Романът "Соларис" на писателят Станислав Лем е научнофантастично произведение, което ни приканва да си задаваме много въпроси, но най-важният е: възможно ли е да опознаем вселената,без да сме на ясно, какво е скрито вътре в самите нас?
Когато главният герой Крис Келвин каца на планетата Соларис, с цел да проучи океана,покриващ покриващ нейната повърхност, той сe виждa пpинудeн дa изживee болeзнeн
спомeн, подсъзнaтeлeн до този момeнт, въплътeн в живото физичeско
подобиe нa отдaвнa мъpтвa любимa.
Дpугитe изслeдовaтeли нa плaнeтaтa,
кaкто той paзбиpa, също сa нaпaднaти от потиснaти досeгa, но вeчe
облeчeни във физичeски тeлa спомeни. И учeнитe зaпочвaт дa си зaдaвaт
въпpосa дaли окeaнът нa Cолapис нe e гигaнтски мозък, който създaвa тeзи
оживeли спомeни с цeл, извeстнa сaмо нa сaмия нeго.
ОТКЪСИ ОТ РОМАНА:
"— Но ти си психолог, Келвин — прекъсна ме той нетърпеливо. — Кой не е
имал някога подобен сън? Или бълнуване? Помисли за… за фетишиста, който
се е влюбил например в парче мръсно бельо, който рискува живота си и със
заплаха или молба най-после придобива тоя си най-скъп отвратителен
парцал. Това трябва да е твърде забавно, нали? Човек, който се отвращава
от предмета на своето желание и същевременно лудее по него, готов е да
си даде живота за него, като може би сравнява чувствата си с чувствата
на Ромео към Жулиета… Такива неща се случват. Това е вярно, но ти
сигурно разбираш, че съществуват и неща… положения… които никой няма да
се осмели да осъществи освен в своите мисли, в някакъв единствен миг на
зашеметяване, падение, лудост, наречи го, както искаш. След което
словото става плът. Това е всичко.
— Това е… всичко — повторих безсмислено, с изтръпнал глас. Главата ми
бучеше. — Но… но… Станцията? Какво общо има с това Станцията?
— Ти като че ли се преструваш — измърмори Снаут. Гледаше ме изпитателно.
— Та нали непрекъснато говоря за Соларис, само за Соларис и за нищо
друго. Не съм виновен аз, ако това се различава толкова драстично от
твоите очаквания. Впрочем ти вече достатъчно много преживя, та поне
можеш да ме изслушаш докрай.
Ние се отправяме в Космоса, решени на всичко, което ще рече — на самота,
борба, мъченичество и смърт. От скромност не бием барабан за това, но
вътре в себе си понякога мислим, че сме прекрасни, героични. Но ето,
оказва се, че това не е всичко, а нашата готовност излиза поза. Ние
съвсем не искаме да превземаме Космоса, искаме само да разширим Земята,
като го обхванем целия. Едни планети трябва да са пустинни като Сахара,
други — студени като полюсите или горещи като бразилските джунгли. Ние
сме човечни и благородни, не искаме да заробваме други раси, искаме само
да им предадем нашите ценности, а в замяна да получим тяхното
наследство. Смятаме се за рицари на светата Връзка. Това е втората лъжа.
Ние не търсим никого освен хората. Не ни трябват други светове. Трябват
ни огледала. Не знаем какво да правим с другите светове. Достатъчен е
само тоя и вече почваме да се задушаваме. Искаме да намерим собствения
си идеализиран образ; едни трябва да бъдат светове, цивилизации,
по-съвършени от нашите, а в други се надяваме да намерим образа на
нашето примитивно минало. Но ето че от другата страна има нещо, което не
приемаме, от което се дърпаме, а пък от Земята не сме донесли някакъв
дестилат от добродетели, героически монумент на Човека! Долетели сме тук
такива, каквито сме наистина, а когато другата страна ни сочи тази
истина — тази й част, която премълчаваме, не искаме да се примирим с
това!
— Следователно какво е това? — попитах аз, след като го изслушах търпеливо.
— Това, което искахме: връзка с друга цивилизация. Ето, имаме тая
връзка! Преувеличена като под микроскоп ни се показва нашата чудовищна
собствена грозота, нашата шутовщина и позор! Гласът му трепереше от
ярост:... "
"Дойде ми наум, че бих могъл да се затворя в някоя ракета,
но не мислех за това сериозно, защото беше глупаво — рано или късно все
трябваше да изляза. Седнах до прозореца и разтворих книгата, която ми
даде Снаут. Светлината беше все още достатъчна, страницата порозовя,
цялата стая плуваше в червенина. Книгата представляваше сборник от
статии и научни трудове със съмнителна научна стойност, събрани от някой
си Равинцер, магистър по философия. Всяка наука винаги е съпътствувана
от някаква псевдонаука, от нейни чудновати извращения в умовете от
известен тип; астрономията е окарикатурена в астрологията, химията —
някога в алхимията, съвсем разбираемо е, че и раждането на соларистиката
се съпровождаше от истински взрив на мислови чудноватости. Книгата на
Равинцер съдържаше духовна храна от тоя род, впрочем — това трябва да се
признае лоялно — снабдена от негов предговор, в който сам слагаше
преграда между себе си и тоя паноптикум. Той просто беше счел, и то
основателно, че един такъв сборник може да представлява ценен документ
за епохата както за историка, така и за психолога.
Рапортът на Бертон заемаше почетно място в книгата. Той се състоеше от
няколко части. Първата представляваше препис на бордовата му книга,
съвсем лаконична.
От четиринадесет часа до шестнадесет часа и четиридесет минути — условно
за експедицията време — записките му бяха кратки и отрицателни.
„Височина 1000 — или 1200 — или 800 метра — нищо не се забелязва. Океанът е пуст.“ Това се повтаряше няколко пъти.
После:
„В 16. 40 ч.: Издига се червена мъгла. Видимост 700 метра. Океанът е пуст.
В 17. 00 ч.: Мъглата става все по-гъста, тихо е, видимост 400 метра, с прояснения. Слизам на 200.
В 17. 20 ч.: Летя в мъгла. Височина200. Видимост 20–40 метра. Безветрие. Изкачвам се на 400.
В 17. 45 ч.: Височина 500. Лавина от мъгла на хоризонта. В мъглата
фуниеобразни пролуки, през които прозира повърхността на океана. Нещо
става в тях. Ще се опитам да вляза в една от тия фунии.
В 17. 52 ч.: Виждам нещо като водовъртеж — изхвърля жълтеникава пяна.
Височина 100. Спускам се на 20.“ С това свършваха записките в бордовия
дневник на Бертон. Продължението на така наречения рапорт на Бертон
представляваше извлечение от историята на болестта му или казано
по-точно, това беше текстът на показанията, продиктуван от Бертон, а
прекъсван от въпроси на членовете на комисията.
„Бертон: Когато се спуснах на 30 метра, беше трудно да поддържам тая
височина, защото в това страхотно, свободно от мъгла пространство
вилнееха буйни ветрове. Аз трябваше да съсредоточа цялото си внимание в
управлението на кораба и затова известно време, 10–15 минути, не
поглеждах навън от кабината. Поради това, без да искам, попаднах в
мъгла, тук ме тласна силното въздушно течение. Това не беше обикновена
мъгла, а нещо като емулсия, като че ли колоидна, защото покри всичките
стъкла. Много трудно ми се удаде да ги изчистя. Тя беше много лепкава.
От съпротивлението, което оказваше на пропелера, оборотите рязко
спаднаха и аз почнах да губя височина. Понеже бях много ниско и се
страхувах, че ще закача вълните, дадох пълен газ. Машината поддържаше
височината, но не можеше да се изкачи по-нагоре. Имах още четири патрона
за ракетно ускоряване. Не се възползувах от тях, понеже реших, че
положението ми може да се влоши и тогава ще ми дотрябват. При пълни
обороти започна много силна вибрация; разбрах, че пропелерът е облепен
от тая странна лепкава материя, стрелките за издигане непрекъснато
показваха нула, нямаше начин да променя това. Слънцето изчезна от
момента, в който се врязах в мъглата, но тя фосфоресцираше червеникаво
по посока към него. Обикалях непрекъснато с надежда, че в края на
краищата все ще имам възможност да се добера до някое от свободните от
мъгла места и това наистина ми се удаде след около половин час. Излетях
на свободно място с диаметър няколкостотин метра. Този свободен кръг
беше обграден от кълбеста мъгла, която толкова бързо се издигаше нагоре,
сякаш бе носена от силни конвенкцийни течения. Затова се помъчих да
остана, ако е възможно, в средата на тая «дупка» — там въздухът беше
най-спокоен. Тогава забелязах промяна в повърхността на океана. Вълните
почти напълно изчезнаха и повърхностният слой на тая течност — на това,
от което беше съставен океанът — стана полупрозрачен, със съвсем слаби
потъмнявания, които постепенно изчезваха, и след малко всичко се
избистри напълно; сега аз можех да виждам на дълбочина навярно от
няколко метра. Там се трупаше нещо като жълта тиня, която на тънки
отвесни струички се надигаше нагоре, а когато изплаваше на повърхността,
ставаше стъклено лъскава, започваше да се движи и пени, а накрая се
сгъстяваше. Тогава заприличваше на гъст карамелизиран захарен сироп.
Тази тиня или слуз се събираше на големи възли, израстваше над
повърхността като хълмчета, които напомняха цветно зеле, и постепенно
приемаше най-разнообразни форми. Течението започна да ме прилепя към
стената от мъгла и аз трябваше няколко минути да се боря с него с
кормило и скорост. Когато отново можех да надзърна, под себе си
забелязах нещо, което много напомняше градина. Да, градина. Видях
недорасли дръвчета, живи плетове и пътеки — не истински — всичко беше от
същата материя, която се беше втвърдила като жълтеникав гипс. Така
изглеждаше това. Наоколо — повърхността на океана лъщеше силно. Слязох
колкото можах по-ниско, за да разгледам всичко това по-подробно.
Въпрос: Тези дървета и другата растителност, която си забелязал, имаха ли листа?
Отговор на Бертон: Не. Това беше само общо впечатление — като макет на
градина. Точно така! Макет! Така изглеждаше. Макет, но с естествена
големина. След малко всичко започна да се напуква и да се троши, от
пукнатините, които бяха съвсем черни, започна да блика на вълни гъста
слуз и да застива; една част изтичаше, а друга оставаше и всичко почна
да кипи още по-силно, покри се с пяна и вече не виждах нищо друго освен
нея. Едновременно с това мъглата ме заобгръща от всички страни, ускорих
оборотите и се изкачих на 300 метра.
Въпрос: Сигурен ли си, че това, което си видял, е приличало на градина, а не на нещо друго?
Отговор на Бертон: Да. Защото успях да видя там най-различни
подробности: Така например спомням си, че от едната страна бяха наредени
нещо като квадратни кутии. По-късно ми хрумна, че това може да са
кошери.
Въпрос: Това ти хрумна по-късно, нали? Но не, когато го видя?
Отговор на Бертон: Не, защото то беше като от гипс. Видях и други неща.
Въпрос: Какви други неща?
Отговор на Бертон: Не мога да кажа точно какви, защото не успях да ги
разгледам подробно. Останах с впечатление, че под няколко храста има
инструменти. Те бяха с продълговата форма, с изправени зъбци като на
гипсови отливки на малки градинарски сечива. Но в това не съм толкова
сигурен. В предишното — да.
Въпрос: Не си ли помисли, че това може да бъде халюцинация?
Отговор на Бертон: Не. Помислих си, че това може да бъде фата моргана.
За халюцинация не мислех, защото се чувствувах отлично, а и защото
никога в живота си не бях виждал подобно нещо. Когато се изкачих на
триста метра, мъглата под мене беше изпъстрена с дупки и изглеждаше
съвсем като сирене. Едни от тези дупки бяха празни и виждах как в тях се
вълнува океанът, а в другите нещо кипеше. Аз се спуснах в едно такова
отвърстие и на височина от около четиридесет метра можах да видя, че под
повърхността на океана — но съвсем плитко — има някаква стена, която
наподобява стена на огромно здание. Тя рязко се очертаваше през вълните и
имаше редици правилно разположени правоъгълни отвори, като прозорци.
Дори ми се стори, че в някои прозорци нещо се движи. Но в това не съм
много сигурен. Тази стена започна бавно да се повдига и да излиза от
океана. Жълтата тиня по нея се стичаше на цели водопади и образуваше
някакви слузести образувания, някакви жилкоподобни втвърдявания.
Изведнъж тя се пречупи на две и така бързо потъна, че веднага изчезна от
очите ми. Аз отново се вдигнах нагоре и продължих да летя над самата
мъгла, така че почти я докосвах с шасито на машината. След това видях
следващата фуниевидна празнина — тя беше като че ли няколко пъти
по-голяма от първата."
" Лежах по гръб, с нейната глава на рамото си, без нито една мисъл.
Тъмнината, която изпълваше стаята, се сгъстяваше. Чувах стъпки. Стените
изчезваха. Нещо се носеше над мен, все по-нагоре, безгранично високо.
Пронизван цял, обгръщан, без да бъда докосван, застинах в мрака. Някъде
много далеч биеше сърцето ми. Съсредоточих цялото си внимание,
последните си сили в очакване на агонията. Не идваше. Само ставах все
по-малък, а невидимото небе, невидимите хоризонти, пространството,
лишено от форма, облаци и звезди, се отдръпваше, ставаше все по-огромно и
ме обгръщаше отвсякъде. Аз се мъчех да се вмъквам в това, на което
лежах, но под мене вече нямаше нищо и мракът вече нищо не скриваше.
Закрих лице с ръцете си. Внезапно ръцете ми изчезнаха. Искаше ми се да
крещя, да вия…"
" Събудих се посред нощ от запалената лампа. Вдигнах се на лакът, като
закривах с другата ръка очите си. Харей, увита в чаршафа, седеше при
краката на леглото, свита, с лице, скрито в разпръснатата й коса.
Раменете й трепереха. Тя плачеше беззвучно.
— Харей!
Тя се наведе още повече.
— Какво ти е?… Харей…
Аз също седнах в леглото, още сънен, като постепенно се освобождавах от
кошмара, който ме мъчеше, докато спях. Девойката трепереше. Прегърнах я.
Тя ме отблъсна с лакът. Криеше лицето си.
— Мила…
— Не говори така.
— Но, Харей, какво става?
Видях мокрото й разтреперано лице. Едрите детски сълзи се стичаха по
бузите й, лъщяха в трапчинката над брадичката и капеха върху чаршафа.
— Ти не ме искаш.
— Какво ти е хрумнало!
— Чух.
Усетих, че цялото ми лице се вцепенява."
................
"Гисе не е притежавал твърде голямо въображение, но тая черта може само
да навреди на изследователя на Соларис. Никъде може би въображението и
умението да се създават хипотези не са толкова пагубни. В края на
краищата на тая планета всичко е възможно. Невероятните описания на
формите, които създава плазмата, са по всяка вероятност автентични,
макар и да не могат да се подложат на проверка, тъй като океанът много
рядко повтаря еволюциите си. Всеки, който ги е наблюдавал за пръв път, е
поразен преди всичко от тяхната загадъчност и размер. Ако те се
проявяваха в малък размер, например в някаква локва, навярно биха го
признали за още една „прищявка на природата“, проява на случайност и на
сляпа игра на стихиите. Това, че посредствеността и гениалността стоят
еднакво безпомощни пред неизчерпаемото разнообразие от форми на
планетата Соларис, също не облекчава общуването с феномените на живия
океан. Гисе не е бил нито едното, нито другото. Той е бил чисто и просто
един педантичен класификатор, който зад външното си спокойствие е криел
неугасима страст към работата си, тя е поглъщала цялото му време.
Дотам, докъдето е могъл, той е използувал описателен език, а когато не
са му стигали думи, справял се е, като е измислял нови, често
неподходящи и несъответствуващи на описваните явления. Впрочем, с
никакви термини не би могло да се възпроизведе това, което ставаше на
Соларис. Тези „дървообразни хълмове“, „дългуни“, „гъбнища“, „мимоиди“,
„симетриади“, „асиметриади“, „гръбначностълбови“ и „бързачи“ звучат
страшно изкуствено, но все пак дават известна представа за Соларис дори
на онези, които не са видели нищо друго освен замъглени снимки и още
по-несъвършени филми. Разбира се, и този добросъвестен класификатор е
грешил и допуснал много нелепости. Човек съставя хипотези винаги, дори
когато е много предпазлив, дори когато не си дава сметка за това. Гисе е
смятал, че „дългуните“ представляват основната форма и ги оприличава на
многократно увеличените приливни вълни на земните морета. Впрочем,
който се е ровил в първото издание на неговия труд, знае, че в началото
той ги е нарекъл именно „приливи“, вдъхновен от чувството на
геоцентризъм, който би бил смешен, ако не беше неговата безпомощност."
................
"Някой ден дълбоко под повърхността на океана започва да тъмнее широк
плосък кръг с оръфани очертания и сякаш със смола залята повърхност.
След двайсетина часа започва да се дели на части, все повече се
разчленява и едновременно се издига нагоре, към повърхността.
Наблюдателят би могъл да се закълне, че под него се води страшна борба,
защото от всички страни се носят насам като че ли живи кратери, които се
отварят и затварят и които приличат на изкривени устни; безконечни
редове концентрични, пръстеновидни вълни се трупат, над разлелия се в
дълбините колеблив възчерен призрак, изправят се и се сриват надолу.
Всяко такова строполяване на стотици хиляди тонове се съпровождава
няколко секунди от лепкав и мляскащ, бих казал, грохот, тъй като всичко
тук става в гигантски мащаби. Тъмното чудовище бива изтласкано в
дълбочините, всеки следващ удар сякаш го разплесква и разкъсва, от
отделните късове, които увисват като измокрени крила, се отделят
продълговати гроздове, които се стесняват в дълги нанизи, сливат се един
с друг, плават нагоре и влачат сякаш срасналия се с тях раздробен
матерен диск. А в това време отгоре непрекъснато се сгромолясват в
зиналата пропаст нови пръстеновидни вълни. Тази игра продължава понякога
ден, понякога месец. В някои случаи това е всичко. Добросъвестният Гисе
нарекъл този вариант „недоносен мимоид“, сякаш неизвестно откъде е
знаел точно, че крайната цел на всеки такъв катаклизъм е зрелият мимоид,
тоест тая колония от полипообразни, светли израстъци (обикновено
по-големи от един земен град), предназначението на които е да подражават
обкръжаващите ги форми. Разбира се, веднага се появи друг соларист,
Ивенс, който сметна тая последна фаза за „дегенерация“, израждане,
умиране, а гората от създадени форми — за очевидна проява на
освобождаването на откъсващите се части от властта на майката."
