автор: Карлос Бастидас Падиля
Окак Теофраст, вълшебникът, им извести, че звездата на селището
щяла да падне в морето, хората, които го населяваха, вече не си правеха
никакъв труд: оставиха къщите си на раците и отидоха да живеят като тях
по пясъка на брега.
Превод от испански: Екатерина Делева, 1979 (Пълни авторски права)
А звездата не падаше.
Все
гледаха и гледаха небето, толкова, че дори самите те не разбраха кога
жълтите им очи станаха сини. „Това е знамение“ — рече отец Хулио, като
отиваше към кмета, който изведнъж, сякаш разтърсен от някакво болезнено
разкритие, започна да се мята из пясъка и да говори на пресекулки,
докато от устата му хвърчеше пяна:
—
Трябва да се работи! — и отец Хулио го подкрепи, казвайки на стадото
си, че като не прави нищо, човек се изкушава от желанието да стане риба и
да живее само като отваря и затваря уста; тъй че, засрамени, оттогава
всички почнаха да съчетават наблюдаването на небосвода с работата из
пясъка; адвокатите рисуваха мечове и звезди, докато поглъщаха огромните
си кодекси; политиците брояха песъчинки; лекарите вадеха вътрешностите
на раците; а най-главният сержант се зае да прави пясъчни човечета, за
да ги разваля после с огромните си ботуши.
И
тъй, животът на селото се заключаваше само в това; и никой не се
заемаше да гледа кога идваше и се оттегляше приливът; дори и тогава,
когато той връхлиташе отгоре им и пълнеше косите им с анемони, морски
гроздове, миди и дори с дребни сирени от злато и сребро.
Деня,
в който Улпиано Муньос се върна от едно дълго пътешествие около света,
никой не можа да го познае. „Трябва да е някой обитател от дълбините на
океана“ — рече отец Хулио, докато отърсваше с ръка многото пяна, която
никнеше по главата му; тогава Улпиано извади очите си и в празните
кухини сложи две късчета море.
—
Това е Улпиано! — викнаха всички и тъй като той беше със съвсем новички
очи, успя да види, че те бяха станали сребристи и вече почваха да
пускат люспи.
—
Като не се прави нищо, човек се изкушава да стане на риба — думаше пак
отец Хулио, потопен в морето, което пълнеше косите му е дребни сирени.
Земята
беше направила вече десет милиона двеста и една хиляди обиколки около
слънцето; и на следващата Улпиано извика: „Падна звездата!“ — и от
пясъците по брега рибите се хвърлиха да плуват и след небесното светило,
което се потапяше в морето, те заплуваха по всички тъмни води на
времето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар