Рецензия

Рецензията е критически жанр в публицистичната и художествената литература, включително и в литературната критика. Като същност рецензията представлява анализ на съдържанието и формата на разглежданото съчинение, и се посочват неговите положителни и отрицателни страни,за автора, и неговия стил. Тя има и своите по-широки задачи; да направи по-задълбочен критичен анализ, имащ значение за други творби, тя преминава в литературна статия. В по-конкретни случаи рецензентът много накратко набелязва особеностите на съдържанието във формата и осведомява читателите за качеството на произведението в общия му облик. Такъв отзив се нарича Анотация. 

С анотацията се предизвиква интерес към ново-излязла  книга, като целта е да помогне на авторите и на читателите.

Романът „КАР ТАНЕСИ“ на ИНА ИВАНОВА

Романът „Кар Танеси“ на писателката Ина Иванова е вълнуваща и сложна история за порастването в съвременната ни действителност. В сюжета на това вълнуващо четиво се набляга на белезите, които носим и оставяме, дори и за тези, които успяваме да излекуваме, дори и за крехката сила на отстояването.
В повествованието на книгата се усеща четивния, психологически плътния и вълнуващ стил на писателката Ина Иванова. С качеството и силата на нейното слово, тя въвлича читателя в свят, в който любовта е крехка и тънка нишка, която свързва отделните моменти и истории в различни времена.
Романът се приплитат много гласове – на младата Александра, на свръхемоционалната Снежа и отегчения доцент Янков. Говорилнята от епизодичните герои, включително и гласът на едно жилище, ще ви дадат възможността да разберете и разгадаете що е „кар танеси“.
Прочитането на този вълнуващ роман, за вас ще бъде едно съпреживяване.

Николай Пеняшки – Плашков

СЪМЪРСЕТ МОЪМ

Съмърсен Моъм е английски белетрист и драматург. Той е един от най-известните и високо платени западни писатели пред 30-те години на 20 век
Той е роден на 25. 01. 1874 г. в Париж, Франция. Баща му е юрист  в английското посолство  в Париж. Остава сирак на десет годишна възраст, след като майка му почива от туберкулоза, а две години по-късно баща му умира от рак. Поради това заминава за Англия при чичо си, който е  свещенник  в малък град. Учи в Кралското училище в Кентърбъри. По това време започва да заеква. На 16-годишна възраст Моъм отказва да продължи обучението си в Кралското училище и чичо му позволява да учи литература, философия, и  немски език в университета  в Хайделберг, Германия.Именно там Моъм започва да пише разкази тайно. На 18-годишна възраст се завръща в Англия, за да учи медицина по настояване на чичо си, но посещава медицинското училище на  лондонската болница Св. Томас без желание. След пет години се дипломира, но не работи като лекар, а се отдава изцяло на писането. Отначало публикува кратки разкази и едва 23 годишен става свидетел на публикуване на първата му новела „Лайза от Ламбет” . През следващите години пише предимно пиеси, като четири от тях се играят в  Лондон с голям успех. През 1915 г. публикува автобиографията си Души в окови. По време на Първата световна война    е английски шпионин в  Швейцария.

През 1928 г. Моъм купува резиденция на  Френската Ривиера, нарича я вила „Мореск“ и тя става негов дом до края на живота му. В дома си приема велики хора  Уинстън Чърчил, Хърбърт Уелс, Ноел Коуард.
Две жени остават трайни следи в живота на Моъм. Едната е Етелуин Джоунс, известна като Сю Джоунс, бляскава дъщеря на известен драматург, тя е начинаеща актриса, току-що разведена. По-късно когато тя играе в Чикаго.Моъм ѝ прави предложение, но тя отказва. Оказва се, че е бременна от друг и скоро след това се жени за сина на шестия граф Антрим.  Жената, за която се жени Моъм е  Сири Барнардо Уелкъм, на 22 години, женена за 48-годишния  Хенри Уелкъм,  американски фармацевтичен бос. През 1918 г. Моъм среща Сири, през 1913 г. тя става негова любовница и му ражда дъщеря – Елизабет. След скандалния развод на Сири, Моъм постъпва както смята за правилно, и двамата се женят на  26  май 1917 г. Бракът им не е щастлив, и те се развеждат през 1929 г.  Сири изживява дълбоко своята болка. Любовният живот на Моъм преминава под знака на бисексуалността. Голямата любов на писателя е Джералд Хакстън. Запознават се през Първата световна война  във Франция. Джералд е роден в Сан Франциско, но е отрасъл в Англия. Заживяват заедно на  Ривиерата, Джералд го съпровожда по време на пътешествията и играе ролята на секретар, и компаньон. След смъртта на Хакстън, Моъм си взима нов компаньон – Алън Сърл. През 1962 г. дъщеря му Елизабет иска да го обяви за невменяем. Моъм се отрича от нея официално и осиновява Сърл, но съдът в Ница обезсилва осиновяването и Елизабет получава правата на наследница. През 1965 г. Моъм умира на 91 години от старост.

 

ТВОРЧЕСТВО

 

* ЛАЙЗА ОТ ЛАМБЕТ  (1897)  повест
* ДУШИ В ОКОВИ   ( 1915)  роман
* ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИМАШЕ СЪВЕСТ
* ЛУНА И ГРОШ
* ПО ОСТРИЕТО НА БРЪСНАЧА
* РАВНОСМЕТКАТА
* КАТАЛИНА  (1948)
* ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗОРАТА
* ПАЛМИ КРАЙ ТРОПИЧЕСКО МОРЕ
* СКЕЛЕТ В ГАРДЕРОБА
* ПРОПУСНАТИТЕ  ВЪЗМОЖНОСТИ
* КРАЯТ НА БЯГСТВОТО
* ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГА
* ЦВЕТНИЯТ ВОАЛ
* ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗОРАТА
* Collected  Short  Stories. Vol. 2
* Collected  Short  Stories. Vol. 3
* НАТЯСНО В ЪГЪЛА
* ЛУНА И ГРОШ

.................
СБОРНИЦИ С КЪСИ РАЗКАЗИ:

Orientations (1899)
The Trembling of a Leaf (1921)
The Casuarina Tree (1926)
Ashenden: Or the British Agent (1928)
First Person Singular (1931)
Ah King (1933)
Cosmopolitans – Very Short Stories (1936)
The Mixture As Before (1940)
Creatures of Circumstance (1947)

Освен новелите и сборниците с разкази, Съмърсет Моъм има редица есета, мемоари, памфлети, пътнически очерци, както и стотици статии за пресата. Ето и някои от тях:

The Land of the Blessed Virgin: Sketches and Impressions in Andalusia (1905)
On A Chinese Screen (1922)
The Gentleman in the Parlour: A Record of a Journey From Rangoon to Haiphong (1930)

Don Fernando (1935)
The Summing Up (1938)
France At War (1940)
Books and You (1940)
Strictly Personal (1941)
Great Novelists and Their Novels (1948)
A Writer’s Notebook (1949)
The Vagrant Mood (1952)
Ten Novels and Their Authors (1954)
Points of View (1958)

Източник: Уикипедия и интернет

 

Най-превежданият в чужбина български писател Георги Господинов мечтаел да стане градинар или пчелар

Словесна престрелка подпали наскоро съвременната ни литература. В окото на бурята е Георги Господинов, най-четеният български писател през 2013 г. Неговият триумф провокира мнозина майстори на перото да заговорят откровено за успеха на родната книжна арена. Писателят Александър Секулов определи Господинов във фейсбук като "абсолютен коледен кич и литературна пирамида". Подобна битка не се е случвала в българската култура от 6 г., когато т.нар. "млади" Мартин Карбовски и Тома Марков скочиха срещу "старите" Любомир Левчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Виктор Пасков. Разгоря се дискусия с много аргументи за и против приноса на Господинов в българската литература.
Кой кой е сред съвременните български писатели - това ще разказва рубриката ни "Новите български писатели" 

Георги Господинов (1968) е поет, писател и драматург, един от най-четените и най-превеждани български автори. Автор е на няколко книги с поезия, последната от които е антологията „Балади и разпади".

Неговият „Естествен роман" е публикуван на 23 езика досега, сред които английски, френски, немски, италиански, испански, чешки и др. Получава отзиви в издания като „Ню Йоркър", „Таймс", „Гардиън", "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" и др. ". "
Le Courrier" (Женева) го нарича "машина за истории", а "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" го определя като "малък изискан шедьовър". "Ироник на отчаянието", така го определя известният "Нойе Цюрхер Цайтунг.

Книгата с разкази „И други истории" излиза на 7 езика и е в номинациите за най-престижната световна награда в жанра "Франк О Конър" и за наградата Ангелус, 2012. Негов разказ е избран за антологията "
Best European Fiction 2010", излязла в САЩ.

Романът "Физика на тъгата"(2012) спечели Националната награда за литература "Христо Г. Данов", наградата на читателите за най-купувана българска книга и националната награда „Български роман на годината". Италианското издание на романа е обявено единодушно от критици и литературни сайтове за едно от литературните събития на полуострова за 2013. „Какъв български писател!" възкликва един от големите италиански вестници Il Sole 24 Oro. Романът току що излезе на немски.

Заедно с Никола Тороманов издават графичния роман „Вечната муха" (2010).

Най-новите книги на Георги Господинов са сборникът с есета и истории „Невидимите кризи"...

продължете да четете от тук: http://www.24chasa.bg/
 
 

ОТРАЖЕНИЕ - роман - глава осем

След като изпрати Наталия, Иван се прибра и реши да се обади на Стефан. Звънна на вратата му.
- Здравей! – поздрави усмихнат.
- Здравей! Влизай! – отговори Стефан.
- Как изкара днес?
– В разходка, телевизия, четене, дори и в размисъл. Ще пийнеш ли нещо?
- Бих желал безалкохолно!
- Има тоник и кола.
- Тоник! Това е добре, но върви с джин. След малко ще донеса – промени намерението си Иван, а в гласа му се усещаше лека нервност.
Стефан запали цигара и го погледна многозначително.
- Какво е станало?! – попита с недоумение – Извинявай, но не искам да бъда причина за неща, които могат да се случат около теб, а и не желая да се натрапвам! С една дума се чувствам неадекватно.
Иван слушаше думите му с привидно хладнокръвие. В него се бореха обърканост и припряност – смесени с нежни чувства към Наталия. Беше почти убеден, че тя е дъщерята на Стефан.
- Наистина… имам проблем който трябва да разреша, но засяга само мен! – отговори той, а лицето му изразяваше лека многозначителна усмивка – А колкото до това,  което каза, нямаш основателна причина да се чувстваш така! Щом съм те поканил, значи съм преценил достатъчно добре. Моля те за последно, да не говорим повече на тази тема! Може би господ е решил така! Ще сляза долу, да взема джин – а усмивката криеше нервно и объркано настроение.
През това време Стефан извади лед от хладилника. Иван донесе питието, сипа в две чаши и сложи лед.
- Наздраве! – рече той.
- Наздраве!
Мислите на Иван летяха по Наталия. В настоящият момент, според него беше нетактично да сподели със Стефан близката съдба на Наталия с неговата версия.
- За какво се замисли, ако не е тайна?!
- Чувствам се объркан и затруднен, а и не знам как да започна за да ти кажа, тъй като ситуацията е доста забъркана. Нека оставим за друг път! – умълча се за кратко и продължи – Извинявай, но би ли ми казал, къде си живял със семейството си?
Стефан го погледна стреснат и притеснен. Дръпна нервно от цигарата и изпусна тънка струя дим. Очите му се помрачиха, заприличаха на неспокойна нощ, в която се виждаха две далечни и изоставени звезди, обгърнати с мъглявина – подобна на цигарения дим и задиша тежко.
Разтри челото и лицето си с дясната ръка, и впери поглед в лицето на Иван. В очите му се четяха смесени чувства. Преглътна от питието и въздъхна продължително. Заклати глава бавно и с положително намерение.
- Жилището ни е на няколко преки – нагоре по Владислав Варненчик. Апартаментът е доста голям и е на третия етаж. В него живее от доста време млада руса дама. Там все още имам багаж, книги, дори и семейни снимки. Имаше моменти, когато желаех да спра момичето, но не знаех как… и какво да я питам. Това желание и намерение, ми се стори много деликатно и невъзможно. Случвало се е когато съм минавал покрай нея, в сърцето ми да бушуват странни и смесени чувства. Питал съм се „защо ли живее там и дали има нещо общо с жилището?”. Не е ли много странно всичко това? А историята и обстоятелствата около апартамента са доста сложни и забъркани. Животът като дар божи е прекрасен, но всеки сам си го забърква и си дроби, и сърба попарата, особено когато е подведен от най-близкия до себе си, за добро или зло. Всички можем да допуснем грешки, които могат да се случат фатални.
Иван слушаше думите му, които бяха като лава, която изгаряше и унищожаваше всичко по пътя си. Стефан беше безумно прав. Знаеше, че му трябва да мине доста време, за да изгасне този вулкан. Мислеше как да реагира и какво да говори. Трудно му бе да каже, а може би не беше и момента за това,  което знаеше по случая. И на кого да каже по-напред, на него или на Наталия. За сега предпочиташе да задава коректни и безболезнени въпроси, за да анализира ситуацията. Не желаеше повече да се натрапва, за да не рови повече в душата на човека, пълна с дълбоки рани. Но му се щеше да изясни още някои неща.
- Какво се е случило? – попита Стефан със затаен дъх – Какво има?
- Нищо… нищо ми няма! Защо питаш? – замисли се и попита неочаквано – Извинявай, но как се казва покойната ти съпруга? По каква причина е отсъствала от Варна с дъщеря ти? А нейното име?!
Стефан не очакваше подобни въпроси. Те се забиваха като пирони в сърцето му. Почувства се като закован. Очите му изглеждаха като мрачна и дъждовна нощ, пълни със страх и тъга.
Иван усети всичко това и реши да овладее положението.
- Съжалявам за безпокойството! Предполагам как изживяваш всичко това. Искам да ти помогна да откриеш дъщеря си. Иначе не бих ти задавал подобни въпроси. Моля те, позволи ми това!? Все пак от някъде трябва да се тръгне! Ами-и-и ако дойде моментът да се изправиш срещу нея, как би реагирал?
Стефан го гледаше като прострелян, прикован и уплашен. Като че гърлото му пресъхна и е заседнала буца в него. Дишаше бавно и тежко. Имаше усещането, че в мозъка му пълзяха рояк мравки. Глътна от питието,  за да дойде на себе си и въздъхна.
Телефонът на Иван наруши тишината.
- Здравей, скъпа!
- Може ли да се видим?
- Кога?
- Тази вечер! Моля те, имам нужда от теб! Обичам те, скъпи!
- Не мога в момента, зает съм! Бъди сигурна, че това не е повод за ревност!
Иван и Стефан поговориха около петнадесет минути.
- Имам усещането, че знаеш нещо за дъщеря ми и не смееш да кажеш.
Иван запази привидно спокойствие. Опита се да запази това, което знаеше, за известно време, докато дойде подходящият момент, за да разкрие истината. Тя бе като огледало, в което всеки можеше да се огледа продължително, за да види не само облика си, но и внимателно да разбере и проучи отражението на собственото си „его”, променено във времето. А дали ще се хареса…?
В края на краищата, една такава ситуация важи за всеки. Никой не може да избяга от този момент, стига да не е последния на диханието си… А тогава…?
- Да не те задържам? – рече Стефан,  нарушавайки мълчанието.
- Не! Не ме задържаш – отговори събеседникът му замислен.
Сетне звънна на Наталия.
- Да не те събудих? – попита той виновно.
- Не, не си. Лежа и си мисля, кое е по-важно за теб, разговорът ти или аз? Може би…?
- Не говори така! От самото начало ли започваш така?
- А за какво да мисля по това време? Цяла нощ ли ще водиш разговори?! Това ли са чувствата ти към мен?
- Знаеш ли, защо ти звъннах?
- Да кажеш, че няма да дойдеш ли?!
- Не – е – е, напротив! Скоро ще бъда при теб.
- Нима! Реши ли се?
- Не ме ли искаш? Кажи ми, за да знам какво да правя!
- Сам прецени!
- Идвам!
- Слава богу!
- Как искаш да дойда? Изкъпан или не? – попита той с ехидна усмивка.
- Подиграваш ли се? За каква ме мислиш?
- Не разбираш ли от шега? Независимо от всичко, трябва да знаеш, че те обичам! В движение съм и скоро ще дойда.
- Сериозно ли…? Реши ли се най-сетне? Защо не ме попита, дали те искам? Как си позволяваш, да ме безпокоиш след полунощ?
- Добре тогава. Съжалявам за безпокойството. Имах сериозен разговор, за да изясня някои неща, но явно няма да се разбираме, въпреки че се влюбих в теб. Болезнено ще ми бъде, да те забравя. Може би нямам право да ти говоря така. Въпреки малкото време, откакто се познаваме, имам чувството, че ти ще бъдеш жената на живота ми. Струва ми се, че ако те загубя, ще остана заклет ерген. Щом не желаеш да дойда, въпреки че ми звънна – когато можеше да спя. Колкото и да ми е болно, ще изпълня желанието ти, за да не те притеснявам. Знай, че не бих те забравил никога! Чао!
- Чакай, чакай, моля те, не се прибирай! – каза тя,   дишайки учестено – Исках да проверя чувствата ти към мен. Като дойдеш, ще говорим!
- Ти си била голяма лудетина и хитруша! – отбеляза усмихнат Иван, като че камък бе паднал от сърцето му.
Изкараха една прекрасна вечер, изпълнена с много нежност и красиви чувства.
Призори сънят му бе неспокоен, дори започна да бълнува. Наталия слушаше думите му внимателно, но и неспокойно.
Някакъв глас проговори в нея и намери подходящия момент да го събуди нежно с целувка.
- Добро утро! Хей, сънчо, събуждай се! – и се усмихна.
- Добро да е! Знаеш ли, че ти си една сладка лудетина, която плени сърцето ми? Обичам те!
- Аз също, скъпи! Дори повече от теб! Преди да те събудя, бълнуваше и това, което каза, ми направи голямо впечатление. Мисля, че сега не е момента да те питам. Дори спомена и за мен.
- Шегуваш ли се?! – попита учуден той.
- Не, сериозно говоря! Предлагам да се изкъпем, закусим и ще говорим!
- Скъпа… колко стана часа? – попита Иван, разтривайки челото и слепоочията си с цел да се разсъни.
- Часът е девет – отговори тя, поглеждайки часовника, който бе на нощното шкафче.
- Благодаря! Ще се обадя в офиса на колегата, който ме замества, когато отсъствам. Освен това от две години не съм ползвал отпуск.
- Ще се радвам да я ползваш! Да се съчетае с моята и да прекараме красиви и щастливи дни.
Той се усмихна и се замисли. Наистина беше време да разкрие действителните факти на Наталия и после на баща й. Нямаше смисъл да протака повече.
След като Наталия се изкъпа, Иван свърши същото. По характер не обичаше да излива душата си пред когото и да било и за проблемите, които го притискат. В случая нещата бяха съвсем други. Виждаше в Наталия нежността, любовта, интелигентността, порива на вятъра, бурята в морето, утрото което ражда деня; и всичко прекрасно което допълваше, и оформяше другата половина на сърцето му. Душите им се преплитаха, прегръщаха и целуваха. Сърцата пулсираха в хармония и се сливаха. Мислите му работеха бързо и се гонеха на приливи. Очите му – два черни въглена, бяха подпалени наново от жаркия пламък на любовта, която никога нямаше да изгасне.
Той влезе в кухнята с приятна усмивка.
Наталия се обърна към него, свали престилката, с която шеташе, преметна я на близкия стол, приближи се към любимия; прегърна го и се целунаха продължително.
- Как искам всеки ден да сме заедно, дори и нощите, да си помагаме, да споделяме всичко, което ни вълнува и обичаме! Искам да знаеш, че мразя измамата и лъжата! Както мога силно да обичам, така и мразя! Имам причини за това…
- Аз съм на същото мнение! Затова трябва да знаем всичко един за друг, за да се опознаем напълно! Желателно е да нямаме скрити помисли. Извинявай, но ще изляза на терасата да изпуша една цигара – каза той с усмивка – Разрешаваш ли?
- Защо на терасата?
- Не ми е удобно вътре.
- Сядай, ще ти правя компания! – предложи тя, като притисна раменете му. – Няма за какво да се притесняваш! Аз също понякога паля по някоя друга цигара с кафе, или когато съм на банкет. Обичам да се веселя и танцувам. Освен това съм много добра танцьорка. Минала съм през тази школа.
- Браво! Кои са любимите ти танци? – попита Иван с усмивка.
- Българските, латиноамерикански, гръцки и други.
- Я – я – я гледай каква танцьорка си имам! Радвам се! Предполагам, че имаш и други скрити заложби!? – беше приятно изненадан.
- Предполага се! – отговори тя с усмивка – Предлагам да закусим, а след това ще решим какво ще правим!
- Дадено! Но първо искам една целувка!
След закуската Наталия сипа кафе и натурален сок. Иван подразбра, че донякъде се допълваха и по вкусови качества. По подредбата и хигиената си личеше, качеството й като домакиня. Обади се на колегата си да го замести, докато е в отпуск. Запали цигара, погледна сериозно, но и с любов красивите й очи. В душата му пърхаха възможно най-нежните чувства, които можеше да изпитва. Хвана ръката й и се усмихна.
Тя усети всичко това и отговори по същия начин. Беше решен да каже всичко за баща й по най-деликатния начин. Притесняваше се да не загуби любовта, а освен това каква ли щеше да бъде реакцията й спрямо баща си, като се имаше предвид, че от малка не го е виждала? Срещата сигурно щеше да бъде болезнена и за двамата. А за братята й…?
- Натали, имаш ли снимки на родителите си и ако е възможно да ги видя?
- Може! Защо питаш? А-а-а… и между другото, снощи, преди да дойдеш, ми подметна нещо! Спомняш ли си?
- Беше ми разказала за тях. Затова питам… Сещам се какво ти казах снощи!
- Извинявай, че те прекъсвам, но нека отидем в хола! Ще долея кафе и сок! – предложи Наталия.
Влязоха в хола, който беше обзаведен в доста изискан стил. В ъгъла, откъм остъклената част имаше кактус и непосредствено до него, на красиви стойки бяха поставени вази с цветя. Библиотеката бе доста голяма и претъпкана с книги. На подходящо място беше инсталирано пиано, а непосредствено до него и китара.
- Я виж… какво има тук?! – възкликна Иван изненадан и възхитен.
Освен професията, музиката живееше в него, действаше като животворна и притегателна сила, наред с рисуването и дизайна. Той инстинктивно седна до пианото и засвири „Лунната соната”. Музиката се лееше във въздуха, вливаше се и затопляше сърцата на двамата. Наталия застана до него и го прегърна през рамо.
- Разкошен си! С една дума съм възхитена!
Иван грабна китарата, провери дали е настроена и изпълни едно парче на „Куинс”. След кратко мълчание, през което той я гледаше в очите и изпълни за финал песента от филма „Осъдени души”.
Наталия седна на коляното му, прегърна го и помилва по челото, и лицето. След това положи глава на рамото му. Така постояха известно време. Иван беше я обхванал през кръста.
- Знаеш ли, че кафето изстина? – каза той с лека усмивка.
- Сега ще го стопля.
Малко след това, седнали един срещу друг, пиеха кафе и натурален сок.
- Ако искаш да запалиш цигара, не се притеснявай! – подкани го тя и сложи пепелник на ниската маса. – Дори и аз ще ти прави компания!
Тя взе не много голям албум и го поднесе на Иван. Той се загледа в картините на отсрещната стена за известно време, а на лицето му се появи привлекателна и одобрителна усмивка.
- Картините са прекрасни! Кой е художникът? – попита възхитен.
- Моя милост! – отговори кратко тя с особена усмивка.
- Имаш голяма дарба! – отговори усмихнат.
Наталия го гледаше притеснена. В нея живееха смесени чувства…
- Знаеш ли… струва ми се, че има нещо, което те притеснява и вълнува, и търсиш подходящия момент да ми кажеш?! Казвай това, което знаеш, за да ти олекне! – промени темата Наталия.
Иван не очакваше тази промяна в разговора. Нормално беше да се случи.
- Имаш право! Трябва да се абстрахирам от притесненията в мен!
- За какво говориш?! Свързано ли е мен?!
Колкото и да се опитваше да запази спокойствие, вълнението му се усещаше.
- Така е! Мм-м-м... – реагира той, гледайки я в очите, кръстосал крак върху крак, сключил ръцете в юмрук върху коляното и след продължителна тежка въздишка продължи.
– А-а-а – м – м… първо притеснението ми е в това, да не загубя любовта ни!
- Какъв е проблемът? Защо мислиш, че ще загубим съществуващата ни близост? Бъди сигурен, че няма да се случи!
- Обещаваш ли?
- Обещавам! – отговори тя, като го гледаше нежно – Вярвай ми! Моля те, не ме дръж в неведение и напрежение?!
- Добре-е-е! – каза той, запазил позата, която беше заел – Как би реагирала… ако разбереш… че баща ти е жив и се изправи срещу теб?
Тя изтръпна от неочаквания въпрос. Като че ток мина през нея. Усети пареща болка в гърдите. Очите й се разшириха. В този си вид изглеждаха още по-красиви. Задиша учестено. Глътна от безалкохолното и запали нервно цигара.
- О-о-о, Господи! Какво говориш?!… Сигурен ли си?… Нима е възможно?!
Той мълчеше, гледайки я в очите, подреди мислите си и продължи:
- Хм-м-м!… Как да ти кажа?… Възможно е! Моля те, отговори ми на въпроса? Предполагам, че си мислела за него?! Би трябвало да таиш някакви чувства?! Искам да знаеш, че познавам баща ти!
- Познаваш баща ми?! Ти-и-и… сериозно ли говориш?
Иван отключи ръце и смени позата. Разтри челото и слепоочията, отпи от сока и запали цигара. Хвана ръката на Наталия, целуна я и я погали по косата.
- Прости ми, скъпа! Моля те! Вярно е. Дори сме в много добри отношения. Запознанството ми с него стана случайно. Разказа ми съдбата си, която напълно съответства с историята, която чух от теб. Това е, което исках да ти кажа…!
- Миличък, това не трябва да те безпокои! – гледаше го с широко отворени очи – Чувствата ми към теб няма да се променят! – отговори тя, като го прегърна и целуна – Знам, че все още няма обяд, но предлагам да глътнем по една малка водка за отпускане!
Тя стана без да чака отговор, сложи две чаши на масата и наля водка „Търговище”. Сипа и натурален сок.
- Наздраве, скъпи!
- Наздраве!
Мълчаха. Държаха си ръцете, като че се сливаха един друг.
- Може би чакаш реакцията ми…? Въпреки че от малка не съм го виждала, нямам моралното право да имам лоши чувства към него. По-скоро бих имала неприязън към вторите си родители, ако са знаели някаква истина и са криели от мен. За покойната ми майка нищо не мога да кажа! Предполагам, че с течение на времето от баща си бих могла да разбера каква е истината, колкото и да е болезнена.
- Натали, нека да разведрим атмосферата! – предложи Иван с приветлива усмивка – Чувствам се прекрасно с теб и изпитвам желанието да усетя дъха ти, аромата на нежната ти кожа и…
Разговаряха доста време на различни теми.
Само времето можеше да покаже какво ги очаква по нататък.

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков - защитени авторски права
   
издателски код: 978 - 954 - 91896

ОТРАЖЕНИЕ - роман - глава седма

Иван слезе в апартамента. Изкъпа се. Сетне се обади на Наталия. Решиха да се срещнат на същото място където се запознаха.

Мислите бяха изцяло насочени към нея. Душата му бушуваше като вулкан, а в сърцето пламтеше силен, парещ огън, който изпепеляваше всичко в него. Чувствата се проявяваха извън волята и бяха неконтролируеми. Изпитваше необходимостта, очите му да не се откъсват от лицето й и тялото по всяко време на денонощието. Като че трепетната въздишка в него бе неуловима. Това чувство – любовта е като мравка, която пълзи в сърцето, за да се подхранва. Сети се за една Шекспирова мисъл, която описва разноцветното и богато съдържание на любовта:

„ Да обичаш, това значи да си изправен от
сълзи и въздишки.
Това значи да имаш, в себе си много пламък и
верност.
То значи да притежаваш само фантазия;
да бъдеш чистота, послушност и пълна
саможертва.”

Цялото това разноцветие и богатство на чувствата се бяха събрали в съзнанието, сърцето и душата на нашия герой. Имаше усещането, че в трахеята му бе заседнала гореща буца и цялата й жар проникваше в тялото.
Пристигна до уговореното място малко по-рано. Избра самостоятелна маса.

Наталия дойде навреме. Този път изглеждаше по – хубава. Беше с бял панталон и синя риза, които очертаваха финото й тяло. Като допълнение имаше красиви обици и тюркоазено колие. Къдравата й руса коса бе прихваната с тъмносиня шнола. Красивите й сини очи и фините вежди придаваха чаровен вид на матовото й лице.
- Здравей! – поздрави тя с широка приветлива усмивка.
- Здравей, Наталия! – отговори той по същия начин.
Той стана, целуна й ръка и елегантно поднесе стола за да седне.
- Имам усещането, че не съм те виждал цяла вечност. А днес си особено красива! Извинявай, но ми е трудно да опиша чувствата си!
Не откъсваше поглед от очите й. Те го пленяваха с цялата си същност. Прегръщаха го с небесния си плащ и топлиха.
- Благодаря! И аз… изпитвам същото. А и още нещо, мисля, че за това мястото не е тук. Разбираш ме, нали?
Тя положи ръка върху неговата и се усмихна с полуотворена уста. А устните й пратиха нежна целувка. Изпитваха едно и също чувство, да се съединят в едно цяло..
Иван наруши мълчанието.
- Какво ще желаеш?
- Двойно кафе и кола.
Малко след това сервитьорката мина край тях и прие поръчката.
- Какво работиш? – попита той с елегантна усмивка.
- Работя като дизайнер към рекламно – издателска агенция и като преводач от английски, и немски. Нашата агенция е най – голямата и много други колеги ползват нашите услуги. В момента съм в отпуск. Почивните дни ще ги ползвам да рисувам картините си, а също и моите литературни занимания. Нещата които върша ми доставят огромно удоволствие. Освен това обичам да слушам и любимата си музика.
- Аз също се занимавам с изобразително изкуство. По професия съм архитект, собственик на проектантска фирма и агенция недвижими имоти.
- С една дума, имаме общи интереси – рече усмихната тя.
Не след дълго Иван плати сметката и предложи да се разходят в морската градина.
Седнаха на една пейка срещу морето. Той хвана нежната й ръка и я положи върху бедрото си.
- Ще ми разкажеш ли за семейството си? – попита Наталия.
- Добре! – отговори той.
Прегърна я през рамо и притисна към себе си. Сърцебиенето му се ускори. Задиша учестено. Тя го прегърна през кръста и склони глава на рамото му.
- Слушам те скъпи!
Иван обърна лицето си към нея, когато тя вдигна глава. Почувства, че потъва в прекрасните й очи, бистри като планински езера. Беше като пленена птица в клетка. Желаеше да бъде погален от нежната ръка на своята повелителка, а също да глътне зърната на любовта от нежната й длан. Положи ръка на финото й лице и го целуна.
- Хайде, скъпи! Извинявай, че се обръщам така към теб, но-о…!
- Разбирам те! Аз изпитвам същото! Харесвам те, Наталия, а и не е само това…! По – силно е от мен! – каза той и я притисна до себе си. Въздъхна бавно, дълбоко и сетне продължи. – Майка ми е била учителка по английски, а баща ми военноморски офицер. Имам сестра, която е по – голяма от мен с три години. Омъжена е и имат две прекрасни деца – момче и момиче.
Двамата стояха прегърнати и мълчаливо гледаха морската шир, и хоризонта.
Както се сливаха небето и морето, така се сливаха и сърцата им. Въпреки, че тази среща беше втората, имаха усещането, че се познаваха цяла вечност.
- А сега е твой ред, да ми разкажеш за себе си и твоето семейство! – каза Иван, като я целуна по челото и погледна в очите.
Тези красиви малки езера потъмняха, изпълниха се с моментна тъга и дребни капки сълзи.
Той се почувства неловко. Извади от джоба си еднократна кърпичка и попи сълзите й.
- Прости ми, ако съм те засегнал с въпроса си! – помоли обезпокоен.
Вътрешно в себе си беше уверен в правотата да се опознаят, както тя помоли, дори и за семействата си. Знаеше, че няма вина в нищо, въпреки това помоли за извинение …
- Няма защо! Ти не си виновен! А и няма за какво да ти прощавам!
Тя се притисна в него и сетне се целунаха.
- Ще ти разкажа историята си! Трябва…, колкото и да ми е болно!

Родителите ми са от Варна. Покойната ми майка – Силвия, е била счетоводителка. Доколкото знам от втората си майка, родителите ми са били състуденти. Баща си го помня съвсем слабо, понеже често е бил в командировки. Когато съм била четиригодишна, двете с майка ми сме заминали на гости при вуйчо и леля в Бургас. В последствие те ме осиновяват, но подробности не знам, дори да съм питала, не ми е казвано нищо. Премълчаване дълги години. Това е станало след смъртта на майка ми, която е претърпяла катастрофа по пътя за Варна. Починала е на място и изцяло обгорена. Вторите ми родители, до ден днешен не са ми казвали никаква информация за родния ми баща. Дори не знам защо и какви са подбудите им. Между другото, майка и леля са еднояйчни близначки… Беше ми трудно да ги разпознавам. По време на пътуването на майка за Варна, леля заминава за Германия по работа. Малки са спомените за брат ми… Името му е Костадин, а на баща ми – Стефан.

Това което чу Иван, напълно съвпадаше с разказаното от Стефан. Замислен той анализираше двете истории. Беше прекалено изненадан от съвпадението им. Замълча за известно време, но не откъсваше поглед от лицето на Наталия. В погледа му се четеше недоумение. Дишането му зачести. Вътрешно в себе си усети тази промяна. Изкашля се, сетне запали цигара и направи необичайна гримаса…
- Извинявай! Какво ти е? – попита Наталия, усетила положението.
- Няма нищо! – отговори той с лека усмивка – Кога мога да разгледам картините ти, ако разрешиш разбира се?! Ще бъде голямо удоволствие за мен! Аз също ще ти покажа моите. Съгласна ли си, красавице моя? – попита усмихнат Иван
- Струва ми се, че криеш нещо от мен, откакто чу историята за родителите ми. Ако още от самото начало на запознанството ни не си честен с мен, забрави за съществуването ми. Не обичам лъжата, нито пък да ме мамят. Предпочитам истината, колкото и да е болезнена. По добре ми кажи поне малко от нея, ако знаеш, дори и догадки и ще те приема такъв какъвто си, но не желая да криеш нищо от мен. Колкото до картините, можеш да ги разгледаш винаги когато поискаш. Няма значение по кое време на денонощието. Живея на бул.”Владислав Варненчик”. Апартаментът е на майка ми, която ми го е завещала. Засега го обитавам сама, докато открия половинката на живота си. Казвам това за да спестя въпроса ти.
- А също живея в района на булеварда.
- Сериозно! Къде по-точно?
- На две преки зад пощата. Колкото до това което ми каза, напълно съм съгласен с теб. Аз също мразя лъжата и измамата. Но-о-о…, трудно ми е да ти разкажа един разказ подобен на твоя, имайки предвид, че някои неща се дублират с това което ми разказа…
Наталия гледаше Иван с недоумение и широко отворени очи. Дишаше тежко и учестено.
- Ти-и-и…, сигурен ли си в това?! Не се шегуваш, нали?! Как се казва този човек? Споменавал ли е името на жена си?
- Не ми беше удобно да го питам. А не е човешко, да разпалвам огъня в душата му. Но наистина има съвпадение. – Иван замълча, гледаше я с тъжни очи и въздъхна. – Сега доволна ли си? Искаше от мен някаква истина. Повече от това нищо не знам. Колкото и да ме притискаш, това е! Моля те! Ако желаеш, да забравя за теб, кажи ми! Ще намеря сили за това, тъй като мисля, че се влюбвам в теб, въпреки, че се познаваме отскоро!
- Ти какво? Много бързо се отказваш …! Ако е така…, не ми трябваш такъв…!
- Не става въпрос за това…! Харесвам те и не искам да те загубя!
- Аз също изпитвам подобни чувства към теб! Разбирам те! Може би е трябвало да анализираш и съпоставиш двата разказа и прецениш момента кога да ми кажеш. Извинявай, че те притиснах като ченге, за да чуя всичко което знаеш.
Тя положи ръце на лицето му, гледаше го със сините си очи и го целуна с много нежност. Той я прегърна и целувката продължи.
- Благодаря ти, скъпи!
Очите й бяха все още тъжни. Дори и в този вид бяха още по – красиви.
Притиснаха се с намерението да се слеят в едно цяло. Както сърцата, така и мислите се сливаха, и оформяха прекрасното отражение на любовта - едно съкровено и чисто чувство.
- Искаш ли да се разходим? – попита Иван.
- Нека останем още малко, моля те!

Решиха да се разходят.
- За къде бързаш ?! Колко хубаво ни е на пейката!
- Ако бяхме на канапе или на легло сигурно нямаше да бързаме – каза той с насмешка.
- Страхотен шегаджия си! – отговори тя с настроение – Разбира се, че в леглото не бива да се бърза, за да бъде удобно; но когато му дойде моментът!
- Радвам се, че и ти поддържаш нивото… - каза той усмихнат.
Минаха край един цветарски магазин. Иван помоли Наталия да изчака и след около пет минути излезе с голям букет рози.
- Заповядай, скъпа! Желая ти най – голямото щастие на света! – и я целуна нежно.
- Благодаря ти! Много си мил! Желая същото и на теб! И още нещо, няма да ти се дам лесно – усмихна се – бори се за мен!
- Нямаш никакъв проблем! Но и ти трудно ще ме съблазниш!
Двамата хванати за ръце продължиха съвместния си път… Изкараха една прекрасна и страхотна вечер.

© Николай Пеняшки – Плашков / защитени авторски права

....  Издателски код: 978 - 954 - 91806

НОВ ЖИВОТ

автор: ДРАГНИ  ДРАГНЕВ
.
Приижда пролет... Пъплят нежни ветровете,
тревите вдигат първо, после дълго светят
във клоните, на птиците в гнездата топли,
където се събират и възторг, и вопъл...
Изригва нов живот... Цъфти, лети във мене,
люлее дните ми над облаци зелени,
прелива обичта ми в гняв, сълзата ­ в радост.
И вместо да танцувам и да пея ­ страдам...
Расте животът и звъни на златна лира ­
в самите нас заченат, той във нас умира...
 

РАННА ПРОЛЕТ

автор: ДРАГНИ  ДРАГНЕВ
.
Надничат от дървото пъпките и молят
очите им да не отваря още клонът,
че слънцето и вятърът ще ги измамят
и изгорят гледеца им ­ ще стане камък.
Но кой ги чува?! Гласовете им не стигат
до корена ­ той соковете все издига
нагоре, към върха, макар и тъй отрано ­
напъпилите клони тозчас да нахрани...
Човеко, братко мой, поспри замалко тука ­
от тази гледка си вземи поука...

КОШЕР

автор: ДРАГНИ ДРАГНЕВ
.
Две пчели, две сестрици прелитат простора
и навярно из път със криле си говорят.
Трепкат звуци и мисли, за нас непознати,
но със радост са пълни, с надежди и вятър.
А под тях избуяват цветята, тревите
и дъгата им ляга във медени пити.
Слънчев ден, звездна нощ от земята извират
и светът в детска длан като в сън се побира...
Виж, небесният свод бди зад облака рошав
със рояци пчели ­ и прилича на кошер...
 

МУЗИКА

автор: ДРАГНИ ДРАГНЕВ
.
Вали, вали... Дъждът по покривите крачи.
Вода ­ на стряхата под сухите клепачи.
Капчукът пее, свири... Музика оглася
на зданията опустелите тераси...
 
Но кой я чува? Кой от звуците пронизан,
се взира как дъждът от небесата слиза,
как барабанът му над тоя свят се мята
и сблъсъкът ще преобърне тъй земята?
Един–  единствен мъж сред улицата спира
и може би е луд... Човекът дирижира... 

УМИРА ПТИЦА

автор: ДРАГНИ ДРАГНЕВ

Умира птица... Целият простор замлъква,
криле прибира ­ тъжен и сломен от мъка.
По капчиците кръв в душата Ј гадае
и моли вятъра да я отвее в рая...
Убиха я орли... Видяхме я да пада
по клоните ­ обагрена, красива, млада.
От гледката дървото бе обезумяло
и сълзи слизаха по голото му тяло...
Умира птица... И човека тъй умира.
Над гроба му звъни тревата, вместо лира...
 

ВАДИ

автор:  ДРАГНИ ДРАГНЕВ  

По улиците тънки вади криволичат
и вие се водата с дългото езиче...
Ще си намерят вкупом път, оттам ­ в нивята.
Дано не им попречи слънце или вятър...
Тъй гладни за вода са нивите отколе
и стъбълцата крехки все за дъжд се молят.
Но вадите утихват, гледай ­ ето...
И слънцето ги дърпа тихо към небето...
Къде остана вятърът? Къде избяга?
С крилете си на слънцето тозчас помага.
  

ДОБРУДЖА

                                             На Любен Бешков

Тая светла земя е съдбата ми.
Нероден съм минавал по нея.
А когато изгрях над житата й,
аз открих, че отдавна живея.
Бели дни по челото ми блесват.
Хоризонти към мен се протягат.
Като стара и хубава песен
във сърцето ми Добруджа ляга.
Ще вървя още дълго в безкрая.
С цветове и лъчи ще се сливам.
И щастлив като селянин – зная,
че и Добруджа с мен е щастлива.
А в деня, в който падна прекършен,
като клас ще ме носят жетвари.
Няма моята песен да свърши,
а гласът ми след вас ще повтаря.
 ...
автор: ДРАГНИ  ДРАГНЕВ
Добрич

Добричкият поет и писател Драгни Драгнев представи две свои книги

На 11.02. 2014 г. в  Художествена Галерия – гр. Добрич, в 17. 30 часа, добричкият поет и писател Драгни Драгнев представи своите две книги „Шапка от глухарчета“ (приказки) и „Взаимни сетива“.
Тези две прекрасни книги бяха презентирани от доц. Димитрина Каменова и литературния критик на добричкото писателско сдружение Драгомил Георгиев.
Организатори на тази вълнуваща среща бяха „Община гр. Добрич“ и „Сдружение на писателите – Добрич“.

Драгни Георгиев Драгнев е роден на 05.01.1939 г. в Добрич. След като завършва гимназия, учи в Учителския институт в Шумен. Продължава образованието си във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”, където през 1990 г. се дипломира по специалностите Българска филология и История. Служи като военен моряк и дълги години работи като журналист във вестник „Добруджанска трибуна” в Добрич. Бил е кореспондент на БТА в Добруджанския край, учител, радиожурналист. Сътрудничи на централния печат и на БНР с поезия и публицистика. Първите си стихотворения публикува във вестници и списания в Добрич и Варна, а първата му поетична книга „Жътва” (1976) излиза в издателство „Г. Бакалов” с редактор Петър Алипиев. Автор е на стихосбирките „Живея в равнина” (1992), „Близост”(2002), „Бягат дните” (2006), „Будни очи” (2007), „Взаимни сетива” (2012), на белетристичните книги „Таткови приказки” (2003), „Войната на хан Тервел” (роман, 2003), „Обич и гняв” (роман, 2003), „Гълъбови химни” (роман, 2005), „Часът на говорещите буболечки” (роман, 2005) „Невидимите пейзажи на любовта” (роман, 2007), „Сънят на тревите” (роман, 2010), „Сабя на брега” (роман, 2009), „Не събуждай мъртвите” (роман, 2006), „Път към слънцето” (роман, 2008), както и на публицистичните книги „Нашата Дора Габе” (записки, 2004), „Кръгът на Дора Габе” (2008) и „Мъдрецът и птицата” (2009). Основна тема в белетристиката му е съдбата на Добруджа в миналото и днес. Автор е на историческите драми „Аспарух” (1970) и „Тервел” (1986), поставяни в Драматичен театър „Й. Йовков” в Добрич, както и на пиесите за куклен театър „Петлето Кук” (1970) и „Бонбони от шоколад” (1985), поставяни в Куклените театри в Добрич и Силистра. Стиховете му са превеждани на руски, украински и унгарски език. Членува в Сдружението на писателите в Добрич. Член на Съюза на българските писатели.

Ще Ви представя следното вълнуващо стихотворение на поета Драгни Драгнев:

ДЕНЯТ

.
Утрото – ден в пелени
до небесата
вдига врява
с цигулките на птици и коне.
На тази територия живея.
Във дланта ми -
на зрънце сърчицето -
върху сълза да го посея…
… През угари от труд
минавам с него,
през гръм и дъжд -
изправен и звънтящ  -
на всяка жътва покрива
люлея…
И чувам как
във бялото око на зноя
боде пшеничен клас -
светкавицата на живота-
и радости,
и мъки обещава…
Денят – прегърбен старец -
бавно сяда
във пепелта,
на голямата софра
по залез.

Оноре дьо Балзак - биография и творчество

Оноре дьо Балзак (на френски: Honoré de Balzac) е френски писател. Той е сред създателите на класическата форма на романа. Автор е на дълга поредица романи и разкази (La Comédie humaine, Човешка комедия ), описващи съвременното му френско общество.

Той е най-голямото дете в семейството на Бернар Балзак, работил като секретар на министъра на флота, а по-късно и висш чиновник в правителството след Юлската революция, и Анн-Шарлот Саламбиер, парижанка от буржоазно семейство. Първите години от живота си Балзак прекарва извън семейството, под грижите на дойка, което е било разпространена практика във Франция по онова време. На 8 години Балзак е изпратен във Вандомския интернат на ораторианците - тогава се ражда брат му Анри-Франсоа. На 13 години не успява да премине в следващия клас на интерната и се премества в лицея Шарлеман в Париж. Като цяло детството на Балзак е било по-скоро нерадостно и той най-вероятно е развил чувство на ненавист към майка си.

След реставрацията на Бурбоните в 1814 година цялото семейство на Балзак се премества в Париж. През 1816 г. завършва училище и записва право в Сорбоната. Освен това посещава и лекциите на философско-психологически- факултет. По-късно започва да работи като помощник в различни правни кантори. През 1819, когато семейството му поради финансови причини се премества в малкия град Вилпаризис, Балзак обявява, че иска да стане писател и наема една мансарда, където да осъществи намерението си.

Първото му произведение, трагедията „Кромуел“, отчайва цялото му семейство. До 1822 г. Балзак публикува няколко романа под различни псевдоними, но не е оценен като писател. Въпреки тези неуспехи той продължава да се занимава с литература, като пробва уменията си и в бизнеса. Балзак основава издателска компания, която няма успех. Тези дейности му донася големи дългове, като до края на живота си Балзак остава длъжник на майка си, която финансира начинанието.


ТВОРЧЕСТВО

След период на провали, на 29 години усилията на Балзак се увенчават с успех. През 1829 г. той публикува историческия роман „Шуани“, повлиян от стила на Сър Уолтър Скот. Постепенно Балзак започва да си създава репутация на значим писател.

Друго важно произведение от този период е романът „Шагренова кожа“ (1831 г.), повлиян от идеите на Якоб Бьоме. В „Шагренова кожа“ главният герой си служи с магия, за да постигне успех. Този „философски“ роман донася на Балзак 5000 франка.

През 1833 г. у Балзак се заражда идеята да обедини по-старите си романи, така че те да представят облика на френското общество от Великата френска революция до края на Юлската монархия в поредица от книги. Този план довежда до създаването на незавършения цикъл „Човешка комедия“, като това заглавие е съотнесено към „Божествена комедия“ на Данте.

През 1835 г., пишейки един от най-добрите си романи „Дядо Горио“, Балзак решава да включи в нови произведения, част от Човешката комедия, герои, участвали преди това в други романи. Така с течение на времето, той създава свят от около 2000 герои, които представят френската действителност след Революцията. Най-значителните му романи са „Сезар Бирото“, „Възход и падение на куртизантките“, „Йожени Гранде“, „Братовчедката Бет“ и др.

За да осъществи проекта си, Балзак създава книга след книга. Работохолизмът му (често от 15 до 17 часа на ден) и безконтролната консумация на кафе стават легендарни.
Бюст на Балзак от Огюст Роден (1892)

Докато изпълнява творческите си планове, Балзак натрупва още дългове, извършвайки безнадеждни финансови операции. Веднъж той разработва план за отглеждане на ананаси в дома си, но след две години на неуспех е принуден да бяга от кредиторите си, скривайки самоличността си под името на икономката си.

Извънредната му жизненост и творческа сила не се ограничават с литературните му дейности. Балзак обича живота и удоволствията и въпреки големите дългове, поддържа луксозен начин на съществуване. До 1843 г. има постоянно различни любовници, като в повечето случай успява да привлече в своя кръг жертвоготовни и щедри дами.

През 1832 година Балзак започва кореспонденция с украинската графиня Евелина Ханска, с която има дълга връзка, помрачавана от пречките, които Руската империя поставя пред брака им. Едва на 14 март 1850 г. те успяват да се оженят.

Към 1844 г. постоянното напрежение и огромните количества кафе казват думата си и Балзак започва да страда от сериозни здравословни проблеми. Малко след сватбата си, той умира. Погребан е в гробището Пер Лашез, като надгробното слово държи Виктор Юго.

Балзак не е приет във Френската Академия. Стилът му, в който лесно се долавя бързината, с която е писал, е считан по времето му за несериозен и лишен от форма. Въпреки това през 1845 г. е награден с ордена на Почетния легион.


НАЙ - ИЗВЕСТНИТЕ РОМАНИ НА БАЛЗАК СА:

----- La peau de chagrin (Шагренова кожа, 1831)

----- Eugènie Grandet (Йожени Гранде, 1833)

----- Le père Goriot (Дядо Горио, 1835)

----- “Лилия в долината”/1836/

----- “Историята на величието и падението на Цезар Бирото”/1837/,

----- "Величие и падение на куртизанките"

----- Les illusions perdues ("Изгубени илюзии"1837-43; в три тома)

----- La Cousine Bette (Братовчедката Бет, 1846)

----- Бедните родители


МИСЛИ НА БАЛЗАК

„Бъдещето на нацията е в ръцете на майките.“

"В Париж младите хора правят кариера с помощта на жените, а жените - с помощта на старци."

„Да се съмняваш в Бог, означава да вярваш в него.“

„Да се ядосваш значи да наказваш себе си за грешките на другите.“

„Завистта е един от най-действените елементи на ненавистта.“

„Зад всяко голямо богатство се крие престъпление.“

„Каквото и да правиш, трябва да го правиш добре, дори то да е безумие!“

„Когато целта не е ясна, пътят е погрешен.“

„Любовта прощава или всичко, или нищо.“

„Нещастието е добър учител, но неговите уроци са жестоки.“

„Рискуваме да сгрешим много, ако съдим за човека по неговите съчинения; хартията търпи всичко.“

"Човек може да обича и да не е щастлив, може да е щастлив, без да обича, но да обича и да бъде щастлив-това би било истинско чудо.

„Да бъдеш щастлив е нищо, да се смяташ за щастлив - всичко.“

„Интригата е по-силна от таланта - тя може от нищо да направи нещо.“

„Когато жените обичат, те ни прощават всичко дори и недостатъците. Когато не ни обичат те не прощават нищо дори достойнствата ни.“

"Силата е търпение и време."

"Нищо не ни свързва така, както нашите пороци."

"Обстоятелствата се променят, принципите никога."

"Вселената, това е разнообразие в единството."

"Законите са паяжини, през които минават големите мухи и където остават малките."

"Идеите могат да бъдат обезвредени само с идеи."

"Съществува само една гигантска машина, коята се управлява от пигмеи и това е бюрокрацията."

"Тайната на крупните състояния, възникнали неизвестно как, е скрита в престъпление, но то е забравено, защото е извършено чисто."

"Този, който търси милиони, много рядко ги намира, но затова пък този, който не ги търси - не ги намира никога!"

"Никога не правете услуги за които не ви молят."

"Славата е отрова, полезна само в малки дози."

"Изпивайки чашата на удоволствието до дъно, ние откриваме там повече чакъл, отколкото перли."

"Любовта е единствената страст не признаваща нито минало, нито бъдеще."

"Да говориш за любов е равнозначно на това да се занимаваш с любов."

"Любовта се чува в гласа по-рано, отколкото се открива в погледа."

"Никой не става приятел на жена, ако може да стане нейн любовник."

"Търсенето на разнообразие в любовта е признак на безсилие."

"Жена, която се смее над своя мъж, не може повече да го обича."

"Жените гледат на своите любовници като на средство за удовлетворяване на своето тщестлавие. Самите себе си - ето кого те обичат в нас."

"Съществува тайна връзка между всички жени, както между всички свещенници от една религия.Те се мразят, но се защищават."


За романа "ДЯДО ГОРИО"

Историята на Дядо Горио е поредната разтърсваща човешка трагедия, предизвикана от хорските пороци, които убиват човека. Маниакалната любов на дядо Горио към неговите дъщери се явява неговия порок, както сам той казва: "Дъщерите ми бяха моя порок".
Именно тази отдаденост и всепоглъщаща любов го убива. На свой ред неговите дъщери са обсебени от себе си, от стремежа към собственото си благополучие и благоденствие. Те са точният пример за краен егоцентризъм. И в цялата тази тъжна картина, Балзак вплита една чиста младежка душа, търсеща своето мясти в света- Йожен дьо Разстиняк. Но успява ли да запази своята душевна чистота или бива обхванат от моралната проказа на хората околко него?
Книгата на Балзак засяга вечните човешки въпроси и избора на човека за живота му. Тя е вълнуваща и интригуваща, провокираща човешкия разум.

Балзак не е най-комерсиалния белетрист, дори е труден за четене, но определено има какво да се научи и от него.

информация: Уикипедия

ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ

Ърнест Хемингуей (на английски: Ernest Hemingway) (21 юли 1899 – 2 юли 1961) е един от най-известните американски писатели – новелист, автор на кратки разкази, журналист, носител на Нобелова награда за литература (1954 г.) и награда Пулицър през 1953 г. за книгата му Старецът и морето.

Той е бил част от така нареченото „Изгубено поколение“: група от американски бележити литератори, които живеели в Париж и други европейски страни в периода от края на Първата световна война до Голямата депресия. През 40-те години на XX век Ърнест Хемингуей е фигурирал в списъците на съветските агенти в САЩ под кодовото име „Арго“. Вербуван е през 1941 г. малко преди пътуването му в Китай.

Биография

Ранни години, Първа световна война и ранни творби

Ърнест Хемингуей е роден в Оук Парк, Илинойс. Баща му, д-р Кларънс Едмъндс Хемингуей, отрано го учи да обича живота сред природата. Хемингуей е 30-годишен, когато баща му се самоубива заради заболяване от тежка форма на диабет и изгубване на голяма парична сума. Като дете Хемингуей посещава държавни училища в Оук Парк и публикува най-ранните си истории и стихотворения в училищните вестници. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца като репортер за “Канзаска звезда” (The Kansas City Star). След това се записва доброволец и става шофьор на линейка в Италия по време на Първата световна война. През 1918 г. претърпява сериозно нараняване в крака и е награден два пъти от италианското правителство. Неговата връзка с американската медицинска сестра Агнис фон Куровски е в основата на романа “Сбогом на оръжията” (1929 г.). Трагичната история на тази любов е филмирана за първи път през 1932 г. с участието на Гари Купър, Хелън Хайес, и др. Втората версия е от 1957 г.
След войната Хемингуей работи за кратко време като журналист в Чикаго. През 1921 г. се премества в Париж. „Ако сте късметлия да живеете в Париж като млад мъж, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Париж е един безкраен празник.“ (из “Безкраен празник”). В Европа Хемингуей се сближава с такива писатели като Гъртруд Стайн и Фицджералд. Стайн го учи на сбит стил, а Фицджералд редактира някои от текстовете му и действа като негов агент. По-късно Хемингуей изобразява Фицджералд в “Безкраен празник” в неблагоприятна светлина. Фицджералд изразява съжаление за изгубеното им приятелство. За Гъртруд Стайн Хемингуей пише на редактора си Максуел Пъркинс: „Тя изгуби усета си за вкус, щом навлезе в климактериума. Беше наистина странно. Изведнъж престана да различава добрата картина от лошата, добрия писател от лошия„.

Когато не се занимава с писане, Хемингуей обикаля с жена си, Елизабет Хадли Ричардсън, из Франция, Швейцария и Италия. През 1922 г. той отива в Гърция и Турция, за да предава репортажи оттам за войната между тези страни. През 1923 г. Хемингуей два пъти посещава Испания, като втория път отива специално, за да гледа боеве с бикове на годишният фестивал в Памплона. Първите книги на Хемингуей, “Три разказа и десет стихотворения”“В наше време” (1924 г.), са публикувани в Париж. “Пролетни порои” се появява през 1926 г.; същата година излиза и първият сериозен роман на Хемингуей “И изгрява слънце”. Романът разказва за група изгнаници във Франция и Испания, членове на разочарованото “изгубено поколение” след Първата световна война. (1923 г.) и

Главни герои са лейди Брет Ашли и Джейк Барнс. Лейди Брет обича Джейк, който е ранен във войната и не може да отговори на нейните нужди. Въпреки, че Хемингуей изрично никога не уточнява нараняването на Джейк, изглежда, че той е изгубил своите тестикули, но не и пениса си. Джейк, Брет и тяхната странна група приятели имат разнообразни приключения из Европа – в Мадрид, Париж и Пампалона. Опитвайки се да се справят с отчаянието, те се обръщат към алкохола, насилието и секса. Историята е разказана в първо лице. Както и Джейк, Хемингуей също е бил ранен през войната, общ е и интересът им към бикоборството. Историята свършва с горчив привкус: „О, Джейк” – казва Брет, – “ние можехме да прекараме дяволски добре заедно“. Хемингуей пише и преработва романа в различни части на Испания и Франция между 1924 и 1926 г. Той става неговият първи голям успех като романист. Въпреки че езикът на романа е семпъл, Хемингуей така умело използва недоизказаното и пропуснатото по подразбиране, че текстът придобива многопластова дълбочина и богатство. През 1957 г. романът е екранизиран.

След публикацията на “Мъже без жени” (1927 г.), Хемингуей се връща в Съединените щати, установявайки се Кий Уест, Флорида. Хемингуей и Елизабет Хадли се развеждат през 1927 г. и същата година той се жени за Полин Пфайфер, редактор на модно списание. Във Флорида той написва “Сбогом на оръжията”, публикуван през 1929 г. Сцена на историята е италианският фронт през Първата световна война, където двама влюбени намират кратко щастие. Романът пожънва огромен литературно-критичен и търговски успех.

През 1930-те Хемингуей написва такива големи произведения, като “Смърт следобед”“Зелените хълмове на Африка” (1935 г.) – история на ловно сафари в Източна Африка. “Цялата съвременна американска литература води началото си от една книга на Марк Твен, наречена “Хъкълбери Фин…” е може би най-често цитираният ред от тази книга. По романа “Да имаш и да нямаш” (1937 г.) е създаден филм, режисиран от Хауърд Хоукс. Двамата се сприятеляват в края на 1930-те. Хоукс също обича лова, риболова и пиенето. Хемингуей се сближава и с жената на Хоукс, Слим, която по-късно казва : „Имаше някакво непосредствено и мигновено привличане между нас, недекларирано, но много, много силно„. (1932 г.), публицистичен разказ за испанското бикоборство, и

Разказват, че Хоукс се похвалил на Хемингуей, че може да направи „филм и от най-лошото му произведение“. Авторът попитал, „Кое е най-лошото нещо, което някога съм писал?“„Онова парче “Да имаш и да нямаш”“ Хемингуей се съгласява. “Имах нужда от пари,“– ще каже по-късно той. Филмът обаче наистина става сполучлив. В писането на сценария му участва Уилям Фокнър. Уолис Стивънс веднъж нарича Хемингуей най-значителният от живите поети, поне що се касае до темата за необикновената действителност. Под „поет“ Стивънс разбира стилистичните постижения на Хемингуей в краткия разказ. Сред неговите най прочути разкази е „Снеговете на Килиманджаро“, който започва с епитаф за западния връх на планината, наречен “Дом на Бога”, близо до който са намерени останките на леопард. А долу в саваната неуспелият писател Хари умира от гангрена в ловен лагер. „Той обичаше твърде много, искаше твърде много, и пишеше за всичко това“. Точно преди края на историята Хари има визия. Той сънува, че е качен на спасителен самолет да види върха на Килиманджаро – страхотно висок и невероятно бял под слънцето. А Хоукс отговорил,

Кий Уест и испанска гражданска война

През 1937 г. Хемингуей наблюдава испанската гражданска война. Като много писатели, той поддържа каузата на лоялистите (поддръжниците на законно избраното социалистическо правителство). В Мадрид среща Марта Джелхорн, писателка и военен кореспондент, която става негова трета жена през 1940 г. В “За кого бие камбаната” (1940 г.) Хемингуей се връща отново към Испания. Той посвещава книгата на Джелхорн – Мария от този роман е частично моделирана по нея. Историята обхваща само няколко дни и се върти около взривяването на мост от малка група партизани. Докато героинята от “Сбогом на оръжията” умира след раждане на мъртво дете, тук главният герой, Робърт Джордан, жертва живота си за другарите и любовта. Темата за идването на смъртта е централна и в “През реката към дърветата” (1950 г.).

В допълнение към ловните експедиции в Африка и Уайоминг, Хемингуей развива страст към дълбоководния риболов в крайбрежните води на Кий Уест, Бахамите и Куба. Същевременно той екипира рибарската си лодка и наблюдава заедно с екипажа си дейностите на нацистите и техните подводници в областта по време на втората световна война.

През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Природата там е рай за неговите котки. Първите години след сватбата му с Джелхорн са щастливи, но той скоро осъзнава, че тя не е домакиня, а отдадена на кариерата си журналистка. Джелхорн нарича Хемингуей своя „спътник по неволя“. Тя е нетърпелива да пътува и да „усеща пулса на нацията“ и света. В началото на 1941 г. Джелхорн предприема с Хемингуей дълго 30 000 мили пътуване до Китай. Разводът на Хемингуей с Джелхорн през 1945 г. е горчиво разочарование и за двамата. По-късно Джелхорн казва, че „е живяла с митоманиак – човек, който вярва във всичко, което казва, несъзнателен лъжец, измислящ лъжи, за да придаде значимост на всичко, което го заобикаля“. През 1946 г. Хемингуей се връща в Куба. След като Джелхорн го изоставя, се жени за Мери Уелш, кореспондентка от списанието “Тайм”, която той среща в ресторант в Лондон през 1944 г.

Хемингуей започва да пие още като млад репортер. Той понася големи количества алкохол и дълго време това не се отразява на качеството на писателската му дейност. В края на 1940-те обаче започва да чува гласове в главата си. Има излишно тегло и високо кръвно налягане. Неразбирането от негова страна на опасностите от употребата на спиртни напитки личи от това, че сам учи сина си Патрик да пие, когато детето е едва 12 – годишно. Патрик също има проблеми с алкохол през целия си живот. Брат му Грегъри, който пък става травестит, използва наркотици и умира на 69 години в женски затвор във Флорида. След седмици на тежкото пиене в Испания, Хемингуей отива на лекар, който забелязва, че авторът вече е развил чернодробна цироза.

Романът “През реката към дърветата” се появява след цяло десетилетие на творческо безсилие и е приет зле от критиците и читателите. Но “Старецът и морето”, публикуван първо в списание “Лайф” през 1952, възвръща славата му. Това е кратка новела, в която се разказва за стар кубински рибар, наречен Сантяго, който след много усилия успява да улови гигантска риба. Но докато се прибере в пристанището, акулите изяждат рибата, както е привързана отвън към лодката. Прототипът на Сантяго е кубинският рибар Грегорио Фуентес, който умира през януари 2002 на 104 годишна възраст. Хемингуей планира да напише още една книга за борбата с бикове, но вместо това написва “Безкраен празник” – мемоари за 1920-те в Париж.

Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 на Фидел Кастро. И след това остава и поддържа Кастро, но когато животът става твърде труден, напуска и се връща в Съединените щати. При посещение в Африка през 1954 г. Хемингуей претърпява самолетна катастрофа и лежи в болница. Същата година той започва да пише “Истинска при първа светлина” (True at First Light) – своята последна пълнометражна книга. Част от нея се появява в “Спортс Илюстрейтид” през 1972 г. под заглавие “Африкански дневник”.

През 1960 г. Хемингуей е хоспитализиран в клиниката Майо в Рочестър, Минесота, за лечение на депресия и изписан през 1961 г. По време на престоя му там два месеца е лекуван с електрически шокове. На 2 юли 1961 г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка в дома си в Кечъм, Айдахо. Няколко от романите на Хемингуей са публикувани посмъртно. “Истинска при първа светлина” (True at First Light) – описание на сафари в Кения, се появява чак през юли 1999 г.

Статия от Wiki

ОТРАЖЕНИЕ - роман - шеста глава

Иван остана на масата. Имаше чувството, че се отваря нова страница в живота му. Мислите бяха отдадени само по Наталия.
Прекрасните очертания, лицето, очите ù, живееха в съзнанието му. Сърцето биеше в половин такт и чакаше момента да се слее с нейното. Това усещане беше едно прекрасно, неопределено чувство, което растеше в него и не даваше покой. Изпитваше желание да я прегърне нежно и да преживеят красотата на любовта. Очакваше момента в който да се срещат наново, за да усети уханието ù, да чуе гласа, който с нежността си да гали слуха му. Чувствата към нея пречеха да мисли за друго. Любовта, която изпитваше, бе вече очарователна и луда немирница.

Старият персийски поет Хафез отдавна е казал, че влюбеният и пияният са „от едно и също племе”. За тях животът създава удоволствия, като изгонва поне временно светлината на разума.
Иван повика сервитьорката и си поръча водка и кола. Не след дълго край него мина просякът Стефан. Иван го забеляза и се обади.
- Стефане, здравейте!
- Здравейте! – отговори беднякът.
- Заповядайте при мен!
Иван вдигна ръка, за да повика сервитьорката и поръча дълго кафе с безалкохолно.
- Как са нещата около Вас, млади господине?
- Благодаря! Долу-горе добре.
- Извинявам се за въпроса, но какво работите?
- Архитект съм! Колективът ми е от петима специалисти. Освен това съм собственик на строителна фирма и агенция недвижими имоти.
- Не ви ли е трудно с всичко това?
- Не! Всичко е въпрос на добър мениджмънт…
- И не само... дори и на финанси ! - отговори с лека усмивка Стефан - Как мечтая синовете ми да са като Вас…! Извинявайте, че Ви прекъснах, но се развълнувах!
- Няма защо! Благодаря за хубавите думи! Мога ли да попитам нещо!
- Разбира се!
- Първо, ще помоля да си говорим на „ти”? Знам, че се познаваме отскоро, но ти ме заинтригува. Мислех си върху някои неща относно теб. По тази причина в главата ми възникнаха ред въпроси.
Стефан бе стъписан от думите му. Чувстваше се изненадан и притеснен от вниманието към него. „Какво ли искаше лично…”
Иван го наблюдаваше внимателно и спокойно. Дори се усмихна.
- Молбата ми е да приемеш спокойно предложението! – каза той с опит да смекчи обстановката – Можеш да си запалиш цигара! – и се усмихна приятелски.
- Благодаря! Каза, че мога да работя за теб! Какво означава това?
- Желая да ми помагаш, като експерт икономист и счетоводител! Сигурен съм, че ще се справиш! Моля те да приемеш предложението! Ще бъда щастлив, ако мога да направя нещо добро за теб.
- На какво държа този интерес към мен?! Това ме кара да се чувствам некомфортно. А има и още нещо… видът, в който се намирам.
- Знам за неудобството, което изпитваш, но те помоля да не се притесняваш!

Жилището ми е доста голямо. Имам две големи тавански стаи, антре, баня и тоалетна. Освен това живея сам. Ще ми бъде приятно да съжителстваме заедно. Моля те още веднъж да не ми отказваш! Колкото до вида ти, няма проблем. Ще купя дрехи. Ще се изкъпеш и преоблечеш. Може би някой ще каже, че е лудост, или откаченост от моя страна, но аз смятам, че не е! След това ще посетим и бръснарския салон. Желая да те видя по-спокоен и с добро самочувствие.
- Благодаря за предложението, но при това положение…! Боли ме… че от родните ми синове не съм чувал подобни думи, които да стоплят сърцето ми – той се замисли и сетне продължи – а откъде не си сигурен, дали не съм някой престъпник или мошеник?
Този правилен въпрос изненада Иван и то с право. Замисли се за кратко, каза усмихнат:
- Ако беше такъв, щеше да си в кафеза, а и няма да се разхождаш в центъра толкова спокойно. Освен това за втори път разговарям с теб на кафе в заведение. В погледа ти не се чете страх от органите на реда, а отчаяние и мъка. Така че спокойно мога да те приема вкъщи.
- Благодаря ти, синко! Извинявай, че говоря така! Но това, което ми предлагаш, ме задължава много! Ще се чувствам неудобно, ако приема, а и разходите, които ще направиш за мен, ме притесняват!
- Моля те! Нека не говорим повече за това, приемаш и толкоз! А и работата, която ще ти предложа, ще ти носи добри доходи. Сигурен съм, че ще ме питаш защо правя всичко това и отговорът на този въпрос не е толкова прост… Някаква вътрешна сила ме подтиква към това.
- Добре! Съгласен съм! – отговори притеснен Стефан.
- Знаеш ли…? Предлагам да изпием по едно питие в името на нашето съжителство и бъдеща обща работа!
Иван поръча две малки водки, безалкохолно и фъстъци.
След като изпиха питиетата, Иван плати и станаха. Той се отби до пощенска банка да изтегли пари. Това, което обеща, за начало го свърши.

Стефан придоби съвсем друг вид. Вече обръснат, подстриган и с други дрехи, се чувстваше приятно… На лицето му грейна щастлива усмивка.
Иван му показа таванските стаи, които бяха обзаведени. Едната беше пригодена за кухня. От антрето се влизаше в банята и тоалетната. Имаше и тераса, на която се излизаше от двете стаи.
Стефан имаше усещането, че се отваря нова страница в живота му. Желаеше от цялото си сърце да получи такова внимание и уважение от синовете си. А милата му дъщеря, къде ли е тя, дали е жива и какво прави, ако е така!?
Такива мисли минаваха през съзнанието му, а сърцето гореше в огън. Съществуваше малка надежда, която го крепеше в дългия тунел на живота. Тази светлинка растеше бавно в него... Очите му се напълниха със сълзи. Желаеше момчетата да му поискат прошка и да ги прегърне.
- Извинявай, че прекъсвам мислите ти, но усещам в момента какво те вълнува, за което съжалявам! Убеден съм, че не се чувстваш уютно от случилото, въпреки благородното ми желание, за което моля да ме извиниш! Имам следната молба, която наистина е притесняваща и поради тази причина те моля да ме извиниш. Въпреки това желая да не ми отказваш! Откажеш ли ми, ще бъде болезнено за мен. Вземи този портфейл! В него има малко пари, за да имаш под ръка, когато ти се наложи да излезеш. Няма да е далече моментът, когато ще имаш възможността да ги върнеш. Знай и бъди сигурен, че никога не бих те притиснал да ги връщаш. Всичко това правя от сърце, а и нещо вътре в мен ме подтиква да го сторя. Имам молбата да ми кажеш как да се обръщам към теб, понеже си почти на годините на баща ми?
- Ти си добър човек, Иване! Ще се постарая да ти се отблагодаря както подобава. Все пак, защо е всичко това? Чувствам се неловко – замълча за известно време, а очите му се напълниха в сълзи. – Можеш да се обръщаш към мен с малкото ми име. Ако имаш приятелка, не се съобразявай с мен! Все още си млад и ще ми бъде приятно да играя на твоята сватба. Виждам, че тук има и книги и телевизор. А когато имаш време, ще говорим и за други неща, но на първо време трябва да си направя адресна регистрация!
- Знам! Заедно ще отидем! Преди да започнеш работа, трябва да ти осигуря време за адаптация! Не е лошо да си направиш пълен медицински преглед, за да сме наясно за здравето ти.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков / защитени авторски права 

Издателски код на сайта: 978-954-91806