автор: Адам Бодор
Една септемврийска утрин, не съвсем неочаквано, но без всякакъв преход, есента дойде. На заранта след хладната нощ слана като сол бе посипала покривите, а тротоарът и улицата бяха застлани с посърналозелени акациеви листа; призори хората затвориха прозорците.
Ламош също стана рано и когато притваряше крилата на прозореца, ноздрите му облъхна въздух с разяждаща миризма на бучиниш, каквато се разнасяше пред западния прозорец на стаята му по време на големите летни бури. Тази сутрин миризмата трябва да беше чиста случайност, осланените покриви вече съхнеха под силното слънце и чак до планината, която препречваше хоризонта, небето бе безоблачно. Може би внезапният студ бе изтръгнал за последен път миризмата от полския плевел. А може би във въздуха бе попаднал някакъв химикал с миризма на бучиниш.
Докато Ламош да тръгне с колелото си по улица “Маслобойна”, миризмата на бучиниш се разнесе и вместо нея откъм фурната нахлу топъл аромат на пресен хляб.
Ламош пристигна преди седем часа в стопанството в покрайнините на града. Остави колелото си според правилника на стойката край портала и тръгна към склада за инструменти. Портиерът го извика от сред път: преди да тръгне на работа към големите централни паркове да говори с главния градинар.
- Имаме новина за вас – каза главният градинар. – Вие чакахте за дете. Както разбрах, днес по обед можете да го вземете.
- Значи стана. – Ламош кимна, отиде в склада за инструменти, после с все инструментите се качи на колелото и се върна в града, в опасващите центъра паркове. Това беше последното подрязване за годината; Ламош трябваше да подкастри в правоъгълник храстите, които обграждаха тревната площ, и сферично – самотните храсти. Докато режеше никога не се отдалечаваше от храста, само като преценеше, че вече е готов. Тогава тръгваше край чимшира или обикаляше около някой от сферично подрязаните храсти и оглеждаше какво е свършил. И сам можеше да се убеди, че подрязването е отлично, както правоъгълното, така и сферичното.
Преди дванайсет тръгна към сиропиталището, където вече го очакваха съответните власти. По пътя известно време постоя пред машината за захарен памук, все така вееше силен вятър и просто усещаше как тая паяжинна и лека сладост губи от аромата си. В канцеларията на сиропиталището пристигна с празни ръце. След като разписа името си на различни бланки, излезе на улицата с пълничко, червенокосо момченце до себе си.
- Ами така – каза Ламош на портала. – Така значи. Ами да тръгваме тогава.
Спряха пред въртящия се съд на продавача на захарен памук. Ламош купи един захарен памук и държейки го за клечицата, го пъхна в ръката на детето.
- Ето – каза. – Ама че вкусно. Бързо го изяж.
Ламош малко се обезпокои, когато видя, че само вятърът разравя захарния памук, детето не си гризва, не го вкусва навреме, а той губи ароматната си топлина. После детето все пак го попомириса и започна, не след дълго лицето му бе изпоплескано чак до носа.
-. Ако искаш такива неща – обясняваше Ламош, – казвай ми съвсем спокойно. Тогава пак ще получиш от това вкусно нещо. – Улови една монета в джоба си. – Ето, заповядай. А с това си вземи каквото ти искаш.
- Ябълка – каза пълничкото момченце. Тогава проговори за пръв път.
- Ябълка. Отлично. Ябълките са полезни – каза Ламош. – Да, ябълките. Яж ябълки колкото можеш. Я кажи, на колко си години?
- Не зная – каза детето.
- Ама шест вече имаш – каза Ламош. – Нали си на шест?
- На шест – каза детето.
- Шест? Чудесно значи. – Ламош потупа детето по рамото. – А така.
Когато стигнаха до входа на парка, Ламош купи от една сергия килограм ароматни червени ябълки. После въведе детето на забранената площ.
- Пристигнахме. Моля те, настани се и гледай хубаво какво правя.
Ламош подрязваше храстите, колелото му лежеше на една страна върху тревата. Забеляза доволен, че детето вади ябълките една по една от кесията и ги излъсква. То дълго реди пред себе си излъсканите ябълки, след това ги сложи с изключение на една обратно в кесията. Тази, едната, я захапа, като възторжено гледаше бащата с неговия невероятен усет към сферата.
- Май сте получили детето – оповести една съседка под прозореца на жената на Ламош, когато той се зададе, бутайки колелото си, под акациите на улица “Маслобойна” с пълничкото червенокосо дете до себе си.
По това време от улицата съвсем бяха изчезнали непонятната утринна миризма на бучиниш, както и ароматът на хляб, есенният въздух бе стихнал и понякога се изпълваше с вкуса на струяща откъм дворовете пара от гозбите.
Ламош забеляза, че от прозорците ги дебнат и забързано се наведе към детето:
- Кажи, миличко, как те наричаха досега?
…
превод от унгарски: Светла Кьосева
Една септемврийска утрин, не съвсем неочаквано, но без всякакъв преход, есента дойде. На заранта след хладната нощ слана като сол бе посипала покривите, а тротоарът и улицата бяха застлани с посърналозелени акациеви листа; призори хората затвориха прозорците.
Ламош също стана рано и когато притваряше крилата на прозореца, ноздрите му облъхна въздух с разяждаща миризма на бучиниш, каквато се разнасяше пред западния прозорец на стаята му по време на големите летни бури. Тази сутрин миризмата трябва да беше чиста случайност, осланените покриви вече съхнеха под силното слънце и чак до планината, която препречваше хоризонта, небето бе безоблачно. Може би внезапният студ бе изтръгнал за последен път миризмата от полския плевел. А може би във въздуха бе попаднал някакъв химикал с миризма на бучиниш.
Докато Ламош да тръгне с колелото си по улица “Маслобойна”, миризмата на бучиниш се разнесе и вместо нея откъм фурната нахлу топъл аромат на пресен хляб.
Ламош пристигна преди седем часа в стопанството в покрайнините на града. Остави колелото си според правилника на стойката край портала и тръгна към склада за инструменти. Портиерът го извика от сред път: преди да тръгне на работа към големите централни паркове да говори с главния градинар.
- Имаме новина за вас – каза главният градинар. – Вие чакахте за дете. Както разбрах, днес по обед можете да го вземете.
- Значи стана. – Ламош кимна, отиде в склада за инструменти, после с все инструментите се качи на колелото и се върна в града, в опасващите центъра паркове. Това беше последното подрязване за годината; Ламош трябваше да подкастри в правоъгълник храстите, които обграждаха тревната площ, и сферично – самотните храсти. Докато режеше никога не се отдалечаваше от храста, само като преценеше, че вече е готов. Тогава тръгваше край чимшира или обикаляше около някой от сферично подрязаните храсти и оглеждаше какво е свършил. И сам можеше да се убеди, че подрязването е отлично, както правоъгълното, така и сферичното.
Преди дванайсет тръгна към сиропиталището, където вече го очакваха съответните власти. По пътя известно време постоя пред машината за захарен памук, все така вееше силен вятър и просто усещаше как тая паяжинна и лека сладост губи от аромата си. В канцеларията на сиропиталището пристигна с празни ръце. След като разписа името си на различни бланки, излезе на улицата с пълничко, червенокосо момченце до себе си.
- Ами така – каза Ламош на портала. – Така значи. Ами да тръгваме тогава.
Спряха пред въртящия се съд на продавача на захарен памук. Ламош купи един захарен памук и държейки го за клечицата, го пъхна в ръката на детето.
- Ето – каза. – Ама че вкусно. Бързо го изяж.
Ламош малко се обезпокои, когато видя, че само вятърът разравя захарния памук, детето не си гризва, не го вкусва навреме, а той губи ароматната си топлина. После детето все пак го попомириса и започна, не след дълго лицето му бе изпоплескано чак до носа.
-. Ако искаш такива неща – обясняваше Ламош, – казвай ми съвсем спокойно. Тогава пак ще получиш от това вкусно нещо. – Улови една монета в джоба си. – Ето, заповядай. А с това си вземи каквото ти искаш.
- Ябълка – каза пълничкото момченце. Тогава проговори за пръв път.
- Ябълка. Отлично. Ябълките са полезни – каза Ламош. – Да, ябълките. Яж ябълки колкото можеш. Я кажи, на колко си години?
- Не зная – каза детето.
- Ама шест вече имаш – каза Ламош. – Нали си на шест?
- На шест – каза детето.
- Шест? Чудесно значи. – Ламош потупа детето по рамото. – А така.
Когато стигнаха до входа на парка, Ламош купи от една сергия килограм ароматни червени ябълки. После въведе детето на забранената площ.
- Пристигнахме. Моля те, настани се и гледай хубаво какво правя.
Ламош подрязваше храстите, колелото му лежеше на една страна върху тревата. Забеляза доволен, че детето вади ябълките една по една от кесията и ги излъсква. То дълго реди пред себе си излъсканите ябълки, след това ги сложи с изключение на една обратно в кесията. Тази, едната, я захапа, като възторжено гледаше бащата с неговия невероятен усет към сферата.
- Май сте получили детето – оповести една съседка под прозореца на жената на Ламош, когато той се зададе, бутайки колелото си, под акациите на улица “Маслобойна” с пълничкото червенокосо дете до себе си.
По това време от улицата съвсем бяха изчезнали непонятната утринна миризма на бучиниш, както и ароматът на хляб, есенният въздух бе стихнал и понякога се изпълваше с вкуса на струяща откъм дворовете пара от гозбите.
Ламош забеляза, че от прозорците ги дебнат и забързано се наведе към детето:
- Кажи, миличко, как те наричаха досега?
…
превод от унгарски: Светла Кьосева
Няма коментари:
Публикуване на коментар