ЕЛИН ПЕЛИН

(псевдоним на Димитър Иванов Стоянов) (18.VII.1877–3.ХII.1949) – български белетрист, академик (1941). Роден в село Байлово, Софийска област. Учи гимназия в Панагюрище и в София. Увлича се в четене, опознава основно българската и руската литература. Учител (1895–1896) в родното си село. От 1899 се установява в София и се отдава на литературно творчество. Назначен от министъра на просветата Иван Шишманов за библиотекар в Университетската библиотека (1903–1907) и командирован в Нанси, Франция (1906–1907). Пазител на хранилището на Народната библиотека (1910–1916), уредник на къщата музей “Иван Вазов” (1924–1944). Редактира списание “Селска разговорка” (през 1902–1903), вестниците “Българан” (през 1908–1909) и “Развигор” (през 1921–1924), детските издания “Веселушка” през 1908–1910, “Чавче” – 1913–1914, “Светулка” – 1920–1932, “Септемврийче” – 1945–1949. Председател (1940) на Съюза на българските писатели. Най-яркият и проникновен художник на острите социални процеси в българското общество в началото на ХХ век, майстор на късия разказ и хумористичното изображение. Създава вълнуващ поетичен летопис на живота в българското село през първите 3 десетилетия след Освобождението. Описва разрухата на патриархалния бит и морал, стихийния бунт на бедняка срещу съществуващите порядки. Творчеството му е изключително изследване на духовната същност на човека, на интимния му свят и на съприкосновенията му с природата и социалната среда. Сборник “Разкази” (2 т., 1911), повести – “Гераците” (1911, едно от най-значителните произведения в българската литература), “Земя” (1928) и др., творби за деца – “Ян Бибиян” (2 ч., 1933–34), “Торбаланци” (1958).