Повестта е един от традиционните епически видове в литературата, който
по обсег, обем и творческо внушение заема средно място между разказа и
романа. Тя много тясно се допира до разказа, ат една страна и до романа, от друга; понякога я определят именно като голям разказ, или като малък роман. Това определение е чисто външно и много относително. Да се прокара граница между повестта и разказа, и повестта и романа по обем не всякога е възможно: понякога разказите биват доста дълги, по размер се приближават до повестта, а даже я и надминават; срещат се също и къси повести.
Обикновено повестта наистина е по-голяма от разказа и по-малка от романа - тя е един вид преходна форма от разказа към романа, от малка епическа форма към голямата. В повестта се дава по-широка отколкото в разказа и не до там широка (но по-малко задълбочена) отколкото в романа картина на живота; в повестта се разказва не един епизод от живота на героя, а се отразяват редица епизоди и за това изобразяването на характера се дава в известно развитие, и по-всестранно. Това обстоятелство води и до по-голяма сложност на сюжета; веригата от събития в повестта е по-дълга, броят на действуващите лица е по-голям, но главното внимание се съсредоточава върху един-двама главни герои, чиито характер се изобразява най-широко.
Повестта търси светската сцена, човешките проблеми в обществото, личностните страсти; ("Бедни хора" на Достоевски, "Шинел" на Гогол и др.). Конфликтът се решава в кратко и относително немногопластово отражение на реалната действителност. Краткостта на изказа събира действието, докато многопластовоста събира времето (минало и сегашно) в едно. А това говори за таланта на автора... Повестта е необходима, като обективен анализ и присъда на негативите в обществото.
Реално казано повестта и романа като епически видове се появяват в литературата като необходима потребност. Всяко историческо време ражда своите идеи, които формират конкретните форми в съответната реална действителност.
Повестта е по-ограничена като структура и в многопласто отношение. Нейно достойнство е обективно спокойната и пластична епичност, и въпреки това като средна по размер форма, тя може да съперничи на романа по отношение - отразяването на човешкия живот в неговата дълбочина - в по-дълъг период от време ("Старосветски помешчици" на Гогол, или в по-кратка драматична колизия ("Жетварят" на Йовков). Тя се отличава по романа, чрез "скулптурното изграждане" на самите действени моменти, но в по-голяма сгъстеност и завършеност.
Както се спомена по-горе, повестта е преходна форма от разказа към романа, казано по друг начин, от малката епическа форма към по-голямата. Сюжетната линия в повестта в сравнение с разказа е по-задълбочена, но отстъпва значително от тази в романа. Епизодите в нея са значителни с цел да представят характера на един или двама герои и разбира се задълбоченото развитие на същия. В нея повествованието е по-сдържано, не толкова динамично в своето развитие, дори не така субективно в свободен аспект, както в романа.
В днешния век повестта като епически вид не изчезва от руската и източноевропейските литератури, като предхожда ту в роман, ту в разказ.
Въпреки че основоположници на повестта са френски писатели от края на 18 – началото на 19-ти век, като оноре дьо Балзак и Бернарден дьо Сен-Пиер,бурно и съществено развитие на този литературен епичен вид претърпява в Русия.
Майстори на повестта са писатели като Александър Пушкин („Капитанската дъщеря”), Антон Павлович Чехов („Степ”), Лев Толстой („Младост”, „Дявол”), Николай Гогол („Шинел”, „Каляска”).
Първата оригинална българска повест е "Нещастна фамилия" на Васил Друмев, написана през 1861 г. Други известни повести са:
- "Маминото детенце", "Българи от старо време" - Любен Каравелов;
- "Немили недраги", "Чичовци", "Хаджи Ахил", "Митрофан и Дормидолски" - Иван Вазов;
- "Гераците" - Елин Пелин;
- "Жетварят" - Йордан Йовков
Обикновено повестта наистина е по-голяма от разказа и по-малка от романа - тя е един вид преходна форма от разказа към романа, от малка епическа форма към голямата. В повестта се дава по-широка отколкото в разказа и не до там широка (но по-малко задълбочена) отколкото в романа картина на живота; в повестта се разказва не един епизод от живота на героя, а се отразяват редица епизоди и за това изобразяването на характера се дава в известно развитие, и по-всестранно. Това обстоятелство води и до по-голяма сложност на сюжета; веригата от събития в повестта е по-дълга, броят на действуващите лица е по-голям, но главното внимание се съсредоточава върху един-двама главни герои, чиито характер се изобразява най-широко.
Повестта търси светската сцена, човешките проблеми в обществото, личностните страсти; ("Бедни хора" на Достоевски, "Шинел" на Гогол и др.). Конфликтът се решава в кратко и относително немногопластово отражение на реалната действителност. Краткостта на изказа събира действието, докато многопластовоста събира времето (минало и сегашно) в едно. А това говори за таланта на автора... Повестта е необходима, като обективен анализ и присъда на негативите в обществото.
Реално казано повестта и романа като епически видове се появяват в литературата като необходима потребност. Всяко историческо време ражда своите идеи, които формират конкретните форми в съответната реална действителност.
Повестта е по-ограничена като структура и в многопласто отношение. Нейно достойнство е обективно спокойната и пластична епичност, и въпреки това като средна по размер форма, тя може да съперничи на романа по отношение - отразяването на човешкия живот в неговата дълбочина - в по-дълъг период от време ("Старосветски помешчици" на Гогол, или в по-кратка драматична колизия ("Жетварят" на Йовков). Тя се отличава по романа, чрез "скулптурното изграждане" на самите действени моменти, но в по-голяма сгъстеност и завършеност.
Както се спомена по-горе, повестта е преходна форма от разказа към романа, казано по друг начин, от малката епическа форма към по-голямата. Сюжетната линия в повестта в сравнение с разказа е по-задълбочена, но отстъпва значително от тази в романа. Епизодите в нея са значителни с цел да представят характера на един или двама герои и разбира се задълбоченото развитие на същия. В нея повествованието е по-сдържано, не толкова динамично в своето развитие, дори не така субективно в свободен аспект, както в романа.
В днешния век повестта като епически вид не изчезва от руската и източноевропейските литератури, като предхожда ту в роман, ту в разказ.
Въпреки че основоположници на повестта са френски писатели от края на 18 – началото на 19-ти век, като оноре дьо Балзак и Бернарден дьо Сен-Пиер,бурно и съществено развитие на този литературен епичен вид претърпява в Русия.
Майстори на повестта са писатели като Александър Пушкин („Капитанската дъщеря”), Антон Павлович Чехов („Степ”), Лев Толстой („Младост”, „Дявол”), Николай Гогол („Шинел”, „Каляска”).
Първата оригинална българска повест е "Нещастна фамилия" на Васил Друмев, написана през 1861 г. Други известни повести са:
- "Маминото детенце", "Българи от старо време" - Любен Каравелов;
- "Немили недраги", "Чичовци", "Хаджи Ахил", "Митрофан и Дормидолски" - Иван Вазов;
- "Гераците" - Елин Пелин;
- "Жетварят" - Йордан Йовков
Няма коментари:
Публикуване на коментар