как прживях тези думи, изречени от теб? Заби ми ножа, а после ме молиш за прошка. А защо продаде навремето магазина по най-долния начин, когато бях в болница, взе моя дял и каза на жена ми да пия една студена вода, за да ги прибавиш като лихви към твоите. Аз не съм виновен, че забавиха толкова дълго кооперацията. Животът в нашата мила Родина не е като в Германия, която е уредена държава. Впрочем, прибираш се там само за Коледа и Нова година. През останалото време светът е в краката ти. А сега за какво идваш? Почти си като богиня! Знаеш ли? Не ми пука вече от нищо! Имам си работата, печеля много добре, радвам се на добро здраве, обичаме се с жена си и да са живи, и здрави децата ни. Не ламтя за милиони и да имам гузна съвест. Когато погребах родителите ни, ти не дойде на кончината им. А когато работеше в Германия и имаше голямо собствено заведение, помниш ли какво беше обещала на майка? Отговори ми! Или си забравила? Кажи де! Защо не ù плати билет за вашата любима Германия, да ти гостува, да се порадва на внуците си и да се увери, че сте добре, за да се успокои. Както плетеше терлици на децата, мислите и душата ù бяха бяха там в Берлин – твоята голяма къща, заведението и бизнеса ти. Много добре ми е ясно как се живее в развита уредена държава, за да се издържа семейство. Специално за това нямам думи. Не съм господар на твоя живот, бизнеса и парите ти, и нямам право на това. В нашата мила Родина, системата е пълна анархия, а за управниците да не говоря. А в законодателната и правната система трябва много ремонт. Ти ако си на мое място, би ли простила подобни постъпки? Попита ме дали те мразя? Казах ти и пак ти
казвам, че не бих могъл да го направя! Една майка ни е раждала, която загубихме заради твоето поведение. Знам каква причина ще изтъкнеш за оправдание и ако ти простя, ще бъде заради това. А за дългото ти мълчание, ще си помисля! Не искам да обиждам мъжа ти, но предполагам какво ти е казал: „Щом аз не се обаждам на родителите си и не ги посещавам, нямаш право и ти да се обаждаш на твоите и на брат си!” Как я мислите, да отделяте децата от бабите и дядовците си? Твоят мил съпруг е сам на майка и баща, а ти имаш брат, който много те обичаше, а само той ти остана. Може би ще ме попиташ, дали те обичам сега?! Знаеш ли, че когато се сещам за всичко това и за теб, в сърцето ми се събира много горчилка, гняв, но и много любов. (Очите на Румен се напълниха със сълзи.) Разбра ли ме? (Сърцето му бе изпълнено с болка)
Кратка пауза.
Таня се развълнува от болезнения монолог на брат си. Въздъхна тежко и бавно. Преглътна трудно.
Таня. Прав си батко! Така е! Моля те, прости ми…!
(Отговори с болка и се разплака.)
Румен отива и сяда до нея, прегръща я и целува по челото. Усеща братската обич. Целува я още веднъж.
Таня. Обичам те, батко! Само ти ми остана…!
Румен. (Целува я наново) Поплачи си скъпа! Нали за това съм ти батко! Милата ми сестричка!
ЗАВЕСА / КРАЙ/
Абонамент за:
Публикации (Atom)