ДЖИНОВЕТЕ

автор: Виктор Юго
.  

И както в есенния свод студен се точат жеравите с жалби клети, тъй стенещите духове пред мен се носеха, от бурята подети.

Данте

                                                        Спят кеят,
                                                        градът —
                                                        немеят
                                                        и спят.
                                                        Спят хора…
                                                        В простора —
                                                        умора
                                                        до смърт.

                                                Спи стаена
                                                пустошта,
                                                но простена
                                                в миг нощта.
                                                Тъй душата
                                                в жар се мята
                                                в самотата…
                                                Самота!

                                        И заклокочи
                                        морето пак —
                                        джудже изскочи
                                        май в тоя мрак
                                        и със звънчета,
                                        душа проклета,
                                        подскача, крета
                                        от крак на крак.

                                И тая шир смълчана,
                                безлюдна, дива шир
                                ехти като камбана
                                в прокълнат манастир —
                                тъй с ропот глух тълпите
                                се вдигат и в тъмите
                                прииждат на вълни те
                                и плискат се безспир.

                        Боже мой… Те пак са тука —
                        джиновете! Адски мрак!
                        Скърца стълбата и пука,
                        гъне се под моя крак.
                        Лампата в ръката гасне,
                        сянката ми страшно расне
                        и със скокове ужасни
                        скача до тавана чак.

                Помита тяхната вихрушка
                по пътя всичко с рев и вой
                и паркът гол и сух се люшка
                и пука като в огън той.
                И сборището им крилато,
                огромно тежкокрило ято,
                е облак с мълния, която
                ще сцепи нощния покой.

        Наблизо са! Но ние в тая къща
        на скрито сме, макар да сме сами.
        Ужасен вой! О, армия могъща
        от зли вампири, дракони, лами.
        Скрипти на покрива гредата яка
        и като сламка гъне се, и в мрака
        вън хлопа портата и адски трака,
        и още малко — ще се разломи!

О, адски стонове, ридания, ръмжене!
Кошмарният рояк, от вихъра подбран,
ще рухне, о, небе, над моя дом… Край мене
стените се тресат под черната им сган;
и къщата крещи, подскача и се мята,
и нещо мощно я изскубва от земята,
и аз я виждам как се носи над полята
като изсъхнал лист, от вятъра отвян.

        Пророче, протегни десница свята,
        от демоните зли ме заслони,
        прострян в прахта, тамян до небесата
        ще ти кадя до сетните си дни!
        Стори така, да устои вратата,
        безсилно ятото им да се мята
        и да си счупат ноктите, крилата
        в решетките и яките стени!

                Отминаха… О, зла кохорта!
                Изчезнаха и вече с яд
                не тропат вън по мойта порта,
                стопи се хилядната рат.
                Но още звекът на окови
                тресе дома ми из основи
                и стенат дъбове сурови
                отсреща там, на оня скат!

                        Някъде те още махат
                        в непрогледните мъгли,
                        но е тъй безшумен махът,
                        че се питаш ти — дали
                        пак щурци не заскриптяха
                        песента си тиха, плаха,
                        или по желязна стряха
                        дъжд неспирно ромоли?

                                Долитат звуци слаби,
                                неясен шум и звън —
                                пастирите араби
                                тъй свирят с рог отвън
                                пред шатрата в полето
                                и от мечти обзето,
                                сънува пак детето,
                                сънува златен сън.

                                        Деца на мрака
                                        и на смъртта,
                                        изчезват сякаш
                                        във вечността;
                                        така вълните —
                                        глух шум в тъмите —
                                        ще доловите
                                        навън в нощта.

                                                Но прибоя
                                                премалял
                                                секва своя
                                                ропот вял —
                                                не жена ли
                                                с вопли вяли
                                                спря да жали
                                                по умрял?

                                                        Тъмите
                                                        мълчат.
                                                        Томи те
                                                        сънят,
                                                        пулсира
                                                        всемира…
                                                        Замира
                                                        шумът.

      превод от френски: Кирил Кадийски