четвъртък, 9 януари 2014 г.

ЕЛИН ПЕЛИН




(псевдоним на Димитър Иванов Стоянов) (18.VII.1877–3.ХII.1949) – български белетрист, академик (1941). Роден в село Байлово, Софийска област. Учи гимназия в Панагюрище и в София. Увлича се в четене, опознава основно българската и руската литература. Учител (1895–1896) в родното си село. От 1899 се установява в София и се отдава на литературно творчество. Назначен от министъра на просветата Иван Шишманов за библиотекар в Университетската библиотека (1903–1907) и командирован в Нанси, Франция (1906–1907). Пазител на хранилището на Народната библиотека (1910–1916), уредник на къщата музей “Иван Вазов” (1924–1944). Редактира списание “Селска разговорка” (през 1902–1903), вестниците “Българан” (през 1908–1909) и “Развигор” (през 1921–1924), детските издания “Веселушка” през 1908–1910, “Чавче” – 1913–1914, “Светулка” – 1920–1932, “Септемврийче” – 1945–1949. Председател (1940) на Съюза на българските писатели. Най-яркият и проникновен художник на острите социални процеси в българското общество в началото на ХХ век, майстор на късия разказ и хумористичното изображение. Създава вълнуващ поетичен летопис на живота в българското село през първите 3 десетилетия след Освобождението. Описва разрухата на патриархалния бит и морал, стихийния бунт на бедняка срещу съществуващите порядки. Творчеството му е изключително изследване на духовната същност на човека, на интимния му свят и на съприкосновенията му с природата и социалната среда. Сборник “Разкази” (2 т., 1911), повести – “Гераците” (1911, едно от най-значителните произведения в българската литература), “Земя” (1928) и др., творби за деца – “Ян Бибиян” (2 ч., 1933–34), “Торбаланци” (1958). 


ДАМЯН ДАМЯНОВ

Роден на 13 януари 1935 година в Сливен. Завършва гимназия в родния си град през 1953 година и българска филология в Софийския университет през 1961 година. Работи като литературен консултант във в. "Народна младеж", редактор в отдел "Поезия" на сп. "Пламък" / през 60-те години/.
За първи път публикува стихотворения през 1949 година във в. "Сливенско дело", а по-късно обнародва поетични творби в централния литературен печат.
Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1997 година получава наградата "Иван Вазов" за цялостно литературно творчество.
Негови са книгите със стихотворения "Очакване", "Лирика", Поема за щастието", "Коленича пред теб", "Пред олтара на слънцето", "И си отива лятото", "Като тревата", "Ти приличаш на сълза", "Ще има връщане", "Молба към света", "Вчера по същото време", "Гимназия "Родина", "Да бях хляб", "Ако нямаше огън", "До следващата смърт"; драматичната поема "Преди всичко любов", "Живей така, че..." - есета, импресии, силуети, "И моята България пътува" - лирична хроника, "Тетрадка по всичко" - в която са изложени възгледите на поета по някои проблеми, "Първо име на щастието" - страници от пътни бележки, "Таванът" - роман, и др.
През 1963 година на руски език излиза книгата му "Пусть окно распахнется" в превод на М. Кудинов. Отделни творби на поета са публикувани в литературни издания на руски, белоруски, украински, унгарски и др. езици.
Негова съпруга е поетесата Надежда Захариева. Има двама сина и една дъщеря.
На 6 юни 1999 година в 6.45 ч големият български поет почина на 64 години във Военномедицинска академия - София.

* * *
07 юни 1999 година

"Вчера сутринта България загуби един от най-четените и обичани свои поети.Той е най-големият страдалец сред съвременните български поети, който въпреки невероятно тежкото си състояние успя да запази достойнството си и творческата си репутация. Като поет ще заеме видно място в българската литературна история" -  каза Николай Хайтов, председател на Съюза на българските писатели, в който Дамян Дамянов членуваше.

* * *

09 юни 1999 година

Днес беше погребан в Централните софийски гробища до гробовете на своите родители поетът Дамян Дамянов. На поклонението в ритуалната зала на централните софийски гробища присъстваха негови приятели и почитатели от цялата страна. Церемонията продължи час и половина. Ритуалната зала не можа да побере дошлите да се сбогуват с поета. Слово за живота и поетичното творчество на Дамян Дамянов произнесе председателят на Съюза на българските писатели Николай Хайтов. В словото си Хайтов каза: "Стиховете на Дамян Дамянов се четат днес, ще се четат и в бъдеще, докато ги има България и българския език. Окован завинаги на инвалидния стол, вместо злоба, Дамян ни завеща повече любов, повече вяра и надежда в идните дни на България, повече достойнство и самочувствие, както подобава на народ с древна култура".
                                                                             
  От информация в пресата




КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ

.........  автор: ДАМЯН ДАМЯНОВ

 
„Над всичко е лазурно-матовото сияние на Сините камъни, което ще даде истинския колорит на дните ми, от първия до последния."

С това сияние започнаха и моите дни. От първия. Не знам дали последният ще залезе пак там, под това сияние, но неговата светлина ще ми свети до гроба. Както и светлината от името на Константин Константинов.
Не само в книгите, в самата личност на този голям българин има някаква обаятелна простота. Имал съм няколкото щастливи случая да седя на една маса или на един балкон с него и винаги тази простота ме е омайвала. На пръв поглед тя не личи. Една привидна каменност се мъчи да я скрие, но не може. Простотата е непобедима! Тя избива и под най-каменните черти, с които често пъти се мъчим да я заличим.
А защо той се е мъчил да я скрие? Може би защото всички големи личности се мъчат да скрият таланта си. А простотата е талант.
Колко ли болки има този човек, за да иска така старателно да ги прикрие? Но нека не ровим болките! Те принадлежат само на този. който ги носи, и никому другиму ...
Само ще кажа нещо, което сигурно мнозина знаят, но не са му отдавали необходимото значение. Константин Константинов освен писател през целия си живот е бил съдебен чиновник, адвокат или съдия. Всичко написано и преведено е излязло изпод перото му след пет часа подиробед, когато съдебните зали, изповедите на виновните и протестите на праведните са стихвали около него. Само около него, но не и в самия него! Той е продължавал да живее със съдбите на хиляди грешни и праведни и да ги съди или оправдава по своите сърдечни закони. Работа, която изранява до кръв душата, но в замяна на това й дава благодатта на словото. А тази благодат е нещо неоценимо, някакъв вълшебен ключ! Ключ към прозрението. Ключът, който се нарича език. Нали самият Константин Константинов пише:
„...дълбоката същина на един народ не лежи нито в земята, която населява, нито във вярата, която изповядва. Повече от всичко друго тя е неговият език.
Езикът — ето нашата най-истинска и безсмъртна родина ..."
И по-надолу:
„Затова и другото име на книгата е о с в о б о ж д е н и е".
Благодаря ти, слововаятелю, за това освобождение! Благодаря ти и за големия „Път през годините", и за оня Егзюпери, който ми даде! Защото освен своите собствени книги, ти преведе за мен и много други от чужд на мой език! А за да преведеш някого, значи да влезеш в неговия свят и да заведеш и другите в него... Благодаря ти, загдето пръв ме запозна с един от най-големите ми приятели, „Малкият принц", и ме заведе в неговия тъжен и мъдър свят!
Бъди жив и здрав и яко някога се загубим с Принца по тази голяма земя, кажи ми, припомни ми, че той се е върнал ...


Из .... Цикъл есета от книгата на ДАМЯН ДАМЯНОВ  "Живей така, че ..."
април-декември 1968г.


АТАНАС ДАЛЧЕВ

автор: ДАМЯН ДАМЯНОВ 
---
За мен той е нещо като последната любов. Тази любов е най-силната, но идва едва когато десетки други вече са отнесли страстите и чувствата. И за нея е останала само мъдростта. Тя идва чак когато са ти отишли пролетната нежност и лятното лекомислие. Но
... Нищо че огнището ще стине
и зимата ще ни обгражда пуста,
ще населите нейните пустини
със наште спомени и наште чувства.
С поета Атанас Далчев ме запозна Радой Ралин през 1958 година. С човека Атанас Далчев ме запозна пак той шест години по-късно. И ако съм благодарен на Радой, че беше първият „жив" поет, когото съм виждал и който най-напред поощри стихчетата ми, дваж по-благодарен съм му, че ме запозна с този вълшебен свят, наречен Далчев.
Наистина Далчев е цял свят. Цял космос. И този космос е побран само в една-единствена книжка. Както при Ботев. Както при Дебелянов. Убеждавам се — големите поети не пишат много...
След младостта, в която „денят изгряваше и утрото изкукуригваше на двора и в която „за да виждам ясно сънищата, аз си лягах с очила", идва зрелостта на книгите:
До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз загубих зарад книгите
живота и света!
После идва Париж със своите снегове и нощи, със своите гладни носачи на реклама, със самотата. Колко страшна трябва да е била тая самота!
Прекарам ли ръка по своя образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
или от нощите, прекарани без сън...
... Това е поетът, който ми е влиял най-силно. Но той не може да не влияе. И не само на мен, а на няколко поколения. Защото неговите стихотворения — малко на брой — са грамадни по атмосфера, по светоусещане. Ненапразно и други са ми казвали, че след като ги прочетат, вече не могат нищо да напишат! Далчев е изчерпал всичко, видял го е преди тях, написал го е.
Откъде иде това чувство? Мисля, от две неща: от простотата и от философската предметност на този поет. Той е свръхземен, свръхпрост. Неговата мъдрост е животът. И затова, макар всички да се влияем от него, той си остава неповторим.
Пиша за него, а пред очите ми се въртят бели варосани болници, стари моми предачки, носачи на реклама и врати, които скърцат и казват: „Добър вечер! Минете, господине!" Върти се светът, събран като в онова огледало, което хамалинът носи на гърба си ...
След единствената си книга той мълча години наред. Не написа нито ред. И от това мълчание излезе „като от гроб". Възкръсна. Възкръсна само с един-единствен цикъл стихотворения, написани зз толкова години. Но нека му бъдем благодарни за това мълчание! То роди светлия цикъл „Среща на гарата", роди едно от най-хубавите стихотворения за родината:
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юлски ден във зноя,
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.
И българин съм не заради твойта слава
и твоите подвизи, и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.
Да търси който ще във теб сполука бърза
и почести, и власт със страст една и съща!
Страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.


Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов  "Живей така, че ..."
април-декември 1968г.



НЕ МОГА БЕЗ ВАС !

автор: ДАМЯН ДАМЯНОВ
---
ВИЕ, с чието слово съм израснал, чийто дъх съм дишал, и не само аз, благословени да сте! Благословен да е дъхът ви, който, ако не е изчезнал, все някога ще изчезне! Благословено да е словото ви, което, ако за миг е изчезвало и са го забравяли, ще възкръсва и ще оживява с времето!
За вас са писали и ще пишат критици и историци и аз не искам да изместя писанията им. Искам само да ви благодаря с по две-три топли думи за хилядите думи, които съм взел от вас! Не ви вдигам паметници, защото паметници има право да вдига само времето! И само такива, каквито вие си издигате сами, без да знаете това.
Много сте вие, хиляди сте вие, близките на сърцето ми, и ако река да пиша за всички ви, няма да ми стигне животът... А и на мен ми трябва още малко животец — да се порадвам на този свят, от който може да си отида и преди да ми е дошло времето...
И сега вашите образи висят в душата ми, както някога по стените на класната стая. Колко други образи висяха там — на жени и мъже, на приятели и душмани! Всички те или повече от тях изпопадаха, съборени от случаен вятър. И на местата им останаха дупки, от които вее. Но вашите образи никакъв вятър не може да обрули и те сега ме топлят.
И аз искам да дам поне частица от топлината им на другите. Сигурно не ще успея, защото голяма е тази тяхна топлина, но ще се помъча поне като щрих, като силует да съхраня нещичко от нея.
Идеята за силуетите откраднах от един кръчмарски бедняк, който рисуваше такива силуети не с молив, а с ножичка. Режеше ги от черна хартия в профил и често те не си приличаха с прототипа. Сигурно и с мен ще стане така ... Но вие не ми се сърдете! Вие, които написахте толкова нещо за другите, знаехте ли, че някой ще напише нещичко и за вас? Може би не сте го и искали! Но ето, аз ви го давам, колкото мога и както мога. За да ви имам по-близо до себе си.
Защото не мога без вас!
Благословени да сте!
Амин!



Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов  "Живей така, че ..."
април-декември 1968г.

МОЛИТВА КЪМ ЖЕНА МИ

автор: ДАМЯН ДАМЯНОВ 
---
О, земна благородице, която
Не бог, а мойте три деца роди,
светице над светиците, най-свято
те моля: днес и вечно с мен бъди!
Живота, който даде ми ти вчера,
и днес ми дай и утре, и навек!
И дай ми топлинка, да не треперя
сам сред желязото на тоя век!
Бъди все туй с мен в свят, пълен с чужда хубост
една звездица в хаоса голям.
Води ме мълком, да не се изгубя!
Топли ме с дъх, за да не мръзна сам!
А аз - безсилен - ще ти давам сила,
която взел съм от самата теб. 



КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

автор: ДАМЯН ДАМЯНОВ
---
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш



НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

автор: ДАМЯН ДАМЯНОВ
---
Приятелко, приятелко добра,
привет от моята самотна вечер …
В писмо дали ще мога да събера
копнежа си, все още неизречен?
В ръцете ми листът се спепели
от огъня, със който съм го писал.
Слухът от тишината ме боли
и аз не чувам даже свойта мисъл.
...Сега съм сам. Приличам на мъртвец
под тази избеляла нощна кръшка.
Една звезда, завързана с конец,
от вятъра в стъклото ми се люшка.
Защо ли духат тези ветрове
и мракът като зла завеса пада?
Ще грабне бурята нашите гласове
и ще ги пръсне вън със листопада.
Но все едно! …
Заспи, не гледай вън!
Аз ще възседна вятъра и в мрака
ще долетя във кроткия ти сън …
Но само в сън…Заспи! Недей ме чака!
Или очите щом се уморят,
ще ги притворя аз и ще отида
на някой тих, сънуван кръстопът -
мини оттам и може да те видя …


ЛИТЕРАТУРЕН СТИЛ

Съвокупност  от всички индивидуално проявени идейно-художествени особености в творчеството на писателя, като единство на характерното и частното в темите, идейното съдържание, художествения метод, жанровете на произведенията, образите, художествените средства и езика. Стилът в този смисъл е сложно явление, той обхваща както съдържанието, така и формата на литературните произведения и изразява  специфичната същност в художественото творчество на писателя.
Стилът е индивидуален, т.е., ражда се от автора и неговата способност да пише. Той се оформя не само от обема на прочетените книги, но и задълбочената работа върху творчеството на световните класици от всички времена.
Трябва да се отбележи, че стилът се оформя и обуславя, от характерния исторически период, в който живее писателя, от своеобразието на конкретното време,  обществените отношения, от съответните литературни направления, до които се е докоснал, течения и борби в конкретния момент, и най-вече от личността на писателя, от неговия талант и умения, от способността му да наблюдава  живота във всичките му прояви, и категории, чрез индивидуалния начин на мислене, усещане, чувстване и т.н.; и най-вече умението да отрази с художествено майсторско слово, което е отражение на неговата оригиналност.
Това означава, че стилът е отражение на мирогледа на писателя и от прийомите, и методите да отразява  действителността в конкретния исторически период в който живее; и разбира се социално-битовите отношения.
Именно стиловите качества и мирогледа на автора, му позволяват с творческата си индивидуалност, талант, и чрез майсторското слово да отрази и пресъздаде съответните художествени образи.
   Стилът се окачествява чрез текста, а написаното „носи” в себе си неговите качества. Индивидуално възприетото и оригинално преработеното преминава в текстово-езикова система. И стилът вече обединява специфичните езиково-текстови структури. (Из „Теория на литературата” – Пантелей Зарев)

При отразяване на явленията от действителността се различават два основни стила на речта: логически  и образно-емоционален. Логическият стил на речта отразява обществената и природната действителност по разсъдъчен начин и си служи с изразни средства, които въздействуват предимно на разума и мисълта. Образно-емоционалния стил на речта отразява явленията на действителността картинно, нагледно, конкретно. Той се гради върху словесни средства, които влияят не само на разума, но раздвижват въображението, будят чувства и настроения.   Съществуват и колективни стилове: научен, художествен, публицистичен, административен, разговорен и др. Колективните стилове се развиват въз основа на връзките между хората в различни области на живота и върху особеностите на тези връзки. 
 
 




сряда, 8 януари 2014 г.

На прощаване в 1868 г.

автор: Христо Ботев 
---------
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе", -
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
и на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
 .......
Стихотворението е създадено по времето, когато Ботев се готвел да мине Дунава с четата на дядо Жельо войвода през 1868 г. Публикувано е във в. "Дума" (1871 г.). Още преди Освобождението било разпространено като песен сред революционната младеж.

КЪМ БРАТА СИ

 автор: ХРИСТО БОТЕВ

-----
Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя,
неговият завет пазя;
но себе си, братя, губя,
тия глупци като мразя.

Мечти мрачни, мисли бурни
са разпнали душа млада;
ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда?

Никой, никой! То не знае
нито радост, ни свобода;
а безумно как играе
в отзив на плач из народа!

Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален;
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо! Отзив няма
на глас искрен, благороден,
пък и твойта й душа няма
на глас божий - плач народен!


...

„Към брата си“ е стихотворение от Христо Ботев, написано в първите месеци от живота му в Румъния. Издадено е в три редакции:

I редакция - в. "Дунавска Зора" бр.14 от 12.януари 1868 г.;
II редакция - в."Свобода", бр.36 от 30.юли 1870 г.;
III редакция - "Песни и стихотворения", 1875 г.

Майце си

 автор: Христо Ботев
 -----
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

 
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!

 
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!

 
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!

 
Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах - що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!

 
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...

 
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!


Христо Ботев

Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 година (25 декември 1847 година стар стил) в Калофер.[1] Съществуват и други хипотези за родното му място, които днес се отхвърлят от изследователите - че той е „из Карлово“, както пише в едно официално писмо на Найден Геров, или че е роден в село Осен, както споменава самият Ботев в статията си „Примери от турското правосъдие“.[1]
Ботев е син на Ботьо Петков (1815-1869) и Иванка Ботева (1823-1911). Баща му е учител и известен просветен деец, родом от Карлово, учил в Одеса, съставител и преводач на учебници. Майка му е от скромно калоферско семейство. Освен Христо Ботев, двамата имат още девет деца: Ана (1850-1867), Петко (1852-1872), Стефан (1854-1890), Кирил (1856-1944), Мария (1850-1935), Тота (1859-1864), Генко (1861-1863), Генко (1863-1866) и Боян (1866-1885).[2]
Христо Ботев вероятно е роден в стая на калоферското училище, в която живеят родителите му. Малко по-късно в Калофер е построено ново училище и семейството наема къща на Генко Филов, в която Ботев прекарва първите няколко години от живота си. Тази къща е унищожена по време на Руско-турската война, но през 40-те години на XX век е възстановена и превърната в Национален музей „Христо Ботев“.[3]
От 1854 до 1858 година Христо Ботев учи в Карлово, където баща му е учител. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през юни 1863 г. завършва калоферското трикласно училище.
През октомври същата година с помощта на Найден Геров заминава за Русия и се записва като частен ученик във Втора одеска гимназия. Там се запознава с руската литература и попада под силното влияние на Александър Херцен, Николай Чернишевски, Николай Добролюбов и други. Тогава прави и първите си поетични опити. През септември 1865 г. е изключен от гимназията поради липса на интерес към учебната програма, но в същото време чете много книги и натрупва големи знания. По това време се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка.

.-..

продължете да четете от тук:  УИКИПЕДИЯ



Необходима е равносметка...

Трябва да сложа край на шибания си живот. 
Това не означава, че трябва да умирам.
Необходима е равносметка... 

...
автор: Николай Пеняшки

СТРАСТНИ ТРЕПЕТИ...

Слънце, облаци и дъждовна буря.
А в стаята сме аз и ти,
с влюбени сърца и преплетени ръце.
Устните са слети с вкус на ягода,
а телата от страст пламтят.
Кожата и, нежно кадифе,
възбужда мъжките ми страсти!
...
автор: Николай Пеняшки
 

За Никола Йонков Вапцаров ...

Безспорно Никола Йонков Вапцаров е и световно признат поет. Неговите стихотворения са преведени на повече от 70 езика и издадени в над 40 страни. Значителен брой негови стихотворения са посветени на много автори, сред които Дамян Дамянов, Елисавета Багряна, Марк Гуракуки (албански поет) и др. 
Вапцаров е единственият българин, носител на международна награда за мир, присъдена му посмъртно през 1952 год. Честването на 100-годишнината от рождението на поета е включено в списъка за кръгли годишнини на Юнеско за 2009 година. 



МАЙКЪЛ КРАЙТЪН

Майкъл Крайтън е роден 23 октомври 1942 в Чикаго, Илинойс, САЩ. Когато е бил на 6 години, семейството му се преселва в Рослин, предградие на Ню Йорк. На 14-годишна възраст Майкъл публикува в Ню Йорк Таймс своите пътни бележки и оттогава винаги е чувствал привличане към литературното творчество.
През 1960 г. завършва училище и постъпва в Харвард с намерението да учи за писател. Но стилът му непрекъснато е предизвиквал забележки от професорите и оценките му винаги били много ниски. Той предположил, че проблема със стила не е в него, а в преподавателите и им пробутал като своя разработка едно есе на Джордж Оруел. Професорът поставил на Оруел оценка три плюс и Майкъл окончателно се убедил, че Харвардските мерки не са за него.
Завършвайки университета през 1965 г. с посредствени оценки, той решава да смени областта на интересите си и се заема с антропология в британския Кембридж, където е премиран за успехи в едногодишната експедиция в Европа и Северна Африка. Връщайки се в Щатите, Крайтън решава да стане доктор и през 1969 г. завършва Харвардското медицинско училище - между другото, никога не е подавал молба за лицензиране на частна практика. През всичките тези години е писал трилъри под различни псевдоними, а един от неговите романи, "A Case of Need", получава премията "Едгар" като най-добрия детективски роман на годината.
 продължете да четете от тук:  http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D1%8A%D0%BB_%D0%9A%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%82%D1%8A%D0%BD

понеделник, 6 януари 2014 г.

Модерната френска проза днес

Цялата плеяда от интересни и талантливи разказвачи дава представа за насоките в развитието на водещата европейска литература през последните десетилетия
  23. Март 2013, брой 69
    
Днес под френска проза разбираме написаните на френски език романи и разкази в близо 50 страни на света с население от 160-180 милиона души. Първият носител на Нобелова награда, Сюли Прюдом, е французин, и до 2008 година наградата получават още 15 пишещи на френски език творци, повече, отколкото всяка друга нация. Разбира се, освен Ромен Ролан, Анатол Франс, Роже Мартин дю Гар, Андре Жид, Албер Камю, Сен-Джон Перс, Жан-Пол Сартр, който отказа да приеме наградата, Клод Симон и Жан Мари Гюстав Льо Клезио, тук се включват и белгиецът Морис Метерлинк, и френскоговорящият ирландец Самюъл Бекет, и имигрантът Гао Синдзиен (първият китаец, носител на наградата). През годините френските романи и разкази са сред най-превежданите у нас, авторите се радват на огромна популярност, както класиката, така и модерните творци.
    Въпреки че от десетилетия, както навсякъде по света, англоезичната литература завладява и българския читател, ние имаме възможност да следим редица от най-интересните модерни и постмодерни автори, наши съвременници. Жан Мари Гюстав Льо Клезио (1940) още през 1994 година беше провъзгласен за най-великия френски романист, а в България са широко известни "Пустинята", "Карантината" и "Африканеца". Той е издаван от едно от "франкофонските" български издателства...

продължете да четете от тук: ВЕСТНИК "ДУМА"




неделя, 5 януари 2014 г.

СТАНИСЛАВ ЙЕЖИ ЛЕНЦ

Станислав Йежи Лец (пол. Stanisław Jerzy Lec, 1909 — 1966) е полски юрист, писател и поет сатирик, майстор на афоризмите и епиграмите, филолог и преводач.

Афоризми

  • Авторът може да извърши самоубийство, задоволявайки вкуса на публиката.
  • Ако в политическите басни се говори за животни — значи времената са нечовешки.
  • Ако водата ти стигне до устата, тогава — горе главата!
  • Ако си без гръбнак, не излизай от кожата си.
  • Божието — богу, Кесаревото — кесарю. И какво остава за хората?
  • Бъди алтруист - уважавай егоизма на другите.
  • Бъди реалист — не казвай истината.
  • В ада дяволът е положителен образ.
  • В борбата на идеите загиват хора.
  • В действителност всичко е съвсем не така, както наистина.
  • В началото бе Словото. По-късно започна Мълчанието.
  • В някои извори на вдъхновението музите си мият краката.
  • Вече и в лабиринтите има окачени табелки "Блуждаенето е забранено!".
  • Винаги съществува и по-остра тъпота.


    Продължете да четете от:
    УИКИЦИТАТ 

    поставил:  Николай Пеняшки - Плашков

Хайку - 3

любовна двойка 
на скамейката в зори
чакат бебе

автор: Николай Пеняшки-Плашков

Хайку - 2

обилният дъжд 
изкъпа гората
стадо охлюви

автор: Николай Пеняшки - Плашков

Хайку - 1

дъждовни капки
върху есенни листа
низ от бисери
.....................
автор: Николай Пеняшки - Плашков

12 книги на тема Япония

Много обичам да чета и често разговаряме с приятели за книги. Неотдавна получих молба да препоръчам интересни книги за Япония на български език. Хм, задачата ми се стори трудна, но с помощта на няколко български издателства ви предлагам моя списък с 12 заглавия – предимно художествена литература и пътеписи.
Това не са всички четива на японска тематика на български език, разбира се. Нарочно не съм включила книгите на Харуки Мураками, които са над 10, защото списъкът щеше да стане много дълъг. ....

продължете да четете от: ЕДИН БЛОГ ЗА ЯПОНСКА КУЛТУРА

6 българки сред най-креативните хайку автори в Европа за 2013

6 българки се наредиха в Топ 100 на най-креативните хайку автори в Европа за 2013 година. Весислава Савова, Диана Тенева, Лидия Лечева, Мая Любенова, Радка Миндова и Цецка Илиева влязоха сред европейския елит в краткия жанр в класацията, която се обявява всяка година. ....
продължете да четете от:  http://azcheta.com