СЛУЧКА В КРЪЧМАТА

Сапунджиев или както му казваха /Сапуна/, седеше в кварталното кръчме и пиеше кафе. Посещаваше кръчмата в края на деня. Наблюдаваше с мрачен поглед квартала през леко заскрежения прозорец. Живееше в него над двадесет години.

Печката бумтеше като парен локомотив набрал скорост, и раздаваше с радост топлината, която се завихряше при отваряне на вратата от новите посетители, и бавно се изнизваше навън.

Януарският студ не обещаваше нищо хубаво, освен на децата – тяхната дървена ваканция.

- А-а-ама, че студ?! Кога ще свърши тая зима? Ма-амка му!

- Пешо-о-о, Пешо, ще има да мръзнем още дълго време – каза Сашо, почесвайки се по врата, а в очите му се таеше жажда по така дългоочакваното лято.

- Ще мръзнем, няма как! Дървата и въглищата привършват, а и парите не стигат. Пуста немотия.

- Мамка му стара! Така е! – Отбеляза неспокойно Пешо, и засука рошавия мустак.

- Закашля се бавно и трудно, а очите му потънаха в черни облаци.

- Що не си подстрижеш мустака, още малко ще ти влезе в устата? – Подразни го Сашо.

- Ами ти бе, с тая гола кратуна ще ти замръзне мозъка, кьосе такова! – атакува другия, за да не остане по-назад.  

- Двамата бяха приятели от дълги години. Обичаха да се дразнят, но държаха на дружбата си.

- В ъгъла на съседната маса до Сапунджиев седеше мъж на средна възраст, и свиреше на гъдулка.

Свирнята му се смесваше с музиката на телевизора.

В какофонията на този шум всеки толерантно се бе вглъбил в себе си.

Никой не проявяваше интерес към гъдуларя.

Нарочно не го стимулираха, за да не се чувстват задължени да му плащат за музиката.

Въпреки, че в кръчмата бе топло, в душата на всеки вилнееше зимен вятър и вледеняваше сърцата. Изпитваха нужда от нещо друго...

Към средата на месеца джобовете на повечето съкварталци бяха отънели.

Само на крайната маса откъм вратата пиеха концентрат. Глухонемият черпеше приятели, понеже бе получил поредния запис от сина си, който работеше в Австралия като архитект.

Обгръщаха го с внимание и му говореха охотно с жестове.

- Я виж, Кайчо и отборът му пият водка с безалкохолно и ядки  а ние сме на вино! – рече със завист Сашо и повдигна дясната ръка с разтворена длан – А-а-ама, че е облечен! – И се закашля.

- Ей, Ганьо! – обърна се към него Сашо – Гледаш постоянно в канчето на другите! Не знаеш ли, че синът му работи като архитект в Австралия, повече от двадесет години. Дори е женен там.

- Какъв Ганьо съм бе?! Мамка му...Пешо се казвам, бе глупак! – рече другия, а очите му се разтвориха като автомобилни фарове. Премляска звучно, преглътна слюнката си и запухтя.

Сетне се почеса по тила.

- Не знаеш ли, че Ганьо е Алеков герой? Ти си глупак. Я кажи колко книги си прочел?! Тъй като те гледам с този мустак и корем, само на него ми приличаш.

 Извън сетивата на глухонемия бяха свиренето на гъдуларя, и поредния фолк-кич с ориенталски отенък, който се излъчваше по телевизията.

 "Навън вятърът обърна посоката си като в политиката.” – помисли Сапунджиев, тъй като снежинките падаха от дясно-наляво, а сетне посоката се промени под напора на вятъра. Продължи да гледа с интерес през прозореца.

Три песа тичаха по улицата, спираха и се закачаха помежду си дори се хапеха, а другото положи лапите върху задницата на едното, и излая. Приближиха се до изоставен автомобил „Москвич"

Спряха се и започнаха да джавкат. Песът, който лежеше под колата, не можеше да излезе от страховата невроза, понеже скоро бе освободен от кучкарника. Беше част обществото, и се чувстваше уязвим, и гладен в тази зимна обстановка. Беше загубил територията си, в която се чувстваше добре.

Понякога вечер Сапунджиев му даваше остатъци от скромната си трапеза. Наскоро бе констатирал, че и друг му носи храна, което го радваше. Видя под „Москвича” не голям кашон, в който лежеше песа. Явно някой го бе съжалил.

„Сигурно тук ще бъде до края на пролетта”- продължаваше да мисли „Сапуна”.- „Може би дълго време на животното му трябваше да придобие наново инстинктите си”- помисли последно Сапунджиев.

Засега животното страхливо се криеше от съприкосновението със събратята си. Избягваше ги и само когато го предизвикваха, се престрашаваше да джавка някак  страхливо и пискливо, като че бяха отнели животинската му смелост и ярост.

Гъдуларят беше спрял да свири и обясняваше, че това е габровска гъдулка, корпусът на която е изработен от  явор, черница и акация, а резонаторната дъска - от смърч. Продължи да  обяснява, че има три основни струни, направени от метал, които се настройват в следния тонов ред: ла /първа октава/, ми /първа октава/ и ла /малка октава/. Преглътна и продължи, че допълнителните струни под основните са 11 и се настройват в хроматичен ред, и не се докосват с пръстите при свирене, а резонират и така обогатяват тона. Сетне каза, че я притежава от двадесет години.

На другата маса се водеше следния разговор.
- Ето виж, купил съм си термочорапи!

- И какво им е термото?! – попита другия с ехидна усмивка, почесвайки се по тила.

Погледна събеседника си учудено. Беше му ясно, за какво става дума.

- Този тип чорапи съдържат голям процент от състава на материята с мериносовата вълна. Тя има фин и мек косъм и в сравнение с обикновената вълна не е остра и не боде. Чорапите осигуряват топлина, без да са дебели и груби. – отговори другия.

- Я стига бе? Ако обуя два чифта чорапи, един въру друг, също ще са термоизолирани. Каква ти е файдата от такива чорапи, ако обувките ти са пробити?  - каза го така убедително, че да засегне събеседника си.

Но първият не се смути, понеже знаеше със сигурност от какъв материал се изработват този тип чорапи. Обясни на  събеседника си истината за технологията на  термочорапите, и при какви случаи и обстоятелства се използват.

Слушателят онемя пред знанията на събеседника си.

Гъдуларят бе напъхал гъдулката в калъфа. Стана да си върви. Никой от седящите около него не му благодариха, дори и петак не му дадоха. Той оцени деликатното положение.

Когато мина край глухонемия, последният го спря с ръка и се усмихна приятелски. Извади от джоба си доста банкноти, сгънати на две, отдели една от тях и му я  даде. Гъдуларят се смути, опита се да откаже, но глухонемият затвори банкнотата в ръката му. Двамата положиха ръце до сърцата си.

В кръчмата настъпи тишина. Всички наблюдаваха необичайната ситуация с неохота. Гъдуларят прие, поклони се, посегна да извади наново гъдулката, но глухонемия го спря със жест и ръка на сърцето.

Малко след това ситуацията в кръчмата се промени. Тя запри-лича на гемия,  в която всеки пасажер остана верен на себе си...

.....

© Николай Пеняшки - Плашков

 /разказът е включен в книгата "ДОКОСВАНЕ"/