автор: ДАМЯН ДАМЯНОВ
---
---
За мен той е нещо като
последната любов. Тази любов е най-силната,
но идва едва когато десетки други вече
са отнесли страстите и чувствата. И за
нея е останала само мъдростта. Тя идва
чак когато са ти отишли пролетната
нежност и лятното лекомислие. Но
- ... Нищо че огнището ще стине
- и зимата ще ни обгражда пуста,
- ще населите нейните пустини
- със наште спомени и наште чувства.
С поета Атанас Далчев ме
запозна Радой Ралин през 1958 година. С
човека Атанас Далчев ме запозна пак той
шест години по-късно. И ако съм
благодарен на Радой, че беше първият „жив"
поет, когото съм виждал и който най-напред
поощри стихчетата ми, дваж по-благодарен
съм му, че ме запозна с този вълшебен
свят, наречен Далчев.
Наистина Далчев е цял свят.
Цял космос. И този космос е побран само
в една-единствена книжка. Както при
Ботев. Както при Дебелянов. Убеждавам
се — големите поети не пишат много...
След младостта, в която „денят
изгряваше и утрото изкукуригваше на
двора и в която „за да виждам ясно
сънищата, аз си лягах с очила", идва
зрелостта на книгите:
- До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз загубих зарад книгите
живота и света!
После идва Париж със своите
снегове и нощи, със своите гладни
носачи на реклама, със самотата. Колко
страшна трябва да е била тая самота!
- Прекарам ли ръка по своя
образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
или от нощите, прекарани без сън...
... Това е поетът, който ми е
влиял най-силно. Но той не може да не
влияе. И не само на мен, а на няколко
поколения. Защото неговите
стихотворения — малко на брой — са
грамадни по атмосфера, по светоусещане.
Ненапразно и други са ми казвали, че
след като ги прочетат, вече не могат
нищо да напишат! Далчев е изчерпал
всичко, видял го е преди тях, написал го
е.
Откъде иде това чувство?
Мисля, от две неща: от простотата и от
философската предметност на този поет.
Той е свръхземен, свръхпрост. Неговата
мъдрост е животът. И затова, макар
всички да се влияем от него, той си
остава неповторим.
Пиша за него, а пред очите ми
се въртят бели варосани болници, стари
моми предачки, носачи на реклама и
врати, които скърцат и казват: „Добър
вечер! Минете, господине!" Върти се
светът, събран като в онова огледало,
което хамалинът носи на гърба си ...
След единствената си книга
той мълча години наред. Не написа нито
ред. И от това мълчание излезе „като от
гроб". Възкръсна. Възкръсна само с
един-единствен цикъл стихотворения,
написани зз толкова години. Но нека му
бъдем благодарни за това мълчание! То
роди светлия цикъл „Среща на гарата",
роди едно от най-хубавите
стихотворения за родината:
- Не съм те никога избирал на земята.
- Родих се просто в теб на юлски ден във зноя,
- Аз те обичам не защото си богата,
- а само за това, че си родина
моя.
- И българин съм не заради
твойта слава
и твоите подвизи, и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.
- Да търси който ще във теб
сполука бърза
и почести, и власт със страст една и съща!
Страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов "Живей така, че ..."
април-декември 1968г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар